Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

“Хенри IV” в БНТ

„Хенри IV” в БНТ

 

Репортаж  на Мартин Николов

https://www.bnt.bg/bg/a/premiera-na-khenri-chetvrti-na-luidzhi-pirandelo

 

 

„ ХЕНРИ IV“ – КОЙ СЪМ АЗ?

 

 

Eлица Матеева, 4 декември 2017

www.Theatermagazin

 

Докато сме някой друг косите ни посивяват. Те посивяват, когато сме и себе си, но в живота по-често сме някой друг, защото така се налага. По-страшно е … че: „ Един ден, когато отворих очи, забелязах отведнъж и преживях ужас, защото веднага разбрах, че не само косите, а всичко е посивяло по същия начин, че всичко е рухнало, че всичко е свършило.“ Думите на Хенри IV, централният виновник за карнавала от лудост, трансформации и много тъга в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, придобиват кошмарно, пророческо измерение и сила, изречени от сцената. Докато ги четем, думите са знаци, представи, възможни въпроси, криещи възможни и невъзможни отговори, но съживени на сцената думите вече не са обикновени звуци, а нож.

Този текст няма да бъде поредната рецензия с позната структура, в която се описва битието на автора и какви са режисьорските внушения, защото това ще бъде текст, чийто ритъм е роден от душата на спектакъл на Лилия Абаджиева. „Хенри IV“ от Луиджи Пирандело на основна сцена на драматичния театър във Варна.

Драматургията на Пирандело е пресътворена коректно на сцената, но за мен бе по-вълнуващо да почувствам онова, което тръгва от драматургията като повод за режисьор, сценограф и актьори – всички да изсънуват заедно своята мисъл за спектакъла. Сънуването е споделено в една пленителна магия, в която младостта е илюзия, мечтите са илюзия, а случайностите са марките, определящи дължината на живота ни. И след спектакъла се улавям в питане: дали докато живеем осъзнаваме, че не живеем истински, а когато смятаме, че истината за живота се съвместява в удоволетвореност от неговото преминаване покрай нас, то това ни се случва реално?

Всяка премиера крие своите неравности, технически пробойни, някой избързва с текста, друг закъснява при подаването на реплика, но за мен това отдавна е без значение, защото зная как се прави спектакъл, какво е напрежението, когато той се случва за първи път пред зрители и безкрайно уважавам труда на хората от театъра, заради енергията от емоции.

Обикнах „Хенри IV“ на варненската трупа – харизматично е да си в драматургия и да излизаш от нея като я преживяваш с драматургията на странника, временно пребиваващ тук и сега. Този въздух между драматургията на Пирандело и онези сцени, в които има заложени допълнителни текстове, общуващи свободно и хармонично с Пирандело, ми бе необходим, важен, за да почувствам Пирандело като приятел, за да ми стане близък. „Хенри IV“ е „Хамлет“, но героят Хенри е от ново поколение- много по-екзистенциален от френските екзистенциалисти и много по-различен от познатите драматургични параметри, свързани с драмата на датския принц. Меланхоличен, смирен, с преклониение към невинността на отминалите дни е спектакълът на Лилия Абаджиева. Вероятно тази интуиция, предчувствие за Хамлет на Шекспир е довело до назоваването на спектакъла „Хенри IV“, а не „Хенрих IV“ както е в томчето ми от 1975 г.“ Избрани творби“ от Луиджи Пирандело. Обяснението може би не е толкова важно за зрителя, за когото така или иначе централният персонаж на Пирандело си остава анонимен. Хенри е роля – свидетелство за лудост, но кой е наистина Хенри или Хенрих в случая на Пирандело не е ясно, защото всеки човек преди раждането си и след смърта си е едно многоточие, а името е отрязък от пътя, който съединява тези две събития. Пирандело в ремарките е поставил многоточие преди изписването на действащото лице Хенри IV, авторът е дефинирал анонимността му.

Кликнете тук:

http://bnr.bg/varna/post/100899734

Свилен Стоянов

 

 

 

 

ТЕАТЪРЪТ НА СТАНЧО СТАНЧЕВ

Виолета Тончева

26.10.2017 15:14

 

Портал Kultura.bg

http://kultura.bg/

 

Станчо СтанчевСтанчо Станчев, едно от големите имена в историята на Варненския драматичен театър, му е посветил 41 от своите творчески години в периода 1962–2003. Това е почти половината от вековната история на театъра, едно изключително съзидателно време, протекло под неговия творчески знак. В наследство той оставя над 100 постановки, от които 53 на български и 47 на чуждестранни автори. И ако днес Варненският драматичен театър е театър с достойно място в българското сценично изкуство, то заслугата за това в голяма степен е и на Станчо Станчев.

Роден през 1932 г. в Пловдив, той завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски, работи в условията на тоталитаризъм и на демокрация, но следва единствено творческите си принципи, което му отрежда нелека съдба и често го поставя под ударите на силните на деня. Той напуска първото си работно място в Русе заради безумното обвинение, че прави „фашистки“ театър и така идва във Варна, където поставя „Великият Боби“ от Кшищов Грушчински. Тази първа негова варненска постановка, прочетена като гротеска за властта, която може да превърне обикновения човек в диктатор, задава и една от основните посоки в целия творчески път на Станчо Станчев.

Честен, свободен, достоен – си отиде от този свят Станчо Станчев на 23 октомври 2017 г.  Не пожела поклонение в театъра, защото „театърът е храм на изкуството, а не място за поклонение“.

Как устояваше на партийните критики, на които са били подложени не една и две твои постановки? „Коза“ от Васил Цонев е заплашена да не стигне до премиера, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено след 3 спектакъла, „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев е критикувана от официоза „Работническо дело“ като „погрешна тенденция в нашата режисура“ и т.н. Тези и други подобни оценки обикновено се разминават полюсно с мнението на професионалистите, но неприятностите не са ти били спестени.

Освен съпругата ми Дария, винаги са се намирали колеги и приятели, които са ме подкрепяли. Много са. В Шумен – Емил Кьостебеков, актьор и директор на театъра, и кинокритикът Тодор Андрейков, който отговори на нападките срещу „Интермедиите“ на Сервантес, а в Русе – поетът Иван Теофилов и режисьорът Борис Тафков. След като бях уволнен от Русенския театър, Николай Савов, директор на Варненския театър, и режисьорката Димитрина Гюрова ме поканиха във Варна. След четири сезона в Шумен и два в Русе, се озовах във Варненския театър с „препоръката“ от Градския комитет на партията в Русе: „Вземете го и пари ще ви дадем!“.

Не съм и подозирал, че ще остана тук докрая. Във Варненския театър през различните етапи на професионалната ми кариера чувствах закрилата на директорката Пенка Дамянова и на режисьорите Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и Цветан Цветков. Увереност ми даваха и актьорите, с които споделяхме едни и същи позиции в съвместната ни работа – Борис Луканов, Сава Георгиев, Данаил Мишев, Димитър Хаджиянев, Кирил Господинов, Илия Пенев … Сигурно ще пропусна някого. Приятелите Петър Пейков, Ицко Финци, Георги Калимеров, Людмил Кирков, Методи Андонов и Антон Горчев, художникът Петър Стайков, с които си кореспондирахме и взаимно си вдъхвахме сили. По- късно, в авантюрата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков получих изключителната подкрепа на Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях“, както и на театроведката Ана Иванова, заради което и двамата бяха отстранени от театъра. А когато ме пенсионираха по най-бързия начин, режисьорът Злати Златев ми подаде ръка и ме покани да поставям на сцената на Варненския куклен театър.

Ореолът ти на режисьор, който не се съгласява с наложените отгоре директиви, се допълва от живите все още театрални митове, в които се превръщат много от твоите постановки като „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, „Римска баня“ и „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов, „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „Седмо: кради по-малко“ и „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Страшният съд“ от Стефан Цанев. Какъв е режисьорският ключ на Станчо Станчев? Как дадена пиеса става повод за намиране на собствен език и собствена естетика?

Няма таен ключ. Търсел съм винаги пиеси, поставящи проблеми, които лично ме вълнуват, пиеси, в които съм намирал смисъл и възможност да изкажа собственото си отношение. Винаги съм се стремял да доведа позицията на автора, която лично споделям, до публиката. Преди да започна репетиции, постановката с всичките ѝ компоненти – послание, конструкция, пространствено решение, музика, мизансцен, е вече в главата ми, а режисьорският ми екземпляр е нашарен с бележки и рисунки. Започвам работа без колебание, убеден в правотата на избрания подход. Слушам единствено гласа на собствената си интуиция. За мене това е един от най-хубавите моменти в режисьорската професия – когато си насаме с текста на автора.

 

Репортаж на БНТ

 https://www.bnt.bg/bg/a/snezhnata-kralitsa-esenno-zimna-versiya-na-komichna-ilyuziya

 

 

 

 

 

ЧЕХОВ НА СЕЛО

 

Месец на село

 

Людмил Димитров, изследовател на творчеството на Тургенев за постановката на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна „Месец на село“ от И. С. Тургенев. Превод Майа Праматарова; сценична версия и режисура Стилиян Петров; сценография Венелин Шурелов; костюми Елица Георгиева; музика Иван Шопов. Участват: Наталия Петровна – Даниела Викторова; Михаил Ракитин – Стоян Радев; Верочка – Цветина Петрова; Алексей Беляев – Валери Вълчев; Игнатий Шпигелски – Николай Божков; Аркадий Ислаев – Пламен Димитров; Ана Семьоновна – Юлияна Чернева; Лизавета Богдановна – Веселина Михалкова; Катя – Гергана Арнаудова; Шааф – Константин Соколов; Афанасий Болшинцов – Николай Кенаров; Коля – Алекс Маринков / Николай Маринков. Премиера 30, 31 март 2017 г.

 

Не се наемам да правя цялостен анализ на спектакъла, защото поради своята плътност той изисква поне повторно гледане: определено усещам, че отделни детайли – а такива има в изобилие и то блестящи! – ми убягват, но ще тръгна след онези, които най-силно ме завладяха. А водещият и най-стойностен сред тях е, че без да са променени думите на оригиналния диалог, историята на Наталия Петровна, Ислаев, Ракитин, Беляев, малката Вера и Хвърчилото, ни е разказана... през Чехов.

 

Много ме привлича мисълта, че в тази пиеса Антон Павлович е припознал себе-си-отпреди-себе-си, усетил е какъв (художествен) светоглед е заложен у него, предаден му през културната памет на времето, иначе казано – какво собствено го вълнува в човешките взаимоотношения и в каква фикционална посока иска да ги проследи. Ценното е, че сякаш прониквайки в Тургенев, режисьорът е повярвал на интуицията на Чехов и я е възприел като пътеводна, поел е след нея. Нещо подобно се случва твърде рядко не само у нас. Това представление имплицитно – а и на прозорливия ценител на сцената на „филиала“ във Варна – обяснява какво авторът на „Чайка“ е видял в „Месец на село“. Малко по-смело казано, подсказва как късният Чехов излиза изпод шинела на Иван Сергеевич и, моделирайки се в същата перспектива, става Чехов.

 

Нека конкретизирам. След смъртта на Тургенев Чехов не просто охотно настанява сюжетите си в овакантеното от него пространство – руската провинция, но прави поне още два запомнящи се хода: пренарежда наследения интериор, „наемайки“ същите персонажи, като запазва типологията им (специфичното им амплоа), но ги натоварва с различни задачи (роли). С други думи, ползва присвоения Тургенев антураж като „суровина“ за своята драматургична работилница и усъвършенства действащите лица в изящни характери с непредвидима и сложна психология. Но текстовете остават загадъчни. Станиславски например не престава да се чуди кое кара Чехов да номинира късните си пиеси като комедии и тази дилема повлича крак чак до днес. Но не си задава въпроса защо по-рано Тургенев предприема същия жанров ход: да обърна внимание, че и коментираната тук творба е „комедия“, нещо, очевидно осмислено от Чехов като стратегически перспективно. Освен това в „Месец на село“ има поне четири основополагащи сцени за късната Чехова драматургия, само че в нея те не са концентрирани в една, а в повече пиеси. За кои по-точно моменти става дума?

 

ЗА МЕЧТАТЕЛИТЕ, РОДЕНИ С МЕЧ

 

 

Елица Матеева

 

Изминали са тридесетина години от последното ми лятно посещение на спектакъл във  Римски терми. От миналата година тази забравена традиция  във Варна се възстанови, защото все пак има хора, които осъзнават, че мястото е вълшебно за преживявания от всякакво естество, посветени на изкуства и музи.

Какво по-магическо пространство на открито би било подходящо за театрално представление, чиято драматургия се подкрепя от идеята за най-сладката илюзия, отдалечаваща ни и същевременно така категорично събираща ни с тленността на живота, представен като театрална приказна феерия – Римските терми благородно приемат в прегръдката си най-новото заглавие от репертоара на ТМПЦ-Варна „Комичната илюзия“  от Пиер Корней с режисьор Васил Дуев.

Сърпът на луната подсказва настъпването на онзи час, в който над главите ни освен писъка на гларуси, ще прелети магията на случването. Публиката се вълнува, покрай столовете и почти до авансцената актьорите сноват и изведнъж жена режисьор (по текст Алкандър, в изпълнение на Гергана Арнаудова) подрежда актьорите, вече е ясно: присъстваме на репетиция, ние сме в театъра, а театърът се разтваря в свой театър, сякаш е част от една кутия, появила се  от по-голяма кутия, собственост на изкусен фокусник. Владетелят на фокусите в театъра се нарича Бог от машината, Съдба, Режисьор – синонимите са много, но за простосмъртния зрител е очевидно, че пред него ще се разиграе история с поука.

И ние като стария баща Придаман (Пламен Димитров) търсим истината за своя блуден син Клендор (Ненчо Костов), защото сме самотни, изоставени в делника бродници, които искат да постигнат щастието, да намерят липсващите зрънца от изтичащия между пръстите Живот. Придаман е признал греха си за прокудения си син и точно в този момент е осъзнал, че общите корени, общата кръв трябва да са едно, да не се разполовяват. Ето защо той търси помощ от всесилната Алкандра. Тя телепортира с магия бащата и публиката в историята на сина, който от Париж е попаднал в Бордо, прислужвайки  на самохвалкото Матамор (Константин Соколов). Последният е влюбен в изящната Изабел (Цветина Петрова), която е поробила сърцето на горделивия Адраст (Ивайло Иванов).

Но Изабел отдавна е предпочела Клендор, а Клендор като приедприемчив търговец е разбрал, че възлюбената му е дарена с богатство и може прекрасно да съчетае ласки с охолен живот. Бащата на Изабел-Жеронт (Стоян Радев) критикува поведението на Изабел и предпочита кандидатурата на Адраст, последният се дуелира с Клендор и пада пронизан, а Клендор е затворен в тъмница. Всичко би имало своя трагичен край, ако слугинята на Жеронт и Изабел-Лиз (Сабина Коен) не бе се включила в любовните страсти-тя помага и Клендор е спасен. Младите избягват от стрелите на правосъдието, а машината на времето ги среща след години отново с Придаман. Влюбените са вече богати, с уреден бит, но Клендор постоянно изневерява на Изабел, а тя не може да приеме измамата. Един ревнив съпруг наказва Клендор и тъкмо блудният син да се окаже насаме със смъртта, а Придаман да посипе косите си с пепел, илюзията като в стоп кадър „съживява“ всички персонажи и цялата история се оказва театър. Клендор е актьор, бащата се радва, че синът е жив, но е разочарован от професионалния му избор.

 

TOP