Актуални новини

Поклонението ще бъде на 2 юни 2023 г. от 11 часа в Народен театър „Иван Вазов“.

Българският театър осиротя. Почина големият актьор Борис Луканов, създал иконични роли в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна, на който посвещава 21 години от творческия си път. Роден в Ловеч, завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев (1959), той е разпределен на работа в Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин, откъдето се прехвърля във Варна – „моята любовница“, както разказва самият той в биографичната си книга „Монолози“, изд. Морски свят“, 2019.

Във варненската театрална история Борис Луканов остава с респектиращата осанка, характерния тембър и перфектното артистично майсторство в емблематичните си превъплъщения от постановките „Почивка в Арко Ирис“ от Д. Димов, „Хамлет“ от Шекспир, „Прокурорът“ от Г. Джагаров, „Рози за доктор Шомов“ от Д. Асенов, „Чайка“ от Чехов, „Сирано дьо Бержерак“ от Е. Ростан, „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси, „Макбет“ от Х. Мюлер и др. След Варна Борис Луканов продължава блестящата си творческа кариера на първата българска театрална сцена в Народен театър „Иван Вазов“ София и на филмовия екран. Създава запомнящи се образи в 48 български игрални филма, сред които „Легенда за Паисий“, „По дирите на безследно изчезналите“, „Сами сред вълци“, „Мера според мера“, „Борис I“, „Вездесъщият“ и др. Работи с най-добрите режисьори, като Станчо Станчев, Цветан Цветков, Асен Шопов, Вили Цанков, Енчо Халачев, Руси Карабалиев, Александър Морфов и др.

В XII Международния театрален фестивал на комедийния и сатиричен спектакъл - Габрово 2023 Атанас Атанасов е удостоен с Наградата за режисура за своя прочит на „Клетка за пеперуди“ от Жан Поаре, продукция на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“.

Две журита излъчиха победителите в 6 категории, а зрителите имаха възможност да гласуват онлайн и така да определят наградата на публиката.
Вижте всички награди тук:

27 март 2023, 19.00, Основна сцена

С жизнерадостния спектакъл "Клетка за пеперуди", в който забавлението за публиката и актьорите върви в пълен синхрон, Драматичен театър "Стоян Бъчваров" празнува Световния ден на театъра 2023. И ако театърът живее от сълзи и смях, от музика и танц, то всичко това, и то по много, го има и в "Клетка за пеперуди". Неслучайно елегантната постановка на проф. Атанас Артанасов е селектирана за участие в МТФ на комедийния и сатиричен спектакъл - Габрово, април 2023, а Станислав Кондов получи номинация за наградата "Златен Кукерикон" 2023 за ролята си на Франсис.

За мен всяка роля е специална. Във всяка роля намирам провокация, разбира се, някъде по-голяма, някъде по-малка. Но тук провокацията е повече от голяма. Аз съм дете на 90-те и не мога да кажа нищо лично за “онова време”. Но за него разказва “Ботушът“. Мисля, че тази пиеса и нашият прочит са послание и препоръка за младите и за времето, което е напред. За съжаление има дефицит на млади хора сред публиката в театрите, но се надявам те да видят това предствление. Да се информират, да се провокират, да четат за това време, защото в училище не се говори за него. Или се говори, но с други думи.

За мен беше сложен процес, защото знаех малко, но с напредване на репетициите и ровене из материята, научих много. Смятам, че сега ние сме жертвите и носим вината на онези хора. И за съжаление това се предава в поколенията и политиката. Затова трябва историята на „Ботушът“ трябва да се чуе, да се преживее. Вярвям, че всеки млад човек след този спектакъл ще погледне на живота си по един по-различен и смирен начин.

Моят персонаж е т. нар. началник, който идва и решава един голям проблем. Но дали проблемът наистина е решен... Георгиев е говорител на властта. Безспорно. Много сложен образ за мен и моята органика. Но да не разказвам повече за героите на „Ботушът“, нека публиката говори за тях.

Героят ми е съвкупност от няколко реални сатрапи от онова време. Агенти и служители на Държавна сигурност, извършвали престъпления и зверства над неудобните на новата комунистическа власт. Бачи е реална личност, евреин от руски произход. Истинското му име е Изидор Леви, по прякор Бачи Зеев. Известен с измислените от него методи за мъчения и изнасилвания на жертвите. Оттам идва и прякора му. Както сам казва в пиесата, "защото Бачи идва от ебачи".

Другият прототип на моя герой пък лично е събул ботушите от безжизненото тяло на екзекутирания княз Кирил и гордо се е разхождал с тях по улиците на София...

Ролята е огромно предизвикателство за мен, не само заради мащаба и обема си, а най-вече заради отдавна подтисканите и заровени отрицателни емоции и чувства, които трябваше да събудя в мен. Всеки ги има в себе си. Никой не е застрахован от проявата им. Всичко е въпрос на мотивация и ситуация. Хората умеят много ловко да измислят на секундата оправдания пред себе си и другите за деянията, постъпките и поведението си. Както е казал Стайнбек: "След като ние сме ги измислили, би било абсурдно да не разбираме еднакво и ангелите и дяволите."

Докато анализирах Бачи, стигнах до извода, че лошото в човека не се дължи на някаква демоничност на човешката природа, а в отказа му да мисли и решава самостоятелно. Отказът да мислиш със собствената си глава и да изпълняваш чужди нареждания, води не само до обезличаване, но и до обезчовечаване. Силно вярвам във Видов ден, но не в смисъла да се върне лошото на човека адекватно и пропорционално на това, което е извършил, а в моралното осъзнаване на постъпките му и тежестта на кръста, която го кара да се промени към по-добро .Ей така, по християнски.

Според мен всеки човек се лута между доброто и злото, зависи в какви ситуации попада и какви избори прави. Моят герой няма право на какъвто и да било избор, все пак Партията е над всичко и тя не му позволява да излезе извън приетите норми. А ако престъпи нормите, то би го скрил от другите.

Това, което ме доближава до персонажа, е, че той е на моите години или някъде около тях. А това, което ме разграничава от него, е времето, в което се развива действието, т. нар. комунизъм. Да, диаболизъм в Симеон има и е неизбежен, заради нещата, които му се налага да прави. Но чистотата и ангелската му душа са залог за доброто, което идва и това е едно от основните послания на „Ботушът“.

Безкрайно съм благодарен на нашия режисьор Стоян Радев Ге.К., който винаги избира най-точното разпределение и това е много мотивиращо. Сега той отново ни вдъхнови за един изключително емоционален репетиционен процес. Още когато бях в неговата театрална школа, той повлия върху избора ми да се посветя на актьорската професия.

Не мисля, че има "специални" и "обикновени" роли. Всяка роля е специална, поради множество причини - стилистика; режисура; биография; обстоятелства преди, по време и след конкретната ситуация, в която се намира персонажът, спрямо историята на пиесата. В този смисъл - да, ролята на Петър е специална. В професионален план е специална, защото ми дава възможността да преживея една огромна трагедия, да нося един вагон предварителни обстоятелства, които да ме доведат до това, да понеса пет вагона скръб на сцената, от десетте вагона обрати в сюжета и да оставя останалите сто вагона "какво след?" на публиката.

Говоря в единствено число, но най-правилно би било, да се говори в множествено, тъй като нищо от гореизброеното не би било възможно, ако ги нямаше конкретно тези останали трима в това пространство 6м на 3м, за тях ще кажа малко по-долу. Има още четирима, които "витаят" около нас през тези почти два часа на сцената, които допринасят не по-малко. Те са скелетът, ние сме облицовката. Без тях ние бихме били читатели. Това е най-напред Стоян Радев Ге.К., режисьор на представлението. Каквото и да кажа за него, ще бъде "полу", тъй като за да облечеш плътността на мислите си за някои неща (хора), не достигат думи, колкото и да си чел, предпочитам да не ги търся. Единственото, което ми идва наум е "поклон", но е глупаво. Затова няма да кажа нищо. Той ще ме разбере.

„Ботушът“ от Лило Петров. Продукция на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна. Режисьор Стоян Радев Ге.К., художник Даниела Николчова, композитор Калин Николов, плакат Славяна Иванова, фотография Тони Перец. Участват Константин Соколов, Николай Божков, Недялко Стефанов и Станислав Кондов. Премиера 24 март 2023, 19.00, The Center, Варна. 

КОГА ГУБИМ АНГЕЛСКОТО В СЕБЕ СИ

Режисьорът СТОЯН РАДЕВ ГЕ.К. пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над пиесата „Ботушът“ от Лило Петров; провокацията на текста и препратката към Йордан Радичков, срещата между героите и актьорите; ужасяващата табуретка; историческите събития и пропуските в паметта, в търсене на отговора кога човек губи ангелското в себе си и се превръща в нещо, обратно на самия него.

След разтърсващата постановка на „Поразените“ по романа на Теодора Димова продължаваш с постановка на пиесата „Ботушът“ от Лило Петров, която разглежда същата тематика – убийствата без съд и присъда по време комунизма. Един творчески акт, който освен пристрастие изисква може би и смелост...

За смелост може да говорим, само когато става дума за жертвите на комунистическия терор. Исках да направя романа „Поразените“ за сцена, защото за пореден път ме разтърси силата на женския характер, която винаги ме е вълнувала. Но и „Ботушът“ ме провокира с ярките мъжки характери. Разсъждавайки над пиесата, се сетих за една фраза на Йордан Радичков, който казва, че децата са ангелите на света. И ако това е вярно, как тогава става така, че когато пораснем губим ангелското в себе си, защо губим ангелското в себе си...

Ето защо от плаката на „Ботушът“ ни гледа един тъжен ангел.

Да... Като че ли ние сами разстрелваме ангелите в себе си. Ако забравяме майките на другите, забравяме и нашите майки. Ако причиняваме зло, то е насочено и срещу майката, срещу всички майки на света. И защо тогава човек продължава да го прави... Трима от действащите лица в „Ботушът“, които имат своите исторически прототипи, са от екзекуторите, които в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. - Черния четвъртък, убиват цвета на българската интелигенция - княза, премиери, министри, депутати, лекари, писатели... И това е само началото. За по-малко от година комунистическата власт избива повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението насам. В „Ботушът“ ние се опитаме да вникнем в съзнанието на екзекуторите, да проумеем какви механизми задвижват умовете на тези хора и къде са затрити техните ангели.

Това е големият въпрос на „Ботушът“. Отговора изискват жертвите, чиито брой все още не е окончателно установен, но става дума за десетки хиляди погубени човешки живота. Защо именно тук се къса нишката на историческата ни памет?

Паметта трябва да се отглежда. Тя ще се съхрани, ако се отглежда. Аз съм против събарянето на какъвто и да било паметник, защото паметниците са именно заради това, за да помним. Сам по себе си паметникът не е виновен, виновни сме ние. Още при драматизацията на „Поразените“ започнах да се ровя в документалистиката от онова време, защото и аз съм от поколението, на което тази част от историята не е била преподавана. Тя дори не е била манипулирана, а направо премълчавана. Ужасих се от това, което намерих в архивите за онова време и в един момент реших да спра. Трябваше да се дистанцирам от конкретиката, за да се фокусирам върху съдбата на героините. По същия начин постъпих и сега.

„Ботушът“ от Лило Петров. Продукция на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна. Режисьор Стоян Радев Ге.К., художник Даниела Николчова, композитор Калин Николов, плакат Славяна Иванова, фотография Тони Перец. Участват Константин Соколов, Николай Божков, Недялко Стефанов и Станислав Кондов. Премиера 24 март 2023, 19.00, The Center, Варна. 

КОГА ГУБИМ АНГЕЛСКОТО В СЕБЕ СИ

Режисьорът СТОЯН РАДЕВ ГЕ.К. пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над пиесата „Ботушът“ от Лило Петров; провокацията на текста и препратката към Йордан Радичков, срещата между героите и актьорите; ужасяващата табуретка; историческите събития и пропуските в паметта, в търсене на отговора кога човек губи ангелското в себе си и се превръща в нещо, обратно на самия него.

След разтърсващата постановка на „Поразените“ по романа на Теодора Димова продължаваш с постановка на пиесата „Ботушът“ от Лило Петров, която разглежда същата тематика – убийствата без съд и присъда по време комунизма. Един творчески акт, който освен пристрастие изисква може би и смелост...

За смелост може да говорим, само когато става дума за жертвите на комунистическия терор. Исках да направя романа „Поразените“ за сцена, защото за пореден път ме разтърси силата на женския характер, която винаги ме е вълнувала. Но и „Ботушът“ ме провокира с ярките мъжки характери. Разсъждавайки над пиесата, се сетих за една фраза на Йордан Радичков, който казва, че децата са ангелите на света. И ако това е вярно, как тогава става така, че когато пораснем губим ангелското в себе си, защо губим ангелското в себе си...

Ето защо от плаката на „Ботушът“ ни гледа един тъжен ангел.

Да... Като че ли ние сами разстрелваме ангелите в себе си. Ако забравяме майките на другите, забравяме и нашите майки. Ако причиняваме зло, то е насочено и срещу майката, срещу всички майки на света. И защо тогава човек продължава да го прави... Трима от действащите лица в „Ботушът“, които имат своите исторически прототипи, са от екзекуторите, които в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. - Черния четвъртък, убиват цвета на българската интелигенция - княза, премиери, министри, депутати, лекари, писатели... И това е само началото. За по-малко от година комунистическата власт избива повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението насам. В „Ботушът“ ние се опитаме да вникнем в съзнанието на екзекуторите, да проумеем какви механизми задвижват умовете на тези хора и къде са затрити техните ангели.

Това е големият въпрос на „Ботушът“. Отговора изискват жертвите, чиито брой все още не е окончателно установен, но става дума за десетки хиляди погубени човешки живота. Защо именно тук се къса нишката на историческата ни памет?

Паметта трябва да се отглежда. Тя ще се съхрани, ако се отглежда. Аз съм против събарянето на какъвто и да било паметник, защото паметниците са именно заради това, за да помним. Сам по себе си паметникът не е виновен, виновни сме ние. Още при драматизацията на „Поразените“ започнах да се ровя в документалистиката от онова време, защото и аз съм от поколението, на което тази част от историята не е била преподавана. Тя дори не е била манипулирана, а направо премълчавана. Ужасих се от това, което намерих в архивите за онова време и в един момент реших да спра. Трябваше да се дистанцирам от конкретиката, за да се фокусирам върху съдбата на героините. По същия начин постъпих и сега.

Младият актьор от Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна Станислав Кондов е отличен с номинация за наградата „Златен Кукерикон“ 2023. Номинацията е за ролята му на Франсис в постановката „Клетка за пеперуди“ на режисьора Атанас Атанасов. Със „Златен кукерикон“ Сатиричният театър „Алеко Константинов“ откроява приноса на българските театрални артисти за развитието на изкуството на комедията и сатирата, като екипът на Сатиричния театър не участва в състезанието. Наградите се разпределят в категориите Млада надежда (в която е номиниран  Станислав Кондов), Мъжка роля, Женска роля, Режисура, Постановка и „Златен Кукерикон“ на името на Георги Калоянчев за цялостно творчество.