Актуални новини

Поради лошите метеорологични условия, трите спектакъла "Канкун" (28.02), "Приятели" (1.03.) и "Едноокият цар" (2.03) , предвидени в програмата на ДТ "Стоян Бъчваров", няма да се играят.

Умоляваме зрителите да презаверят билетите си на касите:

пл. «Независимост» 1, Основна сцена: понеделник-петък 9:00-13:30 и 14:30-20:00; събота 10:00–13:30 и 14:30-19:00 ч.; неделя 11:00-16:00, тел. 052 665 022;

Сцена Филиал: тел. 052 612 998 – един час преди спектакъл

ЗАЯВКИ: тел. 052 665 051, 052 665 020

www.dramavarna.com

ТЕАТРАЛНА ПРОМОЦИЯ ЗА 7 И 8 МАРТ

"РЕТРО"- 7.03.2018, 19.00 Сцена Филиал

"БРАК ПО ПРИНУДА“- 8.03.2018, 19.00, Сцена Филиал

В "Ретро" от Ал. Галин героят на почтена възраст, неочаквано за всички, става обект на интерес, при това не на една, а на няколко дами. В ролята харизматичният Михаил Мутафов.

В "Брак по принуда“  от Молиер старостта и младостта съжителстват трудно, а любовта се случва... извън брака.

Дали в 21-ви или в 17-ти век, за любовта възраст няма, е внушението на двете комедийни представления на режисьора Пламен Марков, с които Варненският драматичен театър ви кани да отбележите Деня на жената, при това на промоционалната цена от 6 лв за спектакъл.

РЕТРО - 7 март, 19.00, Сцена Филиал

от Александър Галин
Превод и постановка Пламен Марков
Сценография и костюми Мира Каланова
Музика Калин Николов

Действащи лица и изпълнители:

Чмутин - Михаил Мутафов
Людмила - Милена Кънева
Леонид - Валентин Митев
Роза - Юлияна Чернева
Нина - Теодора Михайлова
Диана - Нели Вълканова
Василия - Полина Недкова
Тоня - Денка Радева

БРАК ПО ПРИНУДА - 8 март, 19.00, Сцена Филиал

По фарсове на Молиер
Режисьор Пламен Марков
Сценограф Даниела Николчова
Музика Петя Диманова

Действащи лица и изпълнители:

Марфуриус - Адриан Филипов
Сганарел - Николай Божков
Панкрас, Валер - Николай Кенаров
Жеронима, Дорина - Веселина Михалкова
Сели – Милена Кънева
Доримена, Алис – Цветина Петрова
Лагранж , Ликост - Валери Вълчев
Алсид, Лели - Стефан Додуров
Циганка, Сганарелица – Гергана Арнаудова
Бащата на Сели - Пламен Димитров /Пламен Георгиев
Шеф на трупата - Стоян Радев

Билетни каси, пл. "Независимост" 1, Основна сцена – тел. 052 665 022; Сцена Филиал - тел. 052 612 998; Работно време: пон.-петък 9:00-13:30 и 14:30-20.00; събота 10:00-13:30 и 14:30-19:00.; неделя 11:00-16:00. Сцена Филиал – един час преди спектакъл

Реклама и организация ДT „Стоян Бъчваров”– тел. 669 650/51; www.dramavarna.com

ЗЕЛМА АЛМАЛЕХ, СТЕФАН ДЖАМБАЗОВ, www.въпреки.com

Нашето искрено мнение с огромно уважение към авторите на спектакъла “Хенри IV” и към всичко, което прави Варненският театър.

Ние сме от поколението, което макар и на много млади години имаше шанса да гледа "Хенрих IV" на Пирандело, в изпълнение на изключителния Апостол Карамитев, постановка на Енчо Халачев на Камерната сцена на Народния театър. Всеки, който е гледал актьор от ранга на Апостол Карамитев, разбира за какво става дума. Това е един специален критерий, вълнение, възхита за актьорска игра и превъплащение. Оттук нататък това е нашият еталон, както и за други роли на този невероятен актьор и личност. В този смисъл, чисто актьорски, не само в изпълнението на Стоян Радев у нас остана известно неудовлетворение. В скоба - дори по отношение на дикцията на актьорите имаше проблем. Освен това самият спектакъл носеше известна декоративност, извън контекста на знаменития драматургически текст и за тези, които не го познават, това е било проблем.

Чисто визуално, решението беше много добро, но това както винаги е блестящата работа на Васил Абаджиев като сценограф и усещането му, заедно с Лилия Абаджиева, да осмислят картината на сцената. Известното разводняване на "немите" сцени, решени в особен танц в някаква степен измества концентрираността на силния текст, който едва към финала придобива своята пълнота и сгъстеност. Това е прочитът на Лилия Абаджиева, която ние много ценим и обичаме, но според нас, тя се е увлякла малко повече в изображението, отколкото в същностния смисъл на този изключителен драматургичен текст.

МАРИНА ЧЕРТОВА, в. „Седмичен Таблоид”

„Хенри IV”, режисьор Лилия Абаджиева

Изключително силен спектакъл, който впечатлява с мощно и талантливо актьорско присъствие и излъчване, с режисурата на Лилия Абаджиева, която се доближава до философията и с ефектната сценография на Васил Абаджиев. Докато гледах постановката си мислех, че този тип театър е обърнат изцяло и единствено към мислещия, интелигентния и интересуващ се от култура и изкуство зрител. Няма как човек, чието мисловно ниво се ограничава до гледане на риалити предавания от типа на „Биг Брадър”, да вникне в дълбочина в интерпретацията на Лилия Абаджиева на емблематичната пиеса на Луиджи Пирандело. Да вникне в „лудостта” на героя, която несъмнено е препратка и към съвременния объркан свят, свят, в който моралът и ценностите се рушат мълниеносно. Една метафора на днешния свят, в който лудостта и нормалността се припокриват.

Въртящата се сцена е напълно в унисон с душевните и емоционалните състояния на героите на Пирандело – объркани, но в същото време и напълно наясно с реалността. Визуалните ефекти и използването на кино елементи в театъра засилват ефекта от актьорската игра. За мен „Хенри IV” на Лилия Абаджиева е като своеобразно продължение на нейните философски търсения като режисьор, изразени чрез последните й Шекспирови спектакли „Цимбелин” и „Ако нямах лоши сънища”. С огромен респект се отнасям към Стоян Радев, който играе ролята на Хенри IV – това е сложна, многопластова роля, която само един високо ерудиран и опитен актьор като Стоян Радев би могъл да изиграе. За мен много интересни роли правят и Веселина Михалкова като маркиза Матилда Спина и Симеон Лютаков като барон Тито Белкреди.

Аплодисменти и за всички останали участници в постановката - съмишленици на Лилия Абаджиева, без които спектакълът не би бил толкова мащабен, ефектен, запомнящ се и красив.

„Месец на село”, режисьор Стилиян Петров

Да се пресъздава на сцената руската класика е и лесно, и трудно. Лесно, защото пиесата на Иван Тургенев „Месец на село” е позната на всички изкушени от театъра, независимо от коя част на сцената се намират. В това обаче се крие и трудността – да бъда намерено такова режисьорско решение, което да не повтаря предишните и в същото време то да е новаторско, модерно и интересно.

Смятам, че режисьорът Стилиян Петров умело е изпълнил тази задача, като е запазил класическия текст, придавайки му чрез творческия си подход към актьорите съвременно звучене, без обаче да залита към модернистична визия и тълкувание, които според мен само биха изкривили самата пиеса. Под пасторалната картина в „Месец на село” всъщност се крият любовни трепети и бурни страсти, които са обладали всички герои. И тук е силата на всички артисти, участващи в спектакъла, които успяват да се вживеят достатъчно силно в образите, така че да пленят публиката и да й предадат без грам фалш емоциите, които са ги обладали.

Истинската любов не познава неискреност и лицемерие, така и актьорите от „Месец на село” съумяват да изградят на сцената реалистични образи на руските дворяни. Тук бих искала специално да отбележа превъплъщението на Даниела Викторова като Наталия Петровна, която почти през цялото време е на сцената. Тя успява в рамките на секунди да смени различни емоции, поведения и състояния, така че да не издаде на останалите любовното чувство, което я е обзело.

„Сън”, режисьор Стоян Радев Ге. К.

„Сън” по пиесата на Магда Борисова и под режисурата на Стоян Радев Ге. К. е истинска феерия за очите и душата. Това е една магическа мъдра приказка, която докосва малки и големи. И всеки зрител, независимо от възрастта пречупва този красив разказ за доброто през призмата на своя жизнен опит и възприятия на света. Малките зрители се радват на добрите феи и вълшебници и мечтаят да попаднат в този приказен свят. Възрастните пък се пренасят с умиление в детството си и се усмихват на това, което е било и вече безвъзвратно е отминало. И понеже все пак пиесата е ориентирана повече към детската публика, понякога има опасност актьорите да изпаднат в лека инфантилност и дори фалш, за да приковат вниманието на малките зрители.

В спектакъла „Сън”, където участва голяма част от трупата на Варненския театър подобна грешка умело е избегната, от което спектакълът само печели. А и привлича към това магическо царство на сцената по-възрастните зрители. Надявам се повече деца, а и възрастни да се докоснат до „Сън”, защото спектакълът възпитава на доброта, а и в постановката липсва грубостта и агресията, която се лее от детските филми по телевизията. Поздравления за всички, които са реализирали тази прекрасна постановка.

ЛЮДМИЛА ДИМОВА,www.kultura.bg

Гледах „Хенри IV” на Лилия Абаджиева - за мен беше адекватен и интересен режисьорски прочит на Пирандело, изключителна сценография, която в определени моменти обсебваше изцяло вниманието ми. Не мога да преценя доколко Стоян Радевуспява да изяви това, което цели този прочит - доколко свободни се чувстват актьорите в тази среда, визуална и материална. За мен беше удоволствие.

"Сън" е по текст на Магда Борисова - авторка, която досега не познавам. Определено интересна, дано има и други детски представления по нейни текстове. Темата за сънищата, предизвикателствата, феите - по моите наблюдения, ангажира изцяло възприятията на децата наоколо. Моята дъщеряМария не мръдна, гледаше концентрирано, но понеже вече има опит с представления за възрастни, накрая държеше да ми сподели, че иска да гледа ШекспирJ Истината е, че след "Влюбеният Шекспир" на Варненския театър е трудно да й угодиш с детски представления.

Сега не успях да видя „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев, но лятното представление в Римските терми определено беше преживяване за мен и за Мария. Тя беше абсолютно омагьосана, едва я сдържах да не влезе в полето на игра на актьорите. Освен това доста добре преразказа основните сюжетни линии след представлението. А пък за фойерверките - да не говорим... Стоян Радев е нейният герой - лицето, което разпознава във варненските представления, а и във филми като "Лили рибката" например.

Анкета на Виолета Тончева

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ, Радио Алма матер

С последното си турне по софийските сцени {12-16 февруари 2018} Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ затвърди убеждението ми, че и през изминалата творческа година трупата на черноморската ни столица не е отстъпила от реномето си на театрален център, в който се раждат едни от най-интересните, провокативни и интерактивни спектакли в България.

Прави впечатление изключително широкия жанров диапазон на представленията и това, че както винаги, приоритет се дава на сериозната драматургия без да се прави компромис с естетическите и художествени вкусове, в чийто най-висок регистър са търсенията на варненци.

Изборът на заглавията обхваща три знакови епохи от театралната класика – класицизмът, в лицето на Пиер Корней, руският „златен век“, чрез Иван Сергеевич Тургенев и модерността чрез Луиджи Пирандело. Към тях се прибавят и две от най-интересните имена в съвременната българска драматургия – Магда Борисова и Здрава Каменова.

Едни от знаковите режисьори за две различни театрални поколения – Лилия Абаджиева и Стилиян Петров доказаха за пореден път, че работят сериозно и най-важното, продуктивно с актьорите от варненската трупа. След „Фауст“, Абаджиева прекарва през оригиналния си стил и предпочитания от нея театър и пиесата на Пирандело „Хенри IV“, а след „Канкун“ и „Опасни връзки“, Стилиян Петров не изневерява на разпознаваемия за него почерк и в драматизацията по „Месец на село“. Като цяло, обаче, и двамата не успяват да надскочат постиженията си от дебютните си спектакли на варненска сцена.

За мен откритията на миналия сезон са „Комичната илюзия“ на Васил Дуев и „Сън“ на Стоян Радев. Имах възможността да гледам спектакъла на Васил Дуев през лятото на 2017-а на импровизираната сцена на Римските терми и още тогава ми направи силно впечатление оригиналният му прочит – ефекта „театър в театъра“, респектиращият начин, по който актьорите се справят с класицистичния стих и майсторското обиграване на няколко зали от едно такова нетрадиционно за театър пространство. По-късно, вече на театрална сцена, спектакълът ме впечатли и с находчивата сценография на Даниела Николчова.

За първи път гледам спектакъл по текст на Магда Борисова, която си остава откритие на Варненския театър. „Сън“ е едно от най-красивите детски представления, реализирани на българска сцена през последните няколко години, а Магда Борисова заслужава да бъде лауреат на всеки от конкурсите за детска драматургия, доколкото ги има у нас. Истински съм впечатлен от въображението на варненските актьори и на техния ръководител Стоян Радев.

Самият той, както и Веселина Михалкова, Пламен Димитров и Даниела Викторова доказаха, че продължават заслужено да бъдат водещите имена във варненската трупа. Но не по-малко важно е нещо друго - в лицето на Цветина Петрова, Гергана Арнаудова, Ненчо Костов и Валери Вълчев театърът във Варна разполага с едни от най-талантливите млади актьори в България. Именно в тях е надеждата ми за едно достойно бъдеще на това прекрасно изкуство.

ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА, доц. д-р, НБУ

"Хенри IV" и "Месец на село"

Гледах тези два спектакъла и двата ми харесаха - по различен начин.

Постановката на Лилия Абаджиева на "Хенри IV" ми се струва много адекватна на стила на Пирандело, не толкова често поставян драматург. Усещането за изплъзването на лицето под маската, постоянният въпрос "Кой съм аз всъщност?" са предадени чрез неспирно танцово движение и хлъзгавост на потока от думи, в които не се спираш. Визуално е впечатляващ спектакъл, ритъмът е чудесен, актьорите говорят като насън. Всичко е нестабилно и обтекаемо, дори прекрасните фрески, за мен символ на младостта, красотата и вечността едновременно, са нестабилни, полупрозрачни.

В "Месец на село" много интересна ми беше изпълнителката на Наталия - Даниела Викторова, само епизодично съм я гледала, тук ми се стори доста подходяща. Едно красиво немладо лице, но толкова асиметрично, че веднага те кара да си нащрек. Актьорите се движат в кръга на познатото от тях, въпреки че съм почитател на Стоян Радев в която и да е негова роля.

Може би под влияние на Пирандело и Лилия Абаджиева, се търсят герои маски, вечно изплъзващи се като образи. Като режисьорски прочит ми се струва, че се изразяват епидермални и много повърхностни чувства, които обаче докарват до необратимо трагични последствия.

Анкета на Виолета Тончева

Варненският театър гостува в София с пет свои актуални заглавия

Мариана Първанова

История на полудяването, неговите проявления и скрит смисъл – това изследва Лилия Абаджиева в новия си спектакъл „Хенри IV” от Луиджи Пирандело, с който Варненският театър гостува в София в средата на февруари. По традиция в началото на годината варненската трупа идва в столицата с най-добрите си представления за сезона, като този път Драмата наистина пристигна с амбициозна програма – с цели 5 заглавия, от които „Хенри IV” бе гвоздей на гастрола (останалите - „Месец на село“ от Иван Тургенев, реж. Стилиян Петров, на сцената на Младежкия театър, „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев в Театър Българска армия, „Сън” в „Театро“, бившия Модерен театър и постановката на Николай Кенаров „Приятели“ - в „I am studio”.

Неслучайно интересът към постановката на Лилия Абаджиева бе най-голям, защото известната режисьорка показа в София един от най-завършените си и зрели в спектакли, направени  в стила на репрезентативния театър, основаващ сe на отделни извадки, тоест сцени, по който тя работи от години. Този театър е доста специфичен, за който трябва да си подготвен предварително, да познаваш нейното творчество, за да можеш да го възприемеш. И да се възторгнеш от него. Представлението е сглобено от отделни сцени, разделени от музикални интермедии. Също като в старата класическа опера, тези интермедии са направени като маскарадно представление и ползват заемки от митологията.

В „Хенри IV” митологията бе във вид на прожектиране на картини от старите европейски майстори с митологични сюжети, които имат връзка с действието, върху прозрачна завеса най-отпред, на авансцената. А актьорите бяха облечени в карнавални костюми и играеха като счупени играчки. Онези зрители, които не са били запознати с този бекграунд, вероятно доста са били учудени от тази почти налудничава клоунада, но тя е и пряко свързана със сюжета на пиесата.

Като 20-годишен главният герой (Стоян Радев) в пиесата на Пирандело изживява истински шок –той установява, че неговата възлюблена му изневерява, а приятелите го предават. Това откритие го отчайва – на него не му харесва да живее в свят на предателства и лъжи. И за да избяга от действителността, той решава да играе роля – 20 години се представя за Хенри IV. Кой точно Хенри IV – дали от драмите на Шекспир или някой друг, това не става ясно. По-важното е, че също като Хамлет на Шекспир зад удобната маска на лудостта героят казва някои болезнени истини на своите близки и дава мъдри философски обобщения. Представлението проследява хронологията на това „полудяване”, опита за неговото лечение и в крайна сметка - изобличение. След като е разкрит, героят отново влиза в костюма на Хенри IV, за да не излезе повече никога от него. Сякаш безмълвно обвинявайки ни, че живеем в свят, изтъкан от лъжи.

Вярна на себе си, Лилия Абаджиева е поканила за сценограф и автор на костюмите своя съпруг – Васил Абаджиев, с когото по традиция обиграват въртящата се почти непрекъснато театрална сцена, мистичната атмосфера и музика, кукленските костюми (в случая най-вече при дъщерята на Матилда- Фрида, която се играе от Цветина Петрова), детската играчка (в ръцете на Стоян Радев), символ на чистотата и детството. Пак по традиция в техните спектакли участва Васил Ряхов в ролята на Доктор Дионизио Дженони. Главната тежест на спектакъла обаче се носи от актьорите Стоян Радев и Веселина Михалкова като възлюблената на Хенри IV - Маркиза Матилда Спина. Участват още тв звезда - Симеон Лютаков като любовникът на Матилда - Барон Тито Белкреди, както и Ненчо Костов - Маркиз Карло ди Ноли, Ландолфо (Лоло) - Пламен Димитров; Ариалдо (Франко) - Станислав Кондов; Бертолдо (Фино) - Константин Соколов.

https://kulturni-novini.info/

„Хенри IV” на Пирандело и Абаджиева

Кева Апостолова

Режисьорката Лилия Абаджиева и сценографът Васил Абаджиев ни показаха своя „Хенри IV” като ефектна драматична театрална поема. Сцената е превърната в имагинерно пространство, отцепено с тънка завеса от зрителите. Героите са изблъскани навътре в черепната кутия на сцената, която обаче не предпазва героите от наранявания, те се подпират един на друг, за да запазят равновесие в невидимите си усмирителни ризи или се движат в стресов ритъм, карат ни да се съмняваме кой говори, какво влошава дишането му, защо точно сега е жив, не може ли поне Хенри да се отскубне от тях, да пробие прозрачното черепно чело, да излезе на авансцената и да ни прониже с болката си. Може. Но на екран. Беше хубаво.

Лилия Абаджиева заявява замисъла си: „Това е историята на мозъка, историята на едно полудяване, копнеж по чистотата на младостта. ”

Труден текст – той затова е и отбягван от националния репертоар. Но театралната ни история помни първия български Хенри IV на Апостол Карамитев под режисурата на Енчо Халачев в Народния театър / 1970/, както и Атанас Атанасов в спектакъла на Крикор Азарян в Театър „Българска армия” /1998/…

И в тази своя постановка Абаджиева ни пленява със своята запазена марка „музикално паспарту” на представлението, което като звукова религия лети и обира отровата от новосъздадения, бъкащ от процеси сценичния свят. И тук тя е властна и иска да се влюбим точно в определени текстове, като ни ги повтаря, повтаря, докато ги запомним. Но за разлика от своя „Фауст” по Гьоте на същата варненска сцена, където акцент бяха Фауст /Михаил Мутафов/ и Мeфистофел /Стоян Радев/, тук тя не иска само Стоян Радев да е Хенри IV, а всички – и актьори, и зрители. Успява ли?

Нашите най-добри съвременни режисьори, между които е и Лилия Абаджиева, правят различен театър. Те научиха и нас зрителите да се радваме на многообразието, да проникваме в него и да го ценим. Има спектакли със затворени очи, които гледат навътре в себе си, има и други които се разливат от сцената към салона и са лесни за зрителен анализ.

„Хенри IV” е изчистен структурен модел, его-спектакъл. Неговият прожектор-слънце от дъното на сцената гори ретината ни, помага ни и пречи да виждаме само осветеното. Спектакъл, който кани публиката тя да се адаптират към него, а не той към нея, защото е сценично произведение с голяма вътрешна сила.

И така: какво гледах снощи при гостуването на варненския театър на сцената на Народния театър? Хенри IV нобелист ли е? Пирандело Шекспир ли е или аз съм Лилия Абаджиева? Обичам такива спектакли!

К. А.

https://theatremagazine.wordpress.com/

Ирина Гигова, в „Монитор“, вторник, 20-02-2018 - 17:48

Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ гостува в София с най-доброто от актуалния си афиш миналата седмица. Спектакълът на Лилия Абаджиева „Хенри ІV“ по нобелиста Луиджи Пирандело, очаквано, преизпълни големия салон на Народния театър „Иван Вазов“ с изкушени, които устояха на насочения през цялото време безмилостно към тях от сцената прожектор, превръщащ я в царство на сенките. Като в черепна кутия на луд във въртящата се конструкция волно подскачаха персонажи, явно съхранени в (под)съзнанието на главния герой в оня момент на катастрофа, когато е бил предаден от приятели и любима. По време на жизнерадостна езда с маски онзи, който се е предрешил като въображаемия крал Хенри (Стоян Радев), пада и губи свяст, което му дава коз да се „скрие“ завинаги под маската и в лудостта, за да се спаси от раните, които му нанасят другите и от болката да го възприемат като такъв, какъвто всъщност не е. Илюзия, която от обкръжението му охотно прегръщат и поддържат. Ключови фрази от философския текст на Пирандело и размисли на режисьорката настойчиво се повтарят в тъканта на спектакъла и те, както и ефектът на воал, който „размива“ зрелището за погледа на зрителя, създават атмосфера на кошмарно съновидение. Но прожекторът сякаш подсказва, че привидно безумният ни вижда най-ясно и пита защо взаимно си причиняваме страдание. Постановката навярно би могла да поражда и други тълкувания, защото това като че ли е най-аморфната, мрачна и мистериозна работа на Абаджиева дотук. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев, а в актьорския състав са още Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Симеон Лютаков, Васил Ряхов и др.

Съвсем друга е атмосферата в спектакъла на младия Васил Дуев, макар там също да се изгражда илюзия - „Комичната илюзия“ от Пиер Корней е интерпретирана от режисьора като жизнерадостен театър в театър в театъра. В това двойно и тройно „превеждане“ на реалността на езика на сцената веднъж магьосницата Алкандра (Гергана Арнаудова) представя на отчаяния баща Придаман (Пламен Димитров) какво се случва с прокудения му син Клендор (дебютантът Ненчо Костов), втори път тя се оказва режисьор, който поставя спектакъл пред очите ни, а трети път самият Дуев дърпа конците на цялата история. Класицистичната драма в стихове е възхвала на театралната магия, на театъра като живот и на живота като театър, а режисьорите са онези „деус екс махина“, които водят героите към добри и не толкова похвални дела за любовта на красивата Изабел (Цветина Петрова) и нейната прислужница Лиз (Сабина Коен). Самохвалкото Матамор в яркото превъплъщение на Константин Соколов е същински подранил барон Мюнхаузен, а двамата с Клендор на моменти стават и последователи на Дон Кихот и Санчо Панса. Стоян Радев като бащата на Изабел е още един ефектен център в представлението. Сценография и разкошните костюми са дело на Даниела Николчова.

http://www.monitor.bg/