Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

 

Прочетете цялото интервю тук - кликнете тук

 

 

 

 

 

Ромео и ЖулиетаИли защо класическата постановка, прочетена от Стоян Радев и Веси Михалкова, вади на няколко биса младата актьорска трупа на студио „Театър“

Юлиян Атанасов

Хванах буквално последния влак – успях да гледам последното представление на „Ромео и Жулиета“, една постановка на студио „Театър“ под ръководството на Стоян Радев и Веси Михалкова. Каквото и да се каже за това представление – ще е малко. Не може да си човек, който обича великото изкуство и който има сетива, отворени за естетското, и да остане безмълвен. Прочитът на класическата шекспирова трагедия, която правят Стоян и Веси, е нещо, което трябва да се види. Не може да се разкаже. Доволен съм, че станах един от щастливците, докоснали се до това великолепно представление.

Да, за младите хора от трупата, възпитаници на Стоян и Веси, може да се говори дълго. Те са талантливи и можещи и театралното поприще е пред тях. Много важно е обаче от кого се учиш. Тук, според мен, е разковничето. Когато минути след постановката поздравих Веси, успях само да й кажа: „Много театър има в това представление. Невероятни сте…“. Думите просто не стигнаха в момента. Емоцията бе твърде силна. И няма как да не е така.

Ромео и ЖулиетаПомислете си само колко световни режисьори в колко страни по света са посягали към Шекспир и какво са правили с точно тази пиеса. Дъхът ви ще спре. „Ромео и Жулиета“ намира един от много, много достойните си театрални прочити в постановката на Стоян и Веси.

Бях го казвал за друга постановка – струва ми се „Криворазбраната цивилизация“, отново на Стоян Радев като режисьор, че в нея има много поезия и това прави представлението допълнително красиво. Същото е и в „Ромео и Жулиета“. Режисьорските хрумки хем запазват трагичното в пиесата, хем я правят забавна, раздвижена и лека за гледане.

Наистина има много театър в тази постановка. Актьори и режисьори, а и интелигентната театрална публика – а тя е такава, също ще разберат за какво говоря. Може да гледаш 2 часа постановка и в нея да няма театър. А тук с театъра диша всяка сцена, всеки етюд. Младите момичета и момчета се стараят, живеят с ролите си и това ги прави истински и неподправени.

Да, и Стоян, и Веси ще имат своите забележки и изисквания към тях. Нормално е, те не са професионални актьори и правят тепърва първите си стъпки в това изкуство. Талантът йм обаче е налице, а когато талант и труд, съчетани с добър учител, се съберат на едно място, резултатите не закъсняват.

Да, „Ромео и Жулиета“ покорява с темата за вечната, за голямата любов. Но това, с което покорява варненският прочит на пиесата, е голямата любов към театъра. И Веси, и Стоян са творци, които са превърнали сцената в свой живот. Публиката го усеща и аплодира заслужено – бисовете в последното представление на „Ромео и Жулиета“ бяха десетина. Неподправени. И доказаха за пореден път, че надежда има. Във времето, в което треперим от атентати, емигранти и политически трусове, кадърни и можещи хора правят изкуство. Може да съм наивник, но вярвам все още, че изкуството има мисията да ни направи по-добри и светът около нас – по красив и по-човечен. Добре би било, да има повече наивници като мен…

Фотография Тони Перец

Прочетете повече:

"Ромео и Жулиета" – премиера на Студио Театър

 

Разговор на Рада Стойкова от БНР с фотографа Веселин Василев

 

Театралната изложба на фотографа Веселин Василев „Т - Емпатия” е посветена на 95-годишния юбилей на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”. Противно на очакванията, портретите художествена фотография на Веселин Василев показват актьорите и ветераните на театъра не на сцената, а по необичаен, „нетеатрален” начин - такива, каквито ги „вижда” авторът на снимките.

Те са публични личности, актьори в светлините на прожекторите, така че имат милиони стандартни кадри. Но някои от тях са ми приятели и познавам дълбоката им душевност, извън професионализма им. И за мен беше интересно да видя дали в някаква степен ще мога чрез снимките да направя и зрителя съпричастен към това, което те не виждат, когато са без грим.

След успешното й представяне в морската столица, сега изложбата гостува в софийската галерия „Астри”, където може да бъде видяна до 9 юли.
Събитието е подкрепено от Българската фотографска асоциация и е част от проявите в Месеца на фотографията.

 

Чуйте разговора на Рада Стойкова с фотографа Веселин Василев в „Артефир” на БНР.

 

http://bnr.bg/hristobotev/post/100709560

 

29 юни 2016

Вижте видео: http://eurocom.bg/shows/video/delnici/3364

Прочетете повече: Театралната изложба „T-Eмпатия” в София

Oще един успех за Варненския театър в София!

 

Изложбата "Т - Емпатия" на фотографа Веселин Василев, посветена на 95-годишния юбилей на Варненския драматичен театър, събра овациите на столичани в Галерия "Астри". Преди откриването авторът Веселин Василев гостува в Телевизия "Евроком" в предаването "Делници" на Николай Колев

Вижте видео: http://eurocom.bg/shows/video/delnici/3364

Прочетете повече: Театралната изложба „T-Eмпатия” в София

„Т - Емпатия” показва съвременните лица на Варненския театър

95 години Варненски драматичен театър „Стоян Бъчваров”

Вижте интервюто със сценографа Тодор Игнатов-Тони в "Минути за култура" с водещ Кирил Аспарухов на ТВ "Черно море":

 

 

В края на февруари афишът на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” се обогати с нов спектакъл, артикулиращ с типично за испанското съвремие чувство за ирония проблемите на съвременното общество. „Едноокият цар” от каталонския драматург Марк Креует в превод на Нева Мичева отразява в едър план мащабна гама от  проблеми: драматургията се инициира от интимния свят на брачните отношения и стремглаво препуска към глобални теми, свързани с екзистенциалния статус на човечеството. В същината си спектакълът и драматургията, които трескаво прескачат през различни жанрови ситуации, задават един от най-важните въпроси за смисъла на живота и неговото истинско лице. Коя и каква е истината за битието ни и дали въобще живеем с правилното разбиране за него и произтичащите от статуквото за социум: управление, икономика, държавна политика и т.н.?

 

Две брачни двойки, обединени от общ инцидент, който е приключил със загуба на око в протестна акция между граждани и полиция, се срещат на вечеря. Вечерята е като скок с бънджи в пропаст, завършваща с разбито приятелство между съпругите на Игназий и Давид. Давид е полицай, харесващ простичките неща - леща с наденички, бирата, плейстейшъна, както и да подлага на постоянна проверка бойното си снаражение. Лидия (Милена Кънева играе като перпетуум мобиле в стилистиката на най-добрите образци от киното на Педро Алмодовар и Хулио Медем) е от онзи тип жени, които заместват любовта с вечерни курсове, тя предпочита да затрудни кулинарните характеристики на дома с шикозно „татаки” или „грахово пюре”, вместо да спретне нещо калорично, лесно и вкусно за своя Давид. Давид на Симеон Лютаков галопира между трагедията и комедията на битието ни, в което политиците знаят кое е най-доброто за хората, но Давид е по изпълненията на заповедите, а не по осмислянето на съдържанието им. Игназий на Пламен Димитров (Едноокият цар) е чувствителен и претенциозен псевдорежисьор- аматьор на късометражки, който обаче се е научил да разсъждава върху „ценността на цената“, заради която е загубил окото си. А Сандра на Биляна Стоева е очарователна бунтарка и актриса в експериментални представления, която поддържа ирационалния плам на своя съпруг, без обаче да е наясно, че протестната им активност е твърде наивна и патетична.

 

След като Лидия напуска Давид, той започва да разсъждава, че не всичко е така прозрачно и ясно и търси прошка от Игназий.

 

 Георги Каприев

„Кавказкият тебеширен кръг“ от Бертолт Брехт, превод Константин Илиев, постановка Маргарита Младенова, музика Асен Аврамов, сценография Ивайло Николов, костюми Ива Гикова. В ролите: Стоян Радев, Гергана Плетньова, Биляна Стоева, Даниела Викторова, Ина Добрева, Пламен Димитров, Антонио Угрински, Валери Вълчев, Николай Кенаров, Георги Богданов. ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. Премиера – септември 2015, гостуване в НТ „Иван Вазов“ на 1 февруари 2016.

С „Кавказкият тебеширен кръг” Маргарита Младенова пак (след „Пунтила“ в Младежкия театър, 2014) се захваща с Брехт, бездруго рядко поставян у нас, при това обикновено с отклонения от неговите принципи. Тази е гледаната от мен българска постановка, стояща най-близо до театралните му постулати. От перспективата на формата може да се каже, че тук имаме Брехт „по ноти“. Младенова следва почти всички фигури, емблематични за епичния (по-късно наричал се и „диалектичен“) театър.

Задължителното нарушаване на континуитета на време, място и характери е проведено магистрално. С фактически всичките си основни компоненти е въведен и така нареченият от Брехт Verfremdungseffekt (ефект на отчуждаването). Спазено е изискването актьорите да показват ролите си без вживяване в тях. Те се самонаблюдават, „историзират“, „меморизират“ и коментират поведенчески персонажите си. Те следват повелите за отчуждаване на жестикулацията, речта и т.н., провокирайки еманципирането на зрителя от персонажи и ситуация. Брехт, който заявява класова и историческа определеност на емоциите, настоява те да бъдат не елиминирани, но, във всеки случай, генерирани през санкция на рационалността. Младенова спазва това, откъдето идва и неизбежният за Брехтовия театър емоционален дефицит при възприемането, клонящ понякога към скука.

За да прокара главните му принципи, Младенова се отказва от един, а именно от исканата „нестилизираност“, „естественост“ на жеста и изказа. Речевата техника е съзнателно изнесена, влизайки в конфликт както с обичайния сценичен, така и с всекидневния говор. Особено сепващо е това при „певеца“ (предопределен за посредник между действието и публиката), което става обяснимо чак когато Радев влиза и в ролята на Аздак. Пластичните решения при Младенова също отиват доста далеч от „естествеността“, доближавайки се до карнавалната геометричност, характерна за руския художествен авангард от началото на ХХ век. Това се прави обаче тъкмо за да бъде утвърден ефектът на отчуждаването.

 

Тя е от младите и харесвани актриси от трупата на варненския театър. Зодия Телец е, но не вярва в зодии. Знае, че всеки човек е индивидуалност. Обича професията си, признава, че да е актриса е била детската й мечта. Сбъдната. Не лети в облаците, стъпила е здраво на крака, може би защото е „затворила кръга”, както сама казва: родена във Варна, учила в София (завършила е НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков) и Консерваторията за драматично изкуство в Париж и сега е отново край морето. Харизматично, изключително мислещо и интелигентно момиче, с което може да се разговаря с часове. Говорим си на ти, въпреки че се виждаме за първи път (иначе я познавам много добре от сцената, естествено). В последните 3 сезона варненската публика я аплодира в няколко постановки, сред които „Ревизор”, „Доходно място” и „Кавказкият тебеширен кръг”. В играта й на сцената винаги има някаква магия – независимо от ролята. Прави много силен образ (Юлия) в най-новата постановка на варненския театър „Доходно място“. Отличена е с награда ИКАР 2014 за поддържаща женска роля - на Елена в „Презрението“ по филма на Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия, реж. Крис Шарков, Театрална работилница „Сфумато“ и “Exodus Art”.
 

 
 -        Ина, какво ти даде престоят във Франция? Каква Ина замина за Париж и каква се върна? Пренесе ли нещо от френския си опит у нас?
-        След 10 години странстване вече съм на друг житейски етап. По друг начин гледам на живота – може би защото получих няколко полезни урока. Каква заминах ли? Доста по-неопитна. Може би по-романтична, но не в хубавия смисъл на думата. А престоят там ми помогна много да формирам вкус, етика. Там е малко по-различно и ми беше трудно, когато се прибрах тук. Изпаднах в нещо като културен шок. Там се сблъсках с доста неща, които ме накараха да порасна и като човек. В театъра, за да имаш какво да покажеш и да дадеш, трябва да си живял повечко. Освен това като методика нещата там са различни. Тяхната академия е три години и е на по-друг принцип. Залага се в началото много на класиката. Правят се Шекспир, Молиер. Във Франция имат много по-голяма свобода. Аз, примерно, отивам при директора и казвам: имам една идея, написала съм пиеса. Той казва: „Ето ти 2000 евро, имаш 3 месеца, прави я”. Дори да не се получи, имаш самочувствието, че някой е подкрепил идеята ти. Докато тук имам чувството, че само ако кажеш, че си написал пиеса, ще те посекат.  Тяхното общество е по-етично, въпреки че конкуренцията и там е огромна.

-        Различава ли се по нещо френската театрална публика от българската?
-        Изкуството във Франция е култ. Публиката там гледа с много по-голямо уважение към труда на актьорите. Дори да не им хареса това, което гледат, хората имат представа как се е случило. Тук имам чувството, че с много лека ръка се казва: това ми хареса, това не ми хареса. Освен това там държавата помага. След като завършат младите актьори, първите три години държавата им плаща минимална работна заплата. Тук като завършиш и не те „лапне машината” известно време, ставаш барман или нещо друго. Сменяш професията.

TOP