Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Актуални новини

В ТЕАТЪРА ЕДИНСТВЕНОТО ЧИСЛО Е МНОЖЕСТВЕНОТО

 

Актьорът и режисьор СТОЯН РАДЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА в интервю за списание „Homo Ludens”, издание на САБ за театрална теория и практика, брой 20, март 2017 г.

Броят на списанието бе представен на 22 март, 17.00, Гьоте Институт, София

https://www.goethe.de/ins/bg/bg/ver.cfm…

- Ако започнем от началото, там е наградата „Звезда на Варна” за първата ти главна роля на Силян в „Черна дупка” от Горан Стефановски на режисьора Стоян Камбарев. Мислил ли си, че този буквално звезден старт в театъра предначерта съдбата ти?

- Тя съдбата има пръст във всичко, но никога не съм мислил за кариерата си по този начин, както може да се досетиш (смее се). И през ум не ми е минавало подобно нещо. А „Черна дупка” наистина беше най-големият ми шанс. Един Стоян Камбарев да предпочете за тази тежка и голяма роля точно мен, толкова млад и толкова безопитен във всичко, си беше истински късмет. Представлението се игра много години и имаше страхотен успех. С всеки следващ спектакъл разбирах все повече и повече ролята и все повече си давах сметка колко малко успявам да извлека от нея. Не знам защо, но бях убеден, че не мога да я развия и тя ме комплексираше.

- Какво мислеше за това Стоян Камбарев?

- Той нищо не казваше и хората ме харесваха, но моето усещане беше друго. Благодарен съм, разбира се, за оценката на своите съграждани, още повече, че носителят на наградата „Звезда на Варна” се определяше в обществено допитване. Ролята на Силян ме направи популярен и знам, че много зрители са идвали по няколко пъти да ме гледат, но това няма нищо общо с онова, което аз изпитвах. През последните години направо не ми се искаше да играя повече Силян. Той ме потискаше, защото все повече започвах да го разбирам...

- Нещо като да израстваш заедно с ролята...

- Дано да е било така. Слава Богу, подобно нещо не ми се е случвало повече.

- Сега би ли искал да изиграеш тази роля?

- Сега не бих могъл да я изиграя, защото съм почти на 50 и ще разсъждавам от позицията на 50-годишен човек с 25-годишен театрален опит.

- А би ли режисирал пиесата?

- Не съм се замислял... Не, не бих искал да я режисирам, защото предпочитам да режисирам текстове, които зареждат с надежда и оптимизъм. Не съм чел „Черна дупка”, откакто играх главната роля в нея и не знам, ако сега я прочета, дали ще видя в нея надежда и оптимизъм. Но освен „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова - 1910”, които Стоян Камбарев постави във Варненския театър, има и други заглавия, в които съм играл и които никога не бих посмял да режисирам.

- Какво остави Стоян Камбарев у теб като основно разбиране за театър?

- Всичко. Това е най-значимата ми среща, без да омаловажавам нито една от другите си театрални срещи. Вече споменах, че Бог, съдбата, Мелпомена или каквото има там отгоре, са благосклонни към мен. Но Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил. Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам.

До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му - „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова. Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме навреме да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

- Името Стоян не е ли някак мистично свързано с Варненския театър, завещано от Стоян Бъчваров, продължено от Стоян Камбарев, Стоян Алексиев, Стоян Радев...

- Няма да успееш с тази провокация (смее се). Абсолютна случайност е, че родителите са ни кръстили с това име.

„Mесец на село” - диктат на страстта

 

Великденска премиера на Варненския драматичен театър

В рамките на VII Великденски театрални седмици Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров” кани на 30 и 31 март, 19.00, Сцена Филиал, на третата си премиерна постановка за 2017 година – комедията „Месец на село” от Иван Сергеевич Тургенев. Превод Майя Праматарова,  сценична версия и режисура Стилиян Петров, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Иван Шопов. Участват: Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Даниела Викторова, Юлияна Чернева, Цветина Петрова, Стоян Радев, Валери Вълчев, Николай Божков, Николай Кенаров, Пламен Димитров, Константин Соколов. Плакат и фотосесия Венелин Шурелов.

„Месец на село” е първата пиеса на руската класическа драматургия с главен женски образ и първата комедия, в центъра на която стои трагическа героиня. Пиесата пресъздава живота на руското дворянство чрез образите на  разкъсваната от разнородни чувства Наталия Петровна, влюбения в нея Ракитин, съпруга Ислаев и майката Ана Ислаева, студента Беляев, възпитаницата Верочка, съседа Болшинцов, доктор Шпигелски, компаньонката Лизавета, немеца гувернант Шааф, слугинчето Катя.

„Персонажите в „Месец на село” престават да бъдат господари, слуги, храненици, гости, доктори, кочияши, майки, бащи, съседи или учители. Те придобиват оперативната каузалност на влюбени, ревнуващи, борещи се, плахи, обидени, уплашени, засегнати, окрилени индивидуалности. Подобна екзистенциална метаморфоза става възможна благодарение на въздесъщия диктат на страстта, обзела най-напред господарката на имението, Наталия Петровна”, пише изследователят на Тургенев Людмил Димитров. 

Ето как актрисата Даниела Викторова усеща своята героиня: „Наталия Петровна – необикновена жена с обикновени желания. С точен като стрела ум и със стрела точно в сърцето. Властна природа, в която живее природа без власт.”

Наред с Наталия Петровна се откроява образът на Верочка, която актрисата Цветина Петрова възприема като: „Изключително жива, изключително своя. Момиче и жена. Подвластна и своеволна. Смела и в познатото, и в непознатото. Високо лети и дълбоко потъва”.

 

 

 

Прочетете още: „МЕСЕЦ НА СЕЛО” – ПЪРВАТА РУСКА КЛАСИЧЕСКА ПИЕСА С ГЛАВЕН ЖЕНСКИ ОБРАЗ

„МЕСЕЦ НА СЕЛО” ОТ ТУРГЕНЕВ – ПРЕМИЕРА В КРАЯ НА МАРТ

 Картини от „Mесец на село”

 

Международно отличие за "Едноокият цар" в Белград

 

Даниела Димова, директор на Театрално-музикален продуцентски център Варна, получи наградата на XVI Международен театрален фестивал "Славия" - Белград 2017 за великолепното представяне на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" във фестивала с "Едноокият цар" от Марк Креует.

Постановката, дело на режисьора Петър Денчев, сценографа Теодора Лазарова и композитора Христо Намлиев, с участието на Симеон Лютаков, Милена Кънева, Пламен Димитров, Биляна Стоева и Николай Божков, бе посрещната на 14 март с горещи аплодисменти от фестивалната публика.

Наградата, която включва статуетка на Дон Кихот и фестивална диплома, връчи директорът на фестивала Батрич Заркович. На представлението присъства българският посланик в Белград Н. Пр. г-н Радко Влайков, който поздрави варненските театрали.

След своя международен успех "Едноокият цар" ще се представи и в рамките на Софийския театрален салон, в който е селектиран за участие с номинация ИКАР 2017 за авторската музика на Христо Намлиев. Спектакълът ще се играе на 25 март в Театър София, а носителите на наградите ИКАР на САБ, както обикновено, ще станат известни на 27 март, Световния ден на театъра.

Март очевидно е добър месец за "Едноокият цар", дано му донесе и втора награда

 

 

 

Мартенска премиера на Варненския драматичен театър

 30, 31 март 2017, Сцена Филиал, 19.00

 

Сценична версия и режисура Стилиян Петров

Сценография Венелин Шурелов

Костюми Елица Георгиева

Музика Иван Шопов

 

Действащи лица и изпълнители:

Наталия Петровна - Даниела Викторова
Михаил Ракитин - Стоян Радев
Верочка – Цветина Петрова
Алексей Беляев - Валери Вълчев
Игнатий Шпигелски - Николай Божков
Аркадий Ислаев - Пламен Димитров
Ана Семьоновна - Юлияна Чернева
Лизавета Богдановна - Веселина Михалкова
Катя - Гергана Арнаудова
Шааф - Константин Соколов
Афанасий Болшинцов - Николай Кенаров
Коля – Алекс Маринков

 

ПАРАДОКСИТЕ НА ТУРГЕНЕВ

Иван Тургенев е от писателите, които създават художествена реалност, която животът след това повтаря. Парадокс!

Персонажите му приличат по нещо на него самия – те разточително изразходват време, душа и чувства в разговори  и дела,  чрез които човек и природа влизат в неочаквани симетрии. За тях любовта е лакмусът за смисъла на живота, но същата тази любов води до противоречия, които правят съвместния живот невъзможен. Парадокс!

Руското имение, с устремените нагоре липови алеи и просторни поляни, е място за вдъхновение на Тургенев. В подобни имения живеят неговите чувствителни, интелигентни, сдържано-поетични персонажи. Мащабни и дръзки, те са готови да вървят докрай във важните неща, въпреки съсловни предразсъдъци и норми.

 

В Европа пиесите на Тургенев се играят  в Театъра на Антуан в Париж, във виенския Бургтеатър, Мюнхен и Берлин. Особено популярен е в Италия сред италианските трагици. Най-често световният театър се връща към написаната през 1850 година «Месец на село».

 

                                            Майя Праматарова, преводач на «Месец на село»

 

Майя Праматарова и Стилиян Петров„МЕСЕЦ НА СЕЛО“ - НАЙ-ХУБАВАТА ПИЕСА ОТ СРЕДАТА НА XIX ВЕК

 

ПЪРВАТА РУСКА КЛАСИЧЕСКА ПИЕСА С ГЛАВЕН ЖЕНСКИ ОБРАЗ

 

„Месец на село“ е не само най-хубавата пиеса от средата на XIX век, но и най-заразителната като сценичен образец: следи от нея могат да се открият и у Островски, и у Толстой, и у Чехов.

 

Идиличният пейзаж на драмата и любовните конвулсии на персонажите напомнят донякъде на магическата атмосфера в Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ“, където всичко се омесва и взривява, световете на реалното и извънредното започват да си подражават в неподозиран „естествен“ спектакъл, тласнат от „сеизмичността“ на една лятна нощ; у Тургенев – на един летен месец.

 

Персонажите в „Месец на село” престават да бъдат господари, слуги, храненици, гости, доктори, кочияши, майки, бащи, съседи или учители. Те придобиват оперативната каузалност на влюбени, ревнуващи, борещи се, плахи, обидени, уплашени, засегнати, окрилени индивидуалности. Подобна екзистенциална метаморфоза става възможна благодарение на въздесъщия диктат на страстта, обзела най-напред господарката на имението, Наталия Петровна.

 

Това е първата пиеса на руската класическа драматургия с главен женски образ. Tя е и първата комедия, в центъра на която стои трагическа героиня.

 

Целият сюжет е генериран и поддържан от нейната матриархална фрустрираност, драмата сугестира екзалтирано-сподавеното усещане на жена. Чувствата не подлежат на възпитание; под тяхно въздействие човек не съвпада със самия себе си.

 

               Людмил Димитров, „Да бъдеш шут в играта на

               съдбата. Руската драматургия от XIX век. Херменевтика на

                канона“, София 2006

 

 Прочете повече: „МЕСЕЦ НА СЕЛО” ОТ ТУРГЕНЕВ – ПРЕМИЕРА В КРАЯ НА МАРТ

„Mесец на село” - диктат на страстта

Картини от „Mесец на село”

 

 

 

Винаги се надбягвам със себе си

Публикация във в. "Литературен вестник", 15-21 март 2017 г., стр. 8

Художникът МИРА КАЛАНОВА за визуалните предизвикателства в изграждането на концентриран образ, модерността на Шекспир и влиянието на киното върху природата на театралното

Интервю на Виолета Тончева

На снимката Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

 „Влюбеният Шекспир” се стреми да стане подчертано хомогенен спектакъл, в който режисурата, визията и музиката се допълват по впечатляващ начин. Всъщност това не е изненадващо, доколкото партньорството в театъра между режисьора Пламен Марков, сценографа Мира Каланова и композитора Калин Николов отдавна е знак за висок артистизъм. Как работи синхронът вътре в това постановъчно трио и как се получи той при „Влюбеният Шекспир”?  

Работейки дълги години вече с режисьора Пламен Марков, сме си създали модел, в който всеки от нас се ползва с голямо доверие от страна на другия и когато уточним жанра и стилистиката на спектакъла, изразните средства и характера на пространството, всеки работи в своята територия с грижа за целостта на спектакъла. За това помага много предварителната подготовка и задълбочените проучвания, които заедно правим и към които се отнасяме с много внимание.

Във „Влюбеният Шекспир“ Пламен ми се довери повече от всякога. Пространството изискваше много динамични промени и над 15 различни места на действие: от зала за балове в двореца на Kралица Елизабет I, през театрална сцена и лодка във водите на река Темза. И всичко това да се случва на сцена, която освен въртящ се кръг не разполага с друга механизация. Според мен пространството трябваше да създава оптични илюзии за дълбочина или ширина, както е в киното. Пламен ме остави да го създам без въпроси и след това, разбирайки същността и образа му го изпълни с живота на историята и героите в нея.
Това е въпрос на доверие. Той знае, че не бих създала на сцената нищо, което да е в противовес с идеите и вижданията, които той има за спектакъла. С Калин също работим така. Той гледа много репетиции, разговаряме за идеите си, за цветовете и смисъла на образите, за светлината. Той също прави това, което е важно за спектакъла като музика и звук, а не това, което е важно за него. Ние работим тихо.

Как заниманията с феномена Шекспир моделираха мисленето ти за театралното му пресъздаване в годините? Имам предвид „Юлий Цезар”, „Както ви се харесва” в НАТФИЗ, „Макбет” от Шекспир и „Магбед” от Йонеско в НТ „Иван Вазов”, за които си отличена с АСКЕЕР, „Напразни усилия в лятна нощ по Шекспир в МГТ „Зад канала”, разбира се „Ричард III” – върховия спектакъл на Варненския театър с най-много номинации и награди ИКАР от последните години, ето сега и „Влюбеният Шекспир”, адаптация по едноименния филм, обиколил света. Създадените от теб шекспирови светове, твоята Шекспериада - колко вълнуваща е тя за теб?

Личността на Шекспир определено влияе върху работата ми. Енигмата около него, както и многото версии за това кой е той, дават възможност да гледаме на темите в пиесите му под различен ъгъл. За мен е важно кой и в какъв контекст е писал пиесата. Всяка версия дава нови възможности за прочит. Освен това, по времето на Шекспир, на сцените на английските публични театри няма декори, а костюмите на актьорите са купувани по тържищата, т.е. не са в епохата, описана от автора.

А днес обичайно интерпретираме пиесите му с пищни декори и костюми и публиката очаква зрелищни спектакли. Шекспир кани публиката да си представя средата, да използва въображението си. Затова си служи с богат описателен език. Той превръща публиката в съавтор, очаквайки от нея да съпреживява случващото се на сцената чрез представи и асоциации, чрез образи, които не са видими и веществени.
Изкуството в Европа стига до тези идеи в края на XIX век, развива ги в началото на XX век и то благодарение на психолoгията и науки като физиката и оптиката. Авангардът променя публиката, предлагайки й да мисли абстрактно, в театъра Шекспир го прави 400 години по-рано. Това са неща, които във времето ме карат да осмислям по нов за мен начин работата си по пиеси на Шекспир, независимо каква е задачата, жанра или стила на представлението, което създаваме.

Сценографията във „Влюбеният Шекспир” въвежда асоциативно в атмосферата на онзи прочут дървен театър „Глобус” чрез един обемен модул, който позволява действието да се развива на две нива, а чрез завъртането на кръга се разкриват още няколко пространства.
Незабравим остава и твоят мост в „Ричард
III”, който също създава динамични пространства – веднъж във височина; втори път, когато при завъртане се появява стълбата с Ричард, седнал на първите й стъпала и Лорд Бъкингам, изправен на върха й, водещи един от най-важните диалози в пиесата; трети път, когато актьорите задвижват моста хоризонтално, откривайки нова гледна точка и т.н. Различни визии, провокирани само от един мултифункционален модул – това ли решение обобщава подхода ти към сценографията на този етап?

Вероятно. Когато има толкова много места на действие и няма сценична механизация освен кръг, декорът трябва сам да се движи. Ако разполагах с коли, подиуми и пропадала, сигурно щях да подходя различно.
Това са големи, мащабни спектакли с над 20 актьори на сцената. Костюмите са част от образа и обичайно балансирам средствата. Епохата изисква голям ресурс от много пищни, тежки костюми, на които аз държа и харесвам да правя. Те са важни и за актьорите, а аз обичам да виждам, че те са вдъхновени от костюмите. Това довежда до лаконична среда, в която търся концентриран образ. Често бюджетът на спектакъла трудно понася повече декори затова никога не проектирам нещо, което бихме могли да реализираме с компромиси.

Публиката не трябва да вижда компромисни изпълнения.

Когато работиш над дадена постановка, разсъжденията върху сценографията паралелно ли вървят с тези за костюма или може би едното предхожа и поражда другото? Как работи творческото въображение на Мира Каланова?

Нямам модел. В голяма степен паралелно, защото за режисьора сценографското решение е важно, от него зависят движенията на актьорите и пространственият еквивалент на отношенията им. В „Ричард III“ първо измислих костюмите. Те ми се струваха много вълнуващи и интерпретацията не толкова на епохата - те са съчетание на няколко епохи, а на образите в тях, не ми даваха мира.
За „Влюбеният Шекспир“ работих много по декорите и те първи бяха готови. Костюмите ми отнеха много време на концептуално ниво, имах много колебания. Като се замисля, вероятно първо работя върху тази част, която ми се струва по-голямо предизвикателство и интелектуално, и технически. А що се отнася до въображението, в работата на театралния художник, то е съчетание на  информация, анализи, технически подробности, интуиция и какво ли още не. Не е разговор с Господ от първо лице.

Рефлексии. „Влюбеният Шекспир” в София, 6 март 2017 г.

 

Проф. Красимир Спасов

Чудесен спектакъл с интересна драматургия, позната от филмовия шедьовър „Влюбеният Шекспир” - един факт, който буди основателното любопитство дали театралният вариант ще издържи сравнението. Да, Варненският драматичен театър, в лицето на режисьора проф. Пламен Марков, сценографа Мира Каланова, композитора Калин Николов и актьорския състав, дава един достоен отговор, създавайки силен и убедителен спектакъл.

По начало театрите, които си позволяват спектакли с много хора, както е в случая, се броят на пръсти. Изисква се голямо режисьорско умение, което да обедини толкова голям екип и режисьорът се е справил по възможно най-добрия, бих казал дори възхитителен начин. Искрено поздравявам Варненския театър за това постижение. Той имаше нужда от една подобна постановка, която да бъде еднакво убедителна на всички нива – като драматургия, режисура, овладяване на пространството, костюми, музика и актьорски постижения.

Бих добавил, че наред с всичко изброено дотук, „Влюбеният Шекспир” е и едно крайно забавно представление. Актьорите играят с особено увлечение, това се усеща и придава допълнително качество на целия спектакъл.

 

Проф. Атанас Атанасов

Едно от най-добрите неща, които съм гледал през този сезон. Вълнуващо, заразително представление. Въпреки че продължава три часа, не усетих кога мина времето. Уважавам и ценя всички колеги във Варненския театър. Всички знаем кои са неговите стожери - Стоян Радев и Веселина Михалкова. Освен тях, ме впечатли Симеон Лютаков, който е от моя първи випуск в Театралната академия. Милена Кънева също изгражда много интересна роля. „Влюбеният Шекспир” може и да е представление, което се занимава с чисто театрални проблеми, но е направено много силно и вълнуващо, усещаш го със сърцето си. Дано да го видят повече хора, не само в София и Варна, а и в други градове.

 

Проф. Надежда Сейкова

„Влюбеният Шекспир” ми направи силно впечатление като един многопластов, добре организиран и атрактивен спектакъл. Гордея се с моя ученик Адриан Филипов, който е много узрял и се представи чудесно в ролята на Шекспир. Представлението дълбоко ме развълнува и събуди у мен асоциации за времето назад, когато аз самата откривах Шекспир. Спомних си за проф. Любомир Тенев и неговите тези за Кристофър Марлоу, върнах се към „Ромео и Жулиета” в Народния театър, когато бях асистент-режисьор на Стефан Сърчаджиев...

Постановката на Пламен Марков заслужава внимание и вярвам, че ще бъде оценена по достойнство от театралното съсловие.  

 

Проф. Ивайло Христов

Многостранен спектакъл с прекрасна визия, сценография и костюми. Много точен пример за добро, умно, мъдро и същевременно комуникативно представление. Намерено е златното сечение. „Влюбеният Шекспир” на Варненския театър ще има успех навсякъде.

Проф. Иванка Бенчева

Прекрасно представление, създадено с висок вкус, театралност и фантазност. Прекрасна режисура, прекрасна сценография и прекрасни костюми, великолепен грим и великолепно техническо осъществяване. Марково представление, каквото няма как да не се получи, след като го прави марков майстор като Пламен Марков.

Поздравявам актьорите за пластиката и сценичното поведение. Радвам се, че сред тази голяма актьорска трупа се изявяват и моите студенти Стоян Радев, Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Цветина Петрова, Николай Кенаров, Стефан Додуров.

Кастинг за актьори и актриси

 

„Едноокият цар" - дестинация Варна – Белград

14 март, 19.00 – XVI Международен театрален фестивал „Славия”

 

 
 

За Белград пътува постановката на Варненския драматичен театър "Едноокият цар" от Марк Креует, режисьорски прочит на младия режисьор и писател Петър Денчев. На 14 март актьорите Симеон Лютаков, Милена Кънева, Пламен Димитров, Биляна Стоева и Николай Божков ще представят неговата версия на "Едноокият цар" пред публиката на XVI Международен театрален фестивал "Славия" - Белград 2017.

 

Заглавието се оказва много актуално във време, когато се налага непрекъснато да правим избори – лични и обществени. Силно въздейства политическият антагонизъм, отключен през срещата „очи в очи“ на полицая Давид и неговата жертва – режисьора Игназий, улучен в окото от гумения му куршум по време на протести. Ефектната сценография и костюми на Теодора Лазарова, мултимедията на Елена Шопова, както и музиката на номинирания за ИКАР 2017 композитор Христо Намлиев, допълват съвременното излъчване на „Едноокият цар”.

 

Постановката, издържана в жанра комедия на наблюдението, е селектирана за участие в тазгодишното издание на МТФ в Белград, заедно с продукции на театри от Москва, Ростов на Дон, Белорусия, Иран, Естония, Казахстан и Сърбия. Освен Марк Креует, във фестивалния афиша личат имената на Фьодор Достоевски, Бранислав Нушич, Ерик Еманюел Шмидт, Аугуст Китцберг, Едвард Раджински. В тази крайно интересна среща между драматургични текстове и тяхното сценично претворяване, вярваме, че варненската постановка ще демонстрира своите най-добри качества.

 

На добър път и успех на „Едноокият цар” в Белград!

 

На 12 март 2017 г. Варненският театър навършва 96

 

ЗА ВАРНЕНСКИЯ ТЕАТЪР ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ

 

Явор ГърдевЯвор Гърдев – режисьор във Варненския театър в периода 2001-2008 г.

 

В личен план за мен Варна е определящ период. В естетически — също. Беше смислено, нужно, зареждащо, вълнуващо и най-важното — беше споделено. Казано с нескрита емоционална привързаност: просто беше хубаво.

Дойдох във Варна по покана на Дафинка Данаилова, на която съм искрено благодарен, защото в този период Варна стана за мен град на спасението. Аз съм блуждаещ човек и имам периодична нужда от места за емигриране, в които да преоткрия себе си в сложен момент.

Варна стана едно от тези места в живота ми. Чувствам я като един от своите градове, които се броят на пръстите на едната ръка.

Родният ми град е София, но има в живота ми и няколко други места, в които ми се наложи, образно казано, да емигрирам, за да се преродя за нова фаза в живота си. Да ги наречем градове на съзряването. Варна е един от тях. Може би – най-важният.

 

Михаил Мутафов – актьор във Варненския театър от 1975 г.

 

Искам да не остарявам в изкуството. Стремя се да не се повтарям, да представям героя пълнокръвно, като използвам максимално свободата, дадена ми от режисьора. Макар и рамкирана, в тази свобода има движение, тя дисциплирана и едновременно с това позволява да развиваш образа, без да проявяваш насилие над него.

Пълнокръвен се чувствам в постановката „Пухеният” от Мартин Макдона на Явор Гърдев, вече 14-та година, във всяко следващо представление влизам като за пръв път и това ми носи огромно удоволствие.

Често се е случвало пиеси да ми омръзват, тук е обратното. Подобни чувства изпитвах и в „Марад/Сад”, един много дълбок текст, работата върху който постоянно ми разкриваше нови детайли, убягнали ми преди това. Излизаш на сцената, за да работиш, да стигнеш до някакви резултати, а не да играеш, не да се повтаряш. Трудно е да се работи, а не да се играе.

 

Валентин МитевВалентин Митев – актьор във Варненския театър от 1994 г.

 

Гордея се с баща си Славчо Митев, който е завършил първия випуск на ВИТИЗ при Георги Стаматов. Той е играл няколко години във Варна, където се е запознал с майка ми и където през 1961 г. съм се родил аз. Детството ми премина на първия ред в Народния театър, където вече работеше баща ми.

Гледах всички представления, знаех наизуст почти всички роли, възхищавах се на историческите герои с прекрасните им одежди. След гимназията и казармата работих известно време като осветител в Народния театър, докато стана време да кандидатствам във ВИТИЗ.

Сам взех решението и сам се подготвих. „Втори луд в семейството, но щом му е на сърце, така да бъде”, отсече баща ми. Така казах й аз на сина си, когато той също избра да се посвети на актьорската професия. С баща актьор и майка актриса, макар и любителка, самият аз актьор, със син, който сега учи за актьор, целият ми живот минава, съсредоточен около сцената. Като се обърна назад, имам повече спомени от сцената, отколкото от личния си живот.

 

Даниела ВиктороваДаниела Викторова – актриса във Варненския театър от 2000 г.

Обичам Тереза от „Паметта на водата”, но преди да я заобичам, много я гоних, докато я настигна. И не Тереза е близка до мен, а аз съм я придърпала към себе си.

Мисля, че не е хубаво актьорът да превръща всичките си роли в ръкавици. Нямам несимпатични героини, всички са ми симпатични, а предизвикателствата са добре дошли във всеки творчески процес. Предпочитам да вървя по дълъг път, но от друга страна тези роли, които са по-разбираеми, по-лесни, те също си имат своя чар.

Не мога да ги деля, но по-трудното винаги е по-интересно. Ако е понятно и лесно, се обезмисля творческият процес.

Но дори да е понятно и лесно, аз съм убедена, че това е само на пръв поглед и е необходимо по-дълбок сондаж. Много се радвам, когато работим с режисьори, с които не оставам само на повърхността, а изследваме пластовете под нея.  

 

Стоян РадевСтоян Радев – актьор във Варненския театър от 1998 г.

Режисьорът Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил.

Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам. До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му - „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова.

Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме навреме да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

 

Веселина МихалковаВеселина Михалкова – актриса във Варненския театър от  1998 г.

Два пъти предложиха на Стоян Радев и мен работа в столични театри, но ние се запитахме: А какво не сме получили във Варна, какво не сме изиграли, от кого не сме доволни, за да напуснем нашия театър и да идем на „Раковски”?

И досега не съжаляваме за това свое решение. Не бих заменила нашия театър за никой друг, тук има някаква магия. Тук се е запазил смисълът.

Смисълът защо си станал актьор, защо посвещаваш живота си на тази професия, която е лошо заплатена, лишава те от личен живот - добре, че майките отгледаха децата ни... Т

я е необяснима професия, не може да бъде обяснена рационално. Но ако я няма тази магия да стоиш няколко стъпки над земята, си загубен!

 

Виолета Тончева

 

 

Варненският театър на 96

 

На 12 март 2017 г. Варненският театър навлиза в своята 96-а годишнина. Както е известно, на 12 март 1921 г. първата професионална театрална трупа във Варна изнася, под ръководството на първия си директор и режисьор Стоян Бъчваров”, своя първи спектакъл „Инстинктът” от модния тогава автор Анри Кестмекер.

 

Към историята на театъра ни връща с книгата си „Варненският театър – обществен феномен”, изд.”Виа Антика”, 2016, театроведът Сия Папазова. Книгата бе представена на Камерна сцена „Стоян Камбарев” в Европейската нощ на театрите 2016.

В това силно, едновременно документално, аналитично и емоционално историческо свидетелство възкръства златното поколение варненски актьори от втората половина на XX век, а в спомените на някои от тях оживява самият Стоян Бъчваров. На корицата на книгата го виждаме в ролята на Епиходов от „Вишнева градина” на А. П. Чехов. 

 

Стоян Бъчваров, Станчо Станчев и Стоян Камбарев

 

Режисьорите, които бележат първите три важни периода в развитието на Варненския театър

 Поздравления за чудесната книга, Сия! Като драматург на Варненския драматичен театър в продължение на З2 години, също негов директор в смутната 1990-1991 година, автор на пиеси, сценични варианти и театрални адаптации, телевизионни филми и театрални проекти, многобройни интервюта и текстове за театър, ти определено си човекът, който най-добре би откроил най-важните периоди в развитието на Варненския драматичен театър.

 

Основаването на Варненския театър - в книгата си говоря подробно за него, е първият важен период. Уникално решение на Варненската община в онова страшно време, 1921-ва година, минус 20 градуса, студ, глад, пълна нищета и изведнъж тези родолюбиви варненци от общината решават да създадат професионална актьорска трупа, с директор и режисьор Стоян Бъчваров.

Това са първите актьори, които получават заплата, подписвайки се под ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова – съпруга на Стоян Бъчваров, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова-Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова и Вела Ушева.

Те правят висок, модерен, европейски театър. Избират най-добрите заглавия, които се играят на европейска сцена, представят и големите руски автори, много висока класа.

 

 

Вторият период определено е периодът на Станчо Станчев.

Той изрази и доказа себе си във Варненския театър. За съжаление остана сякаш недооценен в големия мащаб на българския, а може би и на европейския театър. Защото той наистина беше режисьор на европейско ниво. Той донесе във Варненския театър грижата за формата във време, когато това беше срамна дума.

Тук той издигна формата в цар-форма. Той знаеше, че формата е без значение, когато съдържанието е формално, а високо съдържание можеш да постигнеш само с висока форма. Станчо Станчев възпита актьори, които можеха да се справят с подобни задачи, можеха да износят формата в себе си.

Това беше много голяма и трудна негова борба, в която той ни остави спектакли-образци, като „Полет над кукувиче гнездо”, „Малки Чехови комедии”, „Добрият войник Швейк”... Как мощно, на нивото на най-големите европейски режисьори, направи той „Процесът” от Петер Вайс, първото голямо документално представление на варненска сцена.

Затова този втори период е белязан със знака на Станчо Станчев. Категорично.

 

 

Третият период принадлежи на Стоян Камбарев.

Тук той осмисли идеите си за пространствения театър, тук постави „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова – 1910”.  Тук той окрупни своята находка и доказа по художествен път, че пространството поражда енергиите, партньорството, всичко. Стоян Камбарев беше смел творец, който работеше в Евклидовото пространство, а се беше запътил в далечни космически галактики, където властват други мощни енергии.

И ако ти си назовала книгата си за Варненския театър „Среща на енергии”, с най-голяма енергия, с най-голямо електричество и мощ бяха представленията на Стоян Камбарев. Там властваха енергиите.

Аз имам такова едно съмнение, че докато отваряше тази черна дупка на космичното театрално пространство, тя като че ли го засмука, погълна го и той сега твори там някъде, в непознати нам селения, за които само предполагаме, че съществуват...

В кой период Варненският драматичен театър успява да намери онзи най-труден баланс между обичайните заглавия за един репертоарен театър, вкуса на публиката и експеримента като основен двигател на театралното изкуство?

Вкусът на публиката като нещо по-маргинално и експериментаторският вкус като нещо по-елитарно са категории, измислени от нас.

Измислени, незнайно защо, може би от презрение към публиката, от някакво съмнение, че е добре да съществува някакъв друг кръг, който е създаден да мисли по-специално, по-изтънчено, един кръг с по-синя кръв, който мисли по-различно от широката публика. Масовият зрител, изправен срещу затворения кръг, който си прави някакви експерименти.

Според мен това говори не само за лош вкус, но и за някакъв комплекс. Всъщност няма такова нещо. Когато Стоян Камбарев правеше своя експериментаторски театър, той имаше предвид възможно най-широката публика, до най-маргиналните й слоеве. Тогава експериментът има смисъл. И аз съм забелязала, че винаги спектакълът, създаден с високо майсторство, колкото и да е експериментаторски, стига до всеки. Спомням си „Полет над кукувиче гнездо” на Станчо Станчев, публиката чакаше след представленията актьорите, за да ги докосне, да види кои са тези, които играят по този невероятно въздействащ начин.

Ето в такива случаи двата страта – високият и ниският, се сливат. Като потвърждение ще дам пример с Театър „Глобус”, в който са се играли експерименталните пиеси на Шекспир като „Хамлет”, където философското мислене е изведено на много голяма висота. В тях се разсъждава над въпросите за смъртта и живота, за мисията на човека, за нетрайността на човешкото битие.

Как са били играни тези пиеси пред публика от бедняци, проститутки, пияници и всякакви маргинали на нивото на битийната простота? Как достигат до тях тези философски внушения, как попиват те с широко отворени очи всичко, което става на сцената, как разбират те мъките на интелекта у Хамлет? Обяснението е само едно – става дума за прекрасни пиеси и прекрасни актьори. Намериш ли онова житейското, достъпното до всеки човек, можеш да предприемеш най-смелите си театрални експерименти.  

Из интервю на Виолета Тончева със Сия Папазова, автор на книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. „Виа Антика”, 2016

 

TOP