Актуални новини

ИГРА НА РИСК

 

Актьорът от Варненския драматичен театър Михаил Мутафов ще бъде удостоен с Наградата за чест и достойнство на Съюза на артистите в България на 27 март 2019 г. - Световния ден на театъра

 

В мартенския брой 2019 на сп. Култура" с актьора МИХАИЛ МУТАФОВ разговаря ЛЮДМИЛА ДИМОВА

 

Не съм единствената, която не може да си представи варненския театър без актьора Михаил Мутафов, варненския бряг без неговата разхождаща се приведена фигура, както и много от постановките на Явор Гърдев без него. Преди около три години често срещах Михаил Мутафов на „Раковска“, идваше в София, за да играе в „Пухеният“ в Театър 199 и в „Чайка“ в Театър „Азарян“, и двете – на Явор Гърдев. После прекъсна заради болест, но днес отново е във Варненския театър, където Явор Гърдев постави „Драконът“ от Евгений Шварц. На 27 март Михаил Мутафов ще получи наградата Икар за чест и достойнство на Съюза на артистите.

След известно прекъсване отново сте на сцената в „Драконът“. Как се чувствате?

За мен беше важно, че ще работя отново с Явор Гърдев. Той е човек, в когото вярвам. Беше важно и че ще започна отново да репетирам. Останаха постановки, в които играя, но не бях репетирал може би от три години. Бях изгладнял да репетирам и както се случва понякога, веднага ми предложиха участие и в един детски сериал на БНТ. Репетирам и в още една пиеса, навремето я играхме във Варненския театър – „Маратонците правят почетната обиколка“ от Душан Ковачевич. Поставя я един млад режисьор, Дамян Тенев. Преди играх младия, а сега най-възрастния.

Казвате, че репетицията е най-важна за вас. Така ли беше и в „Драконът“?

Прекъсване от 2–3 години е дълго в нашия занаят. Трудно тръгнаха репетициите, да си призная. Преди с Явор се разбирахме от няколко думи, но сега не беше така. Накрая ми се изясни, както става, когато работя с него. Така беше и с Маркиз дьо Сад – в последния момент усетих ролята. „Драконът“ има много съвременно звучене, а нищо в текста не е променяно. Публиката разбра пиесата. Във Варна играем пред пълни зали. Явор успя да намери подхода – да започне като притча и да влезе в политическия театър. 
Какво беше предизвикателството в образа на Дракона?

Властта. Тя променя човека. Любопитно е да се изследва.

Докато работехме с режисьора, ми се стори, че Драконът, който всяка година получава по едно момиче, този път има отношение към Елза. И тогава краят става по-болезнен. Щом обичаш, можеш да проявиш човещина. Тук образът е допълнително натоварен, едно животно да прояви човешко отношение, значи нещо е станало в душата му, може би за кратко. Това ми е любопитно – животинското във властта, самотността в нея. Драконът не може да разчита на никого освен на себе си, оказва се прав, всички го предават.

Драконът става почти симпатичен, когато хората, които е държал в подчинение 400 години, получават свобода, а с нея и нови човешки господари. Но пък Драконът ги е създал такива, както сам признава… Той казва: „Аз оформих тези души. Такива няма никъде другаде – безръки души, безноги души, глухонеми души, души на верижка, кучешки души. Знаете ли защо Градоначалникът се преструва на душевно болен? За да скрие, че въобще няма душа. Опърпани, продажни души, изпепелени души, мъртви души, жалко, че са невидими…“ Да, външно се промениха много неща, но най-трудно, изглежда, се променя човекът.

Как започнахте в театъра?

Преди две години се срещнах с един приятел от детските ми години в Ивайловград. Спомнях си нещо, но не бях сигурен дали не е моя измислица. И попитах моя приятел: „Правехме ли го?“. Той каза: „Правехме го, не помниш ли, в 3–4 клас?“. Двамата се обличахме в едни пижами и ходехме по класовете с шапки на клоуни да ги разсмиваме по някакви си наши текстове. Това ми приличаше на сън, защото всъщност бях много стеснителен. Винаги съм изпитвал страхопочитание пред театъра. И не посмях да кандидатствам във ВИТИЗ, влязох в МЕИ в София. В края на втори курс видях, че в Студентския дом има приемни изпити за някакъв състав. Казах си: „Тези хора не са кандидатствали във ВИТИЗ, те ще са като мен“. Оказа се, че ръководител на състава е Людмил Кирков. Направихме един спектакъл по разкази на Хемингуей. Аз го попитах дали да кандидатствам във ВИТИЗ. Той каза: „Опитай“. Тогава първият тур започваше с 3000 души. Ако не ме бяха приели, нямаше да повторя. Но ме приеха. Понеже в мен е имало свитост, свенливост, сцената ми даде възможност да кажа неща, които не бих казал никога в живота.

Какво означава да си честен към театъра?

Хората, от които се учех, бяха такива. Първо Людмил Кирков, след това професор Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ, Крикор Азарян като асистент. В театъра в Димитровград бяха режисьорите Руси Карабалиев, Иван Добчев, директор беше Георги Налбантов. Във Варненския театър ме поканиха проф. Мандаджиев и Гриша Островски. Там най-много съм играл при режисьора Станчо Станчев, с него се изградих като актьор.

Когато гледам актьорите, които харесвам, си давам сметка, че и като личности са ми интересни, не само с ролите, които правят. Защото сцената е увеличително стъкло, а нищо не е по-интересно от човешката душа. Честен към работата за актьора означава да може да извади на показ лошото в себе си, дори страховитото, което в живота човек потиска.

Не е ли това най-трудното?

Ако режисьорът не може да ти даде нещо, сам трябва да го потърсиш. Харесвам отворения тип режисура, когато се обменят идеи между актьорите и режисьора. Не всичко може да се обясни в изкуството. Необяснимото ми е интересно. Но интуитивен не означава неразумен. Интуицията понякога дава чист подход. Не бива да личи направата, не бива да личат конците. Да е като за пръв път. Някой беше казал, че ролята трябва да е като айсберг, да показваш малко от повърхността, останалото зрителят сам да си фантазира.
Снощи, след представлението, една студентка ми заговори за „Пухеният“. Аз ѝ казах, че играя в този спектакъл, а тя не повярва. „Ама вие изглеждахте друг.“ Такъв комплимент не бях получавал, защото там не играя с грим.

 

 

Продължавате да играете „Пухеният“, първо във Варна, сега в Театър 199.

Вече 15 години. Ние, актьорите, винаги играем с мисъл за публиката, за човека на последния ред. Но във Варна, където направихме „Пухеният“ , играехме в един аквариум и бяхме сами, не виждахме публиката през огледалните стъкла. Тогава за пръв и може би за последен път ми се случи да се интересувам само от партньора ми, не и от реакцията на зрителите. Когато се качихме на сцената в Театър 199, десет дни репетирахме и все не можехме да прехвърлим рампата. Двете представления се оказаха много различни. Това са истинските предизвикателства – с пространството или с ролята, която си мислиш, че не е за теб, а се оказва, че е точно за теб, но ти не си бил достатъчно честен да си го признаеш. С нищо не ми е омръзнала тази постановка, винаги откривам нещо ново в нея. И си казвам – как не съм го забелязал преди. В София хуморът изпъкна още повече.

Участвате в много от най-значимите постановки на Явор Гърдев.

Имах много дълъг период на работа с него – от 2000 г. насам във Варна: „Бастард“, „Марат/Сад“, „Пухеният“, „Калигула“, сега „Драконът“, но и извън Варна – в София направихме „Пиеса за бебето“, „Чайка“, в Хасково „Във въздуха“ от Алексей Шипенко.

Казвате, че Явор Гърдев е търсещият човек. Различно ли е всеки път, когато работите с него?

Аз наблюдавам как се променя. Преди беше много диалогичен, търсеше потвърждение на това, което мисли, или се отказваше от нещо, или трудно приемаше някои неща, но ги приемаше. Вече виждам изградено мислене и този диалог не се осъществява в такава степен, но то е неизбежно. Когато режисьорът се е подготвял месеци, може би години за една пиеса, а актьорът идва гол и бос – диалогът не е равностоен. Постепенно става такъв, когато влезеш в материала. Трудността за актьора е да разбере какво иска да прави режисьорът, тогава има смисъл от диалога, иначе другото са спорове без резултат. В началото като млад актьор – аз прочета пиесата, режисьорът я прочете и започваме да спорим. По-късно усетих, че трябва да го разбера.

Режисьори като Явор Гърдев ме зареждат за работа, карат ме да пиша на бял лист. Това запазва вкуса към професията. Такъв режисьор те провокира, сваля ти защитните брони и те оставя гол на сцената. Не обичам актьорската работа да се прави без риск. Тогава става рутина. И този риск трябва да го изисква режисьорът. Защото актьорът е доста беззащитен в първите дни и се хваща за нещата, които знае, за да не потъне. И когато има до себе си човек, който да го извади от водите, в които умее да плува, и да го вкара в друга ситуация, може да се получи. Рисковано е, но пък хубаво.

Стоян Камбарев беше от същия тип режисьори.

Стоян беше такъв… Той правеше нещо много хубаво. Когато играех във „Васа Железнова“, имах чувството, че сам съм си направил ролята. Знам, че не беше така. Но ето това самочувствие трябва да има актьорът, когато играе.

Как го постигаше той?

Добре го правеше, щом не съм разбрал как го е постигал. (Смее се.) Правим една сцена във „Васа Железнова“, аз казвам: „Ах, хубаво“. Той: „Хайде да опитаме по друг начин“. Питам: „Защо?“. „Нека, нека, после пак ще се върнем“. Опитахме, то взе, че стана… Работеше ми се още с него.

Казвате, че се стремите да влезете в ролята несигурен. Как се поддържа тази несигурност?

По-добре е да влизаш несигурен – другото знам къде ще ме отведе. До повторение. Бързото влизане в ролята понякога подвежда. Не казвам да се мъчи човек. Нашата работа става само когато изпитваш удоволствие от нея. Но трябва да търсиш, да не си ленив. И да не прибягваш до спасителни варианти.

Кои ваши роли приемате за възлови?

Това е моята представа, тя не винаги е вярна, вероятно е само мое желание. Понякога отварям някоя пиеса, която съм играл преди 20–30 години и имам самочувствието, че съм я изиграл добре, така са ми казвали. Отварям я – една реплика не помня. Как може, когато една реплика не си спомняш, да си спомняш, че хубаво си я играл? (Смее се.) Но пък това са над 100 роли.

Не се ли връщахте назад към някои роли в периода, когато не играехте?

Не, не съм се връщал. Знаеш ли защо? Защото имах увереността, че пак ще играя.

Имах предвид по-скоро „опърничавите“ роли, които изискват надмогване на себе си.

Едно от нещата, по които познаваш, че ролята е станала: когато можеш да правиш всичко от името на героя, не само да си казваш репликите. Самото ти поведение да бъде друго. Пак си ти, но си друг. И то без да мислиш, без да изпитваш напрежение.

Работите и в киното, често в късометражното – с Павел Веснаков, с Николай Тодоров. Как се изгражда образ в него?

Все едно на един дъх го играя. Но и в пълнометражното се получава понякога. В „Дзифт“ на Явор Гърдев снимах два дена и половина. И така бях подготвен, че ми беше лесно. Много се радвам, когато в киното и в театъра работя с млади хора, това значи, че на тези години съм запазил нещо, което все още може би вълнува зрителите. Защото, ако нямам какво да им кажа, защо да съм в тази професия. Не ми се присъства ей така.

МИХАИЛ МУТАФОВ е роден на 4 юли 1947 г. в Харманли. От 1975 г. е във Варненския театър „Стоян Бъчваров“. Трудно е да се изброят ролите му: Вождът Бромдън в „Полет над кукувиче гнездо“, Дългият в „Архангелите не играят флипер“ от Д. Фо, Градоначалникът в „Ревизор“ от Гогол, Крап в „Последната лента на Крап“ от Бекет (постановки на Ст. Станчев), Корабокрушенеца от „В открито море” на Сл. Мрожек (реж. Ив. Добчев), Прохор в „Майката, Васа Железнова 1910“ от Горки (реж. Ст. Камбарев), Сър Тоби от „Илирия“ на Шекспир (реж. Г. Стоев); Томас Бекет в „Томас Бекет“ от Ж. Ануи (реж. Б. Чакринов), Папа в „Котка върху нажежен ламаринен покрив“ от Т. Уилямс (реж. Кр. Спасов). Играе във всички варненски постановки на Я. Гърдев. Снимал се е в повече от 40 филма: „С деца на море“, реж. Д. Петков, „Циклопът“, реж. Хр. Христов, „След края на света“, реж. Ив. Ничев, „Кладенецът“, реж. Д. Боджаков, „Дзифт“ на Я. Гърдев, „Островът“, на К. Калев, „Чест“, реж. П. Веснаков; „Вездесъщият“, реж. Ил. Джевелеков“ и др. Награди: Аскеер 2002 за поддържаща роля в „Хотел между тоя и оня свят“ от Е. Е. Шмит, реж. Н. Ламбрев; Аскеер 2003 за главна мъжка роля в „Марат/Сад“; Златна роза 2008 за ролята на Ванвурст Окото в „Дзифт“; награди за главна мъжка роля от Международния фестивал за късометражно кино в Брюксел 2014 и от Международния фестивал „Ла Гуаримба“ в Италия за филма „Чест“ и др.