Ина Добрева: Театърът е машина за мечти

 

Тя е от младите и харесвани актриси от трупата на варненския театър. Зодия Телец е, но не вярва в зодии. Знае, че всеки човек е индивидуалност. Обича професията си, признава, че да е актриса е била детската й мечта. Сбъдната. Не лети в облаците, стъпила е здраво на крака, може би защото е „затворила кръга”, както сама казва: родена във Варна, учила в София (завършила е НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков) и Консерваторията за драматично изкуство в Париж и сега е отново край морето. Харизматично, изключително мислещо и интелигентно момиче, с което може да се разговаря с часове. Говорим си на ти, въпреки че се виждаме за първи път (иначе я познавам много добре от сцената, естествено). В последните 3 сезона варненската публика я аплодира в няколко постановки, сред които „Ревизор”, „Доходно място” и „Кавказкият тебеширен кръг”. В играта й на сцената винаги има някаква магия – независимо от ролята. Прави много силен образ (Юлия) в най-новата постановка на варненския театър „Доходно място“. Отличена е с награда ИКАР 2014 за поддържаща женска роля - на Елена в „Презрението“ по филма на Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия, реж. Крис Шарков, Театрална работилница „Сфумато“ и “Exodus Art”.
 

 
 -        Ина, какво ти даде престоят във Франция? Каква Ина замина за Париж и каква се върна? Пренесе ли нещо от френския си опит у нас?
-        След 10 години странстване вече съм на друг житейски етап. По друг начин гледам на живота – може би защото получих няколко полезни урока. Каква заминах ли? Доста по-неопитна. Може би по-романтична, но не в хубавия смисъл на думата. А престоят там ми помогна много да формирам вкус, етика. Там е малко по-различно и ми беше трудно, когато се прибрах тук. Изпаднах в нещо като културен шок. Там се сблъсках с доста неща, които ме накараха да порасна и като човек. В театъра, за да имаш какво да покажеш и да дадеш, трябва да си живял повечко. Освен това като методика нещата там са различни. Тяхната академия е три години и е на по-друг принцип. Залага се в началото много на класиката. Правят се Шекспир, Молиер. Във Франция имат много по-голяма свобода. Аз, примерно, отивам при директора и казвам: имам една идея, написала съм пиеса. Той казва: „Ето ти 2000 евро, имаш 3 месеца, прави я”. Дори да не се получи, имаш самочувствието, че някой е подкрепил идеята ти. Докато тук имам чувството, че само ако кажеш, че си написал пиеса, ще те посекат.  Тяхното общество е по-етично, въпреки че конкуренцията и там е огромна.

-        Различава ли се по нещо френската театрална публика от българската?
-        Изкуството във Франция е култ. Публиката там гледа с много по-голямо уважение към труда на актьорите. Дори да не им хареса това, което гледат, хората имат представа как се е случило. Тук имам чувството, че с много лека ръка се казва: това ми хареса, това не ми хареса. Освен това там държавата помага. След като завършат младите актьори, първите три години държавата им плаща минимална работна заплата. Тук като завършиш и не те „лапне машината” известно време, ставаш барман или нещо друго. Сменяш професията.

 

- И още малко за публиката, понеже говорим за това. Усещаш ли зрителите в салона? Как?
- Усещам публиката като един човек. Много е странно. Примерно 400 зрители в залата. Когато съм на сцената, цялата тази маса се обединява в един организъм. Усещам го как се смее, кога диша с мен, кога е в представлението. Играли сме едно и също представление, отдолу веднъж се спукват от смях, друг път – гробница. Не можеш да разбереш какво става. Въобще публиката дава една много специфична подправка на представлението.

- Кой е най-хубавият момент за актьора, аплаузите ли?
- Най-хубавото е усещането, че си спечелил тази битка. Поклонът е финалът на битката. Защото някой път аплодисментите не са заслужени, всеки от нас си го знае.

-        Наскоро варненският театър бе на турне. В столицата на сцената на Народния театър  играхте „Кавказкият тебеширен кръг”. Как ви прие публиката?

-        Много добре. 800 души публика, двата балкона пълни, имаше и правостоящи. Сцената е огромна и да адаптираме постановката за тази сцена, ни отне цял ден. Имаше напрежение у нас, все пак тези номинации будят интерес. Надявам се след това турне наградите „Аскеер” да не прескочат Гергана. Тя е много интересна актриса, има много мощ в нея.

-        Признаваш, че театърът е бил детската ти мечта. С какво те грабна той?
-        Много съм зле по математика и в училище разбрах, че литературата ми се отдава. Винаги съм имала любов към словото. Когато отидох на театър, там осъзнах, че това слово се материализира. То е свързано с някаква чувствителност, с емоции, т.е. на сцената театърът съчетава много неща, които аз харесвам.

-        Каква трябва да е една роля, за да те спечели от раз?
-        Опака да е. Принцески хич не ми се играят, мадами не ме кефят. Нещо и от мен да има, може би. Всяка роля може да е вълнуваща, зависи от житейския етап на човека. Стига да е в точния момент. Чеховите героини например са много интересни. При тях винаги има някаква обреченост, както е и в живота ни. Там живее славянската душа – на клетъчно ниво носиш някаква тъга. Чехов много хубаво го е описал, няма пълно щастие. Никой от чеховите герои не е напълно щастлив. Както сме ние в живота, винаги нещо не ни достига.

-        Твои колеги признават, че всяко превъплъщение оставя у актьора следа. Не е ли трудно да се живеят толкова много животи?
-        Бих казала нещо друго. Във всеки човек има всичко - и добро, и лошо. Работата с дадена роля отключва нещо в теб, което не си подозирал – било то хубаво или лошо. Не съм съгласна с всичките си героини, не всички ги обичам. Но е факт, че те са отключили у мен нещо, което явно съм го имала, дори без да зная.

-        Какво е усещането ти - ти ли заприличваш на героите си или те на теб?
-        По-скоро аз заприличвам на героинята си. Много е интересно. Понякога се улавям, че отивам до театъра, като си говоря нещо сама по улиците, минавам си текста и си мисля, примерно, как върви героинята ми. И се усещам после, че като тръгна, вървя по различен начин, както тя е вървяла. Малко е психо цялата история.

-        Какъв зрител си, как гледаш театър? Много ли си претенциозна?
-        О, не. Много трудно могат да ме спечелят, но много ценя труда на колегите, независимо дали е моят вкус или не. Едни хора са повярвали на един режисьор и са посветили три месеца от живота си да бъдат с него. Работата ни е много рискована, защото, като видиш пиесата, никога не знаеш какво ще излезе накрая.

-        Какво е необходимо, за да се получи едно добро театрално представление?
-        Химия.

-        Елементите в нея?
-        Режисьор, текст, актьори.

-        Как си обясняваш факта, че иначе добри български актьори участват в ниско художествени телевизионни продукции? Не е ли това прекалено голям компромис?

-        За пари. Много е лесно да си идеалист, когато мислиш само за себе си. Когато имаш семейство, е друго. Според мен такъв тип хора са честни пред себе си, защото те знаят защо го правят. Виж, ако това те кефи, вече има проблем. Проблем е, ако ти се идентифицираш с халтурата като твой вкус. Но вижте условията, в които живеем. Хората са стресирани от проблеми, уморени са, не им се гледат драми, искат нещо по-леко, нещо да им донесе малко радост.

-        Каква е според теб мисията на изкуството и в частност на театъра?
-        Машина за мечти. Всеки човек има стаени страхове, желания, а на сцената в театъра те се материализират и ти си казваш: не съм сам в това, което ме тревожи или в това, от което се страхувам, то е човешко. В театъра се виждат проблеми като завист, предателство, изневяра, неща, които съществуват в човека от Каин и Авел и ще продължават да съществуват и вълнуват. Театърът поставя въпроси, които човекът таи в себе си. Не казвам, че театърът дава изход, но според мен човек се замечтава и това е най-важното.

-        Ти самата си част от тази машина за мечти. За какво мечтаеш?
-        Мечтая за нови територии в изкуството.

-        Изкушава ли те мисълта да бъдеш режисьор?
-        Не, изобщо.

-        А киното?
-        Аз го желая, но трябва и то да ме пожелае...

 ЮЛИЯН АТАНАСОВ

Снимка Славея Йорданова

Прочетете интервюто тук: http://www.chernomore.bg/kultura/2016-02-24/ina-dobreva-teatarat-e-mashina-za-mechti