Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

 

 

ЛЮДМИЛА ДИМОВА,www.kultura.bg

 

Гледах „Хенри IV” на Лилия Абаджиева - за мен беше адекватен и интересен режисьорски прочит на Пирандело, изключителна сценография, която в определени моменти обсебваше изцяло вниманието ми. Не мога да преценя доколко Стоян Радевуспява да изяви това, което цели този прочит - доколко свободни се чувстват актьорите в тази среда, визуална и материална. За мен беше удоволствие.

"Сън" е по текст на Магда Борисова - авторка, която досега не познавам. Определено интересна, дано има и други детски представления по нейни текстове. Темата за сънищата, предизвикателствата, феите - по моите наблюдения, ангажира изцяло възприятията на децата наоколо. Моята дъщеряМария не мръдна, гледаше концентрирано, но понеже вече има опит с представления за възрастни, накрая държеше да ми сподели, че иска да гледа ШекспирJ Истината е, че след "Влюбеният Шекспир" на Варненския театър е трудно да й угодиш с детски представления.

Сега не успях да видя „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев, но лятното представление в Римските терми определено беше преживяване за мен и за Мария. Тя беше абсолютно омагьосана, едва я сдържах да не влезе в полето на игра на актьорите. Освен това доста добре преразказа основните сюжетни линии след представлението. А пък за фойерверките - да не говорим... Стоян Радев е нейният герой - лицето, което разпознава във варненските представления, а и във филми като "Лили рибката" например.

 

Анкета на Виолета Тончева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ, Радио Алма матер

С последното си турне по софийските сцени {12-16 февруари 2018} Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ затвърди убеждението ми, че и през изминалата творческа година трупата на черноморската ни столица не е отстъпила от реномето си на театрален център, в който се раждат едни от най-интересните, провокативни и интерактивни спектакли в България.

Прави впечатление изключително широкия жанров диапазон на представленията и това, че както винаги, приоритет се дава на сериозната драматургия без да се прави компромис с естетическите и художествени вкусове, в чийто най-висок регистър са търсенията на варненци.

Изборът на заглавията обхваща три знакови епохи от театралната класика – класицизмът, в лицето на Пиер Корней, руският „златен век“, чрез Иван Сергеевич Тургенев и модерността чрез Луиджи Пирандело. Към тях се прибавят и две от най-интересните имена в съвременната българска драматургия – Магда Борисова и Здрава Каменова.

Едни от знаковите режисьори за две различни театрални поколения – Лилия Абаджиева и Стилиян Петров доказаха за пореден път, че работят сериозно и най-важното, продуктивно с актьорите от варненската трупа. След „Фауст“, Абаджиева прекарва през оригиналния си стил и предпочитания от нея театър и пиесата на Пирандело „Хенри IV“, а след „Канкун“ и „Опасни връзки“, Стилиян Петров не изневерява на разпознаваемия за него почерк и в драматизацията по „Месец на село“. Като цяло, обаче, и двамата не успяват да надскочат постиженията си от дебютните си спектакли на варненска сцена.

За мен откритията на миналия сезон са „Комичната илюзия“ на Васил Дуев и „Сън“ на Стоян Радев. Имах възможността да гледам спектакъла на Васил Дуев през лятото на 2017-а на импровизираната сцена на Римските терми и още тогава ми направи силно впечатление оригиналният му прочит – ефекта „театър в театъра“, респектиращият начин, по който актьорите се справят с класицистичния стих и майсторското обиграване на няколко зали от едно такова нетрадиционно за театър пространство. По-късно, вече на театрална сцена, спектакълът ме впечатли и с находчивата сценография на Даниела Николчова.

За първи път гледам спектакъл по текст на Магда Борисова, която си остава откритие на Варненския театър. „Сън“ е едно от най-красивите детски представления, реализирани на българска сцена през последните няколко години, а Магда Борисова заслужава да бъде лауреат на всеки от конкурсите за детска драматургия, доколкото ги има у нас. Истински съм впечатлен от въображението на варненските актьори и на техния ръководител Стоян Радев.

Самият той, както и Веселина Михалкова, Пламен Димитров и Даниела Викторова доказаха, че продължават заслужено да бъдат водещите имена във варненската трупа. Но не по-малко важно е нещо друго - в лицето на Цветина Петрова, Гергана Арнаудова, Ненчо Костов и Валери Вълчев театърът във Варна разполага с едни от най-талантливите млади актьори в България. Именно в тях е надеждата ми за едно достойно бъдеще на това прекрасно изкуство.

 

 

 

ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА, доц. д-р, НБУ

 

"Хенри IV" и "Месец на село"

Гледах тези два спектакъла и двата ми харесаха - по различен начин.

Постановката на Лилия Абаджиева на "Хенри IV" ми се струва много адекватна на стила на Пирандело, не толкова често поставян драматург. Усещането за изплъзването на лицето под маската, постоянният въпрос "Кой съм аз всъщност?" са предадени чрез неспирно танцово движение и хлъзгавост на потока от думи, в които не се спираш. Визуално е впечатляващ спектакъл, ритъмът е чудесен, актьорите говорят като насън. Всичко е нестабилно и обтекаемо, дори прекрасните фрески, за мен символ на младостта, красотата и вечността едновременно, са нестабилни, полупрозрачни.

В "Месец на село" много интересна ми беше изпълнителката на Наталия - Даниела Викторова, само епизодично съм я гледала, тук ми се стори доста подходяща. Едно красиво немладо лице, но толкова асиметрично, че веднага те кара да си нащрек. Актьорите се движат в кръга на познатото от тях, въпреки че съм почитател на Стоян Радев в която и да е негова роля.

Може би под влияние на Пирандело и Лилия Абаджиева, се търсят герои маски, вечно изплъзващи се като образи. Като режисьорски прочит ми се струва, че се изразяват епидермални и много повърхностни чувства, които обаче докарват до необратимо трагични последствия.

 

Анкета на Виолета Тончева

 

 

 

Варненският театър гостува в София с пет свои актуални заглавия

Мариана Първанова

История на полудяването, неговите проявления и скрит смисъл – това изследва Лилия Абаджиева в новия си спектакъл „Хенри IV” от Луиджи Пирандело, с който Варненският театър гостува в София в средата на февруари. По традиция в началото на годината варненската трупа идва в столицата с най-добрите си представления за сезона, като този път Драмата наистина пристигна с амбициозна програма – с цели 5 заглавия, от които „Хенри IV” бе гвоздей на гастрола (останалите - „Месец на село“ от Иван Тургенев, реж. Стилиян Петров, на сцената на Младежкия театър, „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев в Театър Българска армия, „Сън” в „Театро“, бившия Модерен театър и постановката на Николай Кенаров „Приятели“ - в „I am studio”.

Неслучайно интересът към постановката на Лилия Абаджиева бе най-голям, защото известната режисьорка показа в София един от най-завършените си и зрели в спектакли, направени  в стила на репрезентативния театър, основаващ сe на отделни извадки, тоест сцени, по който тя работи от години. Този театър е доста специфичен, за който трябва да си подготвен предварително, да познаваш нейното творчество, за да можеш да го възприемеш. И да се възторгнеш от него. Представлението е сглобено от отделни сцени, разделени от музикални интермедии. Също като в старата класическа опера, тези интермедии са направени като маскарадно представление и ползват заемки от митологията.

 

В „Хенри IV” митологията бе във вид на прожектиране на картини от старите европейски майстори с митологични сюжети, които имат връзка с действието, върху прозрачна завеса най-отпред, на авансцената. А актьорите бяха облечени в карнавални костюми и играеха като счупени играчки. Онези зрители, които не са били запознати с този бекграунд, вероятно доста са били учудени от тази почти налудничава клоунада, но тя е и пряко свързана със сюжета на пиесата.

 

Като 20-годишен главният герой (Стоян Радев) в пиесата на Пирандело изживява истински шок –той установява, че неговата възлюблена му изневерява, а приятелите го предават. Това откритие го отчайва – на него не му харесва да живее в свят на предателства и лъжи. И за да избяга от действителността, той решава да играе роля – 20 години се представя за Хенри IV. Кой точно Хенри IV – дали от драмите на Шекспир или някой друг, това не става ясно. По-важното е, че също като Хамлет на Шекспир зад удобната маска на лудостта героят казва някои болезнени истини на своите близки и дава мъдри философски обобщения. Представлението проследява хронологията на това „полудяване”, опита за неговото лечение и в крайна сметка - изобличение. След като е разкрит, героят отново влиза в костюма на Хенри IV, за да не излезе повече никога от него. Сякаш безмълвно обвинявайки ни, че живеем в свят, изтъкан от лъжи.

 

Вярна на себе си, Лилия Абаджиева е поканила за сценограф и автор на костюмите своя съпруг – Васил Абаджиев, с когото по традиция обиграват въртящата се почти непрекъснато театрална сцена, мистичната атмосфера и музика, кукленските костюми (в случая най-вече при дъщерята на Матилда- Фрида, която се играе от Цветина Петрова), детската играчка (в ръцете на Стоян Радев), символ на чистотата и детството. Пак по традиция в техните спектакли участва Васил Ряхов в ролята на Доктор Дионизио Дженони. Главната тежест на спектакъла обаче се носи от актьорите Стоян Радев и Веселина Михалкова като възлюблената на Хенри IV - Маркиза Матилда Спина. Участват още тв звезда - Симеон Лютаков като любовникът на Матилда - Барон Тито Белкреди, както и Ненчо Костов - Маркиз Карло ди Ноли, Ландолфо (Лоло) - Пламен Димитров; Ариалдо (Франко) - Станислав Кондов; Бертолдо (Фино) - Константин Соколов.

 

https://kulturni-novini.info/

 

 

В ЧЕРЕПНАТА КУТИЯ НА СЦЕНАТА

 

„Хенри IV” на Пирандело и Абаджиева

Кева Апостолова

Режисьорката Лилия Абаджиева и сценографът Васил Абаджиев ни показаха своя „Хенри IV” като ефектна драматична театрална поема. Сцената е превърната в имагинерно пространство, отцепено с тънка завеса от зрителите. Героите са изблъскани навътре в черепната кутия на сцената, която обаче не предпазва героите от наранявания, те се подпират един на друг, за да запазят равновесие в невидимите си усмирителни ризи или се движат в стресов ритъм, карат ни да се съмняваме кой говори, какво влошава дишането му, защо точно сега е жив, не може ли поне Хенри да се отскубне от тях, да пробие прозрачното черепно чело, да излезе на авансцената и да ни прониже с болката си. Може. Но на екран. Беше хубаво.

 

Лилия Абаджиева заявява замисъла си: „Това е историята на мозъка, историята на едно полудяване, копнеж по чистотата на младостта. ”

 

Труден текст – той затова е и отбягван от националния репертоар. Но театралната ни история помни първия български Хенри IV на Апостол Карамитев под режисурата на Енчо Халачев в Народния театър / 1970/, както и Атанас Атанасов в спектакъла на Крикор Азарян в Театър „Българска армия” /1998/…

 

И в тази своя постановка Абаджиева ни пленява със своята запазена марка „музикално паспарту” на представлението, което като звукова религия лети и обира отровата от новосъздадения, бъкащ от процеси сценичния свят. И тук тя е властна и иска да се влюбим точно в определени текстове, като ни ги повтаря, повтаря, докато ги запомним. Но за разлика от своя „Фауст” по Гьоте на същата варненска сцена, където акцент бяха Фауст /Михаил Мутафов/ и Мeфистофел /Стоян Радев/, тук тя не иска само Стоян Радев да е Хенри IV, а всички – и актьори, и зрители. Успява ли?

 

Нашите най-добри съвременни режисьори, между които е и Лилия Абаджиева, правят различен театър. Те научиха и нас зрителите да се радваме на многообразието, да проникваме в него и да го ценим. Има спектакли със затворени очи, които гледат навътре в себе си, има и други които се разливат от сцената към салона и са лесни за зрителен анализ.

 

„Хенри IV” е изчистен структурен модел, его-спектакъл. Неговият прожектор-слънце от дъното на сцената гори ретината ни, помага ни и пречи да виждаме само осветеното. Спектакъл, който кани публиката тя да се адаптират към него, а не той към нея, защото е сценично произведение с голяма вътрешна сила.

 

И така: какво гледах снощи при гостуването на варненския театър на сцената на Народния театър? Хенри IV нобелист ли е? Пирандело Шекспир ли е или аз съм Лилия Абаджиева? Обичам такива спектакли!

К. А.

https://theatremagazine.wordpress.com/

 

 

 

 

Ирина Гигова, в „Монитор“, вторник, 20-02-2018 - 17:48

 

Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ гостува в София с най-доброто от актуалния си афиш миналата седмица. Спектакълът на Лилия Абаджиева „Хенри ІV“ по нобелиста Луиджи Пирандело, очаквано, преизпълни големия салон на Народния театър „Иван Вазов“ с изкушени, които устояха на насочения през цялото време безмилостно към тях от сцената прожектор, превръщащ я в царство на сенките. Като в черепна кутия на луд във въртящата се конструкция волно подскачаха персонажи, явно съхранени в (под)съзнанието на главния герой в оня момент на катастрофа, когато е бил предаден от приятели и любима. По време на жизнерадостна езда с маски онзи, който се е предрешил като въображаемия крал Хенри (Стоян Радев), пада и губи свяст, което му дава коз да се „скрие“ завинаги под маската и в лудостта, за да се спаси от раните, които му нанасят другите и от болката да го възприемат като такъв, какъвто всъщност не е. Илюзия, която от обкръжението му охотно прегръщат и поддържат. Ключови фрази от философския текст на Пирандело и размисли на режисьорката настойчиво се повтарят в тъканта на спектакъла и те, както и ефектът на воал, който „размива“ зрелището за погледа на зрителя, създават атмосфера на кошмарно съновидение. Но прожекторът сякаш подсказва, че привидно безумният ни вижда най-ясно и пита защо взаимно си причиняваме страдание. Постановката навярно би могла да поражда и други тълкувания, защото това като че ли е най-аморфната, мрачна и мистериозна работа на Абаджиева дотук. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев, а в актьорския състав са още Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Симеон Лютаков, Васил Ряхов и др.

 

Съвсем друга е атмосферата в спектакъла на младия Васил Дуев, макар там също да се изгражда илюзия - „Комичната илюзия“ от Пиер Корней е интерпретирана от режисьора като жизнерадостен театър в театър в театъра. В това двойно и тройно „превеждане“ на реалността на езика на сцената веднъж магьосницата Алкандра (Гергана Арнаудова) представя на отчаяния баща Придаман (Пламен Димитров) какво се случва с прокудения му син Клендор (дебютантът Ненчо Костов), втори път тя се оказва режисьор, който поставя спектакъл пред очите ни, а трети път самият Дуев дърпа конците на цялата история. Класицистичната драма в стихове е възхвала на театралната магия, на театъра като живот и на живота като театър, а режисьорите са онези „деус екс махина“, които водят героите към добри и не толкова похвални дела за любовта на красивата Изабел (Цветина Петрова) и нейната прислужница Лиз (Сабина Коен). Самохвалкото Матамор в яркото превъплъщение на Константин Соколов е същински подранил барон Мюнхаузен, а двамата с Клендор на моменти стават и последователи на Дон Кихот и Санчо Панса. Стоян Радев като бащата на Изабел е още един ефектен център в представлението. Сценография и разкошните костюми са дело на Даниела Николчова.

 

http://www.monitor.bg/

 

 

 

 

 

Прочетете цялото интервю тук:  http://www.chernomore.bg/varna/2017-12-18/veselina-mihalkova-az-sam-shtastliva-aktrisa

 

 

 

 

“Хенри IV” в БНТ

„Хенри IV” в БНТ

 

Репортаж  на Мартин Николов

https://www.bnt.bg/bg/a/premiera-na-khenri-chetvrti-na-luidzhi-pirandelo

 

 

„ ХЕНРИ IV“ – КОЙ СЪМ АЗ?

 

 

Eлица Матеева, 4 декември 2017

www.Theatermagazin

 

Докато сме някой друг косите ни посивяват. Те посивяват, когато сме и себе си, но в живота по-често сме някой друг, защото така се налага. По-страшно е … че: „ Един ден, когато отворих очи, забелязах отведнъж и преживях ужас, защото веднага разбрах, че не само косите, а всичко е посивяло по същия начин, че всичко е рухнало, че всичко е свършило.“ Думите на Хенри IV, централният виновник за карнавала от лудост, трансформации и много тъга в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, придобиват кошмарно, пророческо измерение и сила, изречени от сцената. Докато ги четем, думите са знаци, представи, възможни въпроси, криещи възможни и невъзможни отговори, но съживени на сцената думите вече не са обикновени звуци, а нож.

Този текст няма да бъде поредната рецензия с позната структура, в която се описва битието на автора и какви са режисьорските внушения, защото това ще бъде текст, чийто ритъм е роден от душата на спектакъл на Лилия Абаджиева. „Хенри IV“ от Луиджи Пирандело на основна сцена на драматичния театър във Варна.

Драматургията на Пирандело е пресътворена коректно на сцената, но за мен бе по-вълнуващо да почувствам онова, което тръгва от драматургията като повод за режисьор, сценограф и актьори – всички да изсънуват заедно своята мисъл за спектакъла. Сънуването е споделено в една пленителна магия, в която младостта е илюзия, мечтите са илюзия, а случайностите са марките, определящи дължината на живота ни. И след спектакъла се улавям в питане: дали докато живеем осъзнаваме, че не живеем истински, а когато смятаме, че истината за живота се съвместява в удоволетвореност от неговото преминаване покрай нас, то това ни се случва реално?

Всяка премиера крие своите неравности, технически пробойни, някой избързва с текста, друг закъснява при подаването на реплика, но за мен това отдавна е без значение, защото зная как се прави спектакъл, какво е напрежението, когато той се случва за първи път пред зрители и безкрайно уважавам труда на хората от театъра, заради енергията от емоции.

Обикнах „Хенри IV“ на варненската трупа – харизматично е да си в драматургия и да излизаш от нея като я преживяваш с драматургията на странника, временно пребиваващ тук и сега. Този въздух между драматургията на Пирандело и онези сцени, в които има заложени допълнителни текстове, общуващи свободно и хармонично с Пирандело, ми бе необходим, важен, за да почувствам Пирандело като приятел, за да ми стане близък. „Хенри IV“ е „Хамлет“, но героят Хенри е от ново поколение- много по-екзистенциален от френските екзистенциалисти и много по-различен от познатите драматургични параметри, свързани с драмата на датския принц. Меланхоличен, смирен, с преклониение към невинността на отминалите дни е спектакълът на Лилия Абаджиева. Вероятно тази интуиция, предчувствие за Хамлет на Шекспир е довело до назоваването на спектакъла „Хенри IV“, а не „Хенрих IV“ както е в томчето ми от 1975 г.“ Избрани творби“ от Луиджи Пирандело. Обяснението може би не е толкова важно за зрителя, за когото така или иначе централният персонаж на Пирандело си остава анонимен. Хенри е роля – свидетелство за лудост, но кой е наистина Хенри или Хенрих в случая на Пирандело не е ясно, защото всеки човек преди раждането си и след смърта си е едно многоточие, а името е отрязък от пътя, който съединява тези две събития. Пирандело в ремарките е поставил многоточие преди изписването на действащото лице Хенри IV, авторът е дефинирал анонимността му.

TOP