Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Опасни връзки с театъра

 Наталия Господинова

 Още от сутринта на 27 март Фейсбук напомня многократно, че е дошъл Международният ден на театъра. Актьори, режисьори и зрители си честитят искрено, валят анонси за връчването на наградите ИКАР, тежки червени завеси и маските на Мелпомена и Талия изпълват медиите.

Между всичко това една премиера скромно се промъква в новинарския поток. „Опасни връзки”  - театрална адаптация от Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло, постановка на Стилиян Петров, чиято работа варненската публика познава от „Канкун”.

Победа. Любов. Жертва. Страст. Стратегия. Власт. Клетва. Прелъстяване. Тактика. Смърт. Война. Любов.

Речникът на „Опасни връзки”.

Текстът в превод на Майя Праматарова звучи като план за военни действия. Всъщност точно такава е и любовта в „Опасни връзки”.

В деня на театъра, на среща с журналисти, Стилиян Петров говори за страстта като битка, за любовта като война. За инстинкта за война в нас. За еротиката на войната. За победата и пораженията на страстта.

И веднага след това, разказвайки за Изабел Юпер и нейното единствено звездно изискване за пълна тишина в театъра, той споделя, сякаш между другото: „Аз съм истински влюбен в театъра”.

Връзката с театъра може да е битка, може и да е любов. Всъщност, двете не се изключват.

Връзката с театъра е победа, поражение. Тя е постоянна битка с теб, със сцената, с публиката. И независимо дали става дума за актьора, или пък за зрителя, връзката с театъра е страст.

Театърът те манипулира, прелъстява, жертва се, жертва те, побеждава, оставя те без сили. Стратегията му е като на Маркиза дьо Мертьой, тактиката  като на Виконт дьо Валмон. Понякога е наивен и сладък като Кавалера Дансьони, друг път – глуповат и еротичен като Сесил дьо Воланж. Случва се да е мълчалив, но властен като Виктоар. Или пък пресметлив и консервативен като  Мадам дьо Воланж. Може и да е разюздан като Емилия. Но и неустоимо привлекателен в своята сдържаност като Мадам Дьо Турвел, в която може да се влюби и най-големият циник.

Няма по-подходящо място за Международния ден на театъра от самия театър. И като че ли „Опасни връзки”, може би случайно, или пък не, е най-подходящото представление за този ден. Решено в черно и бяло, с тук там прокрадващи се нюанси на сивото и няколко акцента във виолетово, опасната връзка с театъра те зарежда с особен еротизъм, поднесен с вкус, но без излишна претенциозност.

Честит Театър Всеки Ден, написа някой във Фейсбук.

Защото театърът е любов всеки ден. И на 24, и на 27 март, и през април, май, юни, юли…. декември… независимо от победите и пораженията.

Следващите представления на „Опасни връзки” са на 2 и 14 април.

Театрална адаптация от Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло

  • Превод Майя Праматарова
  • Режисьор Стилиян Петров
  • Сценография Венелин  Шурелов
  • Костюми Елица Георгиева
  • Музика Петя Диманова
  • Фотография и дизайн на плаката и програмата Симеон Лютаков
  • Помощник-режисьор Петя Куртева

Действащи лица и изпълнители

  • Виконт дьо Валмон - Стоян Радев
  • Маркиза дьо Мертьой - Веселина Михалкова
  • Президентшата дьо Турвел - Екатерина Георгиева
  • Мадам дьо Воланж - Даниела Викторова
  • Сесил дьо Воланж - Гергана Плетньова
  • Кавалерът Дансьони - Стефан Додуров
  • Мадам дьо Розмонд - Юлияна Чернева
  • Певицата – Даниела Димова
  • Виктоар - Гергана Арнаудова
  • Азолан - Адриан Филипов
  • Емилия - Цветина Петрова

Съвместен проект със сдружение „Арт Актинг” и финансовата подкрепа на фонд „Култура” при Община Варна

 

Интервю на Виолета Тончева с режисьора Стилиян Петров за българската премиера на 27 март 2015 г. в ДТ „Стоян Бъчваров” Варна на театралната адаптация на Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло, превод Майя Праматарова, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, композитор Петя Диманова

„Опасни връзки” като идея за перфидната манипулация не е ли продължение на сладките сънища в твоята постановка „Канкун”?

„Опасни връзки” има допирни точки с „Канкун”, доколкото и двата текста ползват модела на игрите, макар че „Опасни връзки” прескача много по-рисковано и непоправимо границите на всяка, по правило, поправима реалност на игра. Нашите „Опасни връзки” не се занимават  толкова с механизмите на манипулацията, колкото с инстинкта за война в нас. Войната на катастрофалната страст. Войната като страшна и страстна драма. Съществуват изследвания, които обвързват половият инстинкт с бойния. Не случайно богът на любовта е стрелец.  Ние се занимаваме с еротиката на войната. Войнственят инстинкт и еротизмът са основно свързани.

 

Любовта като завземане, обсебване, надмощие...

Любовта като копнеж по онова което ни ранява. Любовта като дълбокото ни, стихийно влечение към война.

Философията за живота на западния човек, която изисква да се докажеш, като успееш непременно и на всяка цена. За разлика от източната филосогия...

Целият роман на Шодерло дьо Лакло, върху който е правена адаптацията на Кристофър Хамптън, е създаден през образа, мисълта, езика на войната. Действа се екстремно с атака, нападение, наказание, мъчение, неотстъпчиви стратегии, отбрана, объркване на противника, надежда и страх за врага, безмилостни отмъщения, власт, сила, смърт.  Кредото на маркиза дьо Мертьой е „Победа или смърт”. Съзнанието не е романтично, по-близо е до садистичното. Алтернативата е да упражниш жестокост спрямо себе си или спрямо другия. Садистичното съзнание избира другия. То иска да бъде по-скоро престъпник, отколкото жертва – по този начин е противоположно на романтичното. Романтикът се самонаказва, за да запази любимия обект, садиста го убива. Тази е настройката, садистична е вибрацията не само на царя и царицата /Валмон – Мертьой/ в цялата тази опасна шахматна конфигурация.   

Затова и определяш постановката си като драма, а не като романтична драма, с каквато жанрова характеристика върви например филмът „Опасни връзки” с режисьор Стивън Фриърс и сценарист Кристофър Хамптън, спечелил 6 номинации и 3 награди ОСКАР.

Да. Това е най-известната филмова версия на „Опасни връзки” с Глен Клоуз, Джон Малкович и Мишел Пфайфър по сценарий на Кристофър Хамптън, но преди сценария за филма Хамптън създава театралната адаптация по романа на Шодерло дьо Лакло, върху която и ние сега работим.

На мен ми направи силно впечатление преводът на Майя Праматарова. Докато го четох, усетих една особена синтезираност и театрална насоченост. Нищо излишно. Думите сякаш са подбрани с мисълта, че казаното трябва не просто да се чуе, а да се изиграе на сцената.

Това е третият театрален проект, който работим заедно с Майя Праматарова. Изключително силно държа на това партньорство. Гледам на превода както алхимиците са гледали на метала преди да се превърне в злато. Добрия превод е алхимия чрез думи. Важна, определяща съставка за дълбоко театрално съединение. Майя е невероятен алхимик на езика, живите пулсации в текста, сърцебиенето зад думите.

За това колко ефективен може да бъде творческия процес между режисьора и останалите в постановъчния екип говорят наградата АСКЕЕР за авторска музика на Петя Диманова и ИКАР за сценографията на Венелин Шурелов и костюмите на Елица Георгиева в твоята варненска постановка на „Канкун”, също наградата ВАРНА за целия екип и още една награда ВАРНА на Биляна Стоева за ролята на Ремей.

Да, „Канкун” беше и продължава да бъде през представленията силна, вълнуваща среща на общи творчески вълни, общи импулси за театър,  общо споделяне и усещане за смисъл.

Да продължим с визията на „Опасни връзки”...

Не сме в епоха. Отказахме се от тази идея. Костюмите следват по-скоро темата - строги, силно изчистени, те са като друга кожа на персонажа без го скриват, а обратно – дооткриват го. Графични, студени, сурови и поетични. Такъв е и самият образ на представлението.

И после всички тези дълбоко промислени творчески цели на постановката трябва да бъдат преведени и предадени на актьорите, да бъдат приети, осъзнати и пренесени от тях до зрителите...  

Повече от месец продължиха репетициите на маса. Това беше един горещ, задълбочен и вълнуващ процес, който възбужда неимоверно следващия етап от нашата работа. Въвеждахме се в посоката, в поетиката на замисъла през различни провокации, дълги разговори, захранващи аналогии и примери от  киното, музиката, картините на Шиле и други стръмни сюжети и образи от голямата литература.

В киното всичко тръгваше от Роже Вадим, нали?

Да. Интересен прочит, който изгледахме заедно с актьорите. Изгледахме също версията на Пина Бауш – чудовищен атентат на сетивата.  Милош Форман също е заснел „Опасни връзки” по сценарий на Жан Клод Кариер. Киното продължава да се връща към тази история по различен начин – Русия, Франция, Белгия, Корея снимат своите версии и усещания.

Един свят, който предизвиква създаването на толкова други светове. Оттам идва очевидно и идеята за изложба по темата, която ще предшества премиерата на „Опасни връзки” като допълнителен  варненски вариант към провокацията „Опасни връзки”.

Приветствам тази идея на Стоян Радев, който покани четири млади дами с отношение към театъра да нарисуват своята визия върху „Опасни връзки” – актрисата Савина Бързева, музикантката Надежда Гущерова, студентката по сценография Василена Ялъмова и възпитаничката на Студио „Театър” Славяна Иванова. Първите им творби вече могат да се видят в специалната фейсбук страница, посветена на премиерата на „Опасни връзки”, която ще представим на 27 март – Световния ден на театъра.

Никакви промени в първоначалното разпределение...

Не, всяка репетиция ме убеждава, че съм направил точно разпределение на ролите: Виконт дьо Валмон - Стоян Радев, Маркиза дьо Мертьой - Веселина Михалкова, Президентшата дьо Турвел - Екатерина Георгиева, Мадам дьо Воланж - Даниела Викторова, Сесил дьо Воланж - Гергана Плетньова, Кавалерът Дансьони - Стефан Додуров, Мадам дьо Розмонд - Юлияна Чернева, Виктоар - Гергана Арнаудова, Азолан - Адриан Филипов, Емилия - Цветина Петрова.
От самото начало знаех, че искам да има още един, особено важен за мен, образ. Нарекохме го Певицата. Тя ще се появи в определящ за целия прочит момент в лицето на Даниела Димова.

Още една нова връзка в „Опасни връзки”. Очакваме с нетърпение премиерата.

Виолета Тончева, „Литературен вестник, бр. 11, 2015 г.

Важно е изкуството и в частност театърът да възпитава стойности

Юлиян Атанасов

Стоян Радев

Къпе се в театър. На сцената е в стихията си. Край нея също, защото се изявява и като режисьор. Актьорството е в кръвта му. Всеки нов образ, който вади, го обогатява като творческо амплоа. Публиката го харесва – най-вече заради невероятните му превъплъщения в толкова различни и толкова пълнокръвни образи. Дълбочина, психологизъм, умело боравене с мимиката и жеста, все неща, които очертават един наистина невероятен творец.
Стоян Радев. Тази година прави 26 г. в театъра. Не крие, че е започнал като сценичен работник, за да премине през НАТФИЗ и да се впише по изключителен начин в битието на варненската трупа. Снима се и в киното, където има много успешни роли, а от малкия екран спечели още вярна публика. Още в началото на разговора ни в неговата гримьорна се уточняваме, че поради дефицита на място и време ще си говорим при едно от следващите ни виждания за ролите в едно актьорско семейство. Със съпругата си – чаровната Веселина Михалкова, дели сцената, а в момента Веси обира аплаузи за главната си роля в „Свекърва“, където Стоян е режисьор. Носител е на повече от 10 различни театрални награди, сред които и „Икар“ за главната роля в „Ричард III”. Говорим си на ти, можем да си го позволим, защото се познаваме от години.

- Стояне, на 12 март варненският театър празнува 94-тия си рожден ден. Какво е за теб този ден?

- Лили Абаджиева беше казала, че за нея Международният ден на театъра 27 март е по-голям празник дори от Коледа и от Великден. С колегите си говорихме наскоро, че професионалните ни празници – като 27 март, като рождения ден на театъра, като всяка премиера, колкото и щампово да звучи, за нас са лични празници. В този ред на мисли те са много вълнуващи.

- Една твоя постановка в последните месеци пълни салоните не само във Варна, а и при гастролите ви из страната. Как си обясняваш успеха на „Свекърва“ и очакваше ли го?

- Честно казано, не съм мислил, че ще бъде такъв успехът, за да го очаквам или не. Струва ми се, че има няколко предпоставки за това, което се случва. Първо, това е българско заглавие на български класик. Този тип текстове винаги са очаквани с любопитство. Онова, което сме градили и вложили в това представление, е нещото, което носи успеха. Представлението е откровено, честно, любовно. Успяхме да направим така, че зрителският таргет да е максимално широк. Различните поколения могат да намерят своите теми в представлението.

- В момента репетирате усилено „Опасни връзки“. Зная, че проектът се пази в тайна, за да има изненади за публиката. Все пак би ли могъл да повдигнеш леко завесата и да кажеш какво ще види публиката в новата постановка?

- Ще предложим една нова гледна точка към това класическо произведение на литературата. Интересни са предложенията, които идват от режисьора Стилиян Петров и преминават през визията на художниците Венелин Шурелов и Елица Георгиева, през музиката на Петя Диманова. Решенията, които предлага режисьорът, и начинът, по който води нашия разказ, на нас ни се струват много интересни. Смятам, че ще бъдат провокативни и за публиката.

- Имаш зад гърба си 26 години в театъра, как те промени той?

- Трудно ми е да кажа. Много се надявам да ме е направил по-добър. Не толкова в професионален план. Все повече си мисля колко е важно изкуството и в частност театърът да възпитава стойности. Понеже съм оптимист по природа, гледам светло на нещата от живота, все се надявам, че всеки следващ ден ще бъде по-хубав. А обективно като погледна, не става точно така. Като че ли сивотата продължава да стои около нас. Мисля, че ние, хората, които се занимаваме с изкуство във всичките му аспекти, сме длъжни не да просвещаваме, а да осветяваме, доколкото можем, тази сивота.

- Имаш много роли зад гърба си, чисто в човешки план как се помни толкова много текст, как се помнят и възпроизвеждат толкова различни превъплъщения?

- Преди няколко дни си говорихме с колегите на тая тема. Юли Чернева тогава каза: То това е най-лесното нещо, да запомниш текста. Тежкото е всичко останало – да изключиш едното, да върнеш другото. Има типове концентрация, при която трябва да влезеш в този образ или да излезеш от онзи, да се пренастроиш. Не е лесно разбира се, изисква усилие, често е много трудно след представлението да се освободиш. Но това е част от сладостта на професията ни. На мен ми харесва.

- Сред персонажите, които си пресъздал на сцената, има ли някакъв образ, който да си почувствал, че се доближава най-много до теб – като характер, като светоусещане?

- На мен по-интересно ми е аз да отивам при образите. Аз съм голям късметлия, тъй като работата ме е срещнала с чудовищни автори. Като драматурзи, като литература. Работата ми ме е срещнала с изключително интересни режисьори. Не на последно място с интересните ми колеги, с които съм си партнирал и продължавам да си партнирам. Въобще с всички творци, с които работим заедно по създаването на едно представление. Всичко това за мен е по-интересно, отколкото моята собствена персона, че да опитвам да преценявам дали аз приличам на някой образ. Това не е вълнуващо за мен. Аз съм егоцентричен и егоистичен човек наистина, но не в такава степен, че да смятам себе си за по-интересен от ролите. Смятам, че образите са по-интересни. По-любопитно ми е аз да отивам при тях. Защото всеки път е различно. Понякога е много трудно. Понякога има образи, които не мога да осмисля в началото, трудно е да разбера този характер, този мозък, причините, които го карат да прави това или онова.

- След целия дълъг и тежък репетиционен процес, когато представлението се появи на сцената и започне да се върти, променяш ли персонажа си с натрупването на повече постановки?

- Това е неминуемо, защото ние сме живи хора и всичко по нас живее сега, в този момент на сцената. Няма как да не се променяме. Всеки път нюансите на образа са различни. Същината, центровете са едни и същи, разбира се, заложените опорни точки са еднакви. Но пътищата са различни. Боб да свариш, рецептата е една и съща, но всеки път се получава различно.

- Имаш успешни роли в киното, имаш и успешни представления като режисьор. В кое от трите амплоа – актьор в театъра, в киното или режисурата, се чувстваш най-много в свои води?

- Слава Богу, никъде не се чувствам в свои води. И много се страхувам да не дойде такъв момент. Ако се почувствам в свои води, това означава да легна по гръб и да си стоя в собствената вода. И се боя, че това би означавало творческа смърт. Надявам се никога да не заплувам в свои води. Най-непознато ми е киното, то е най-чужда за мен територия и е онова, което много силно възбужда любопитството ми. Всъщност на мен всичко ми е любопитно. Аз съм правил сценография и костюми за представления, само музика не съм композирал.

- Според теб кои са най-важните неща, за да се случи едно добро представление?

- Не зная дали е на първо място, но мисля, че едно от най-важните неща е формирането на трупата за конкретното представление. На хора, готови така да настроят сетивата си, че да тръгнат в една посока. Не е задължително изначално да са с подобно мислене. Дори обратното. Но ако те имат готовност да се съберат ведно и да тръгнат заедно, ще се получи. Разбира се, че сериозната драматургия, провокативната режисура, талантливото разпределение на ролите също са много важни.

- Как усещаш публиката в салона и случвало ли се е тя да повлияе върху играта ти?

- Публиката винаги влияе. Обменът на енергии между сцената и салона е едно от най-важните неща за протичане на едно представление. Ние с колегите винаги се питаме как е публиката тази вечер. Винаги се ослушваме да видим публиката почва ли да диша с нас. Мога да кажа за „Свекърва“. В едно представление публиката от началото до края реагира - аплаузи, смях, овации неиспирни. На следващото представление пак на същата пиеса – публиката предложи абсолютна тишина. Имаше го обаче усещането, че целият този салон диша със сцената. То стига до нас. Това, че не е имало такива бурни реакции, не означава, че публиката не харесва. Енергията е едно невидимо движение, то е много важно. То прави всяко представление различно.

- Ти имаш сериозен поглед върху родната сцена. Какво според теб не достига днес на българския театър?

- Според мен липсва свободата. Аз не мога да оценявам реформата, не съм икономист. Смятам, че тя е пълна с грешки. Смятам, че тези грешки са силно очевидни и не разбирам защо се допускат. Но мисля, че имаме дефицит на свобода. Сложиха ни се пранги, които ни принуждават да правим компромиси, пранги, които не ни дават възможност да експериментираме. Театърът не е някаква самостоятелна единица. Театърът е обвързан с всичко – с обществото, с живеенето на хората. Спомняш си преди няколко месеца страшните скандали около представлението на Иво Димчев. Това е твърде показателно. Общество, което странно, но в ХХІ век е твърде консервативно, за да може да приеме подобно нещо. Артистът бе наречен как ли не. Не съм го гледал, но познавам Иво и мога да си представя горе-долу в каква посока е бил пърформансът. Никой от хората, които отрекоха това представление, не го беше гледал. Той още не го бе показал, когато вече бе заклеймен. Вече му беше забранено да го играе. Това е някакъв комплекс, някаква недоразвитост. Така че театърът като едно от най-масовите и най-откритите изкуства трябва да се съобразява, т.е. да прави компромиси...

Юлиян Атанасов

9 март 2015 | 19:39

http://www.chernomore.bg/kultura/2015-03-09/aktyorat-stoyan-radev-imame-defitsit-na-svoboda

 

Театърът! За почест!

 

Днес ДТ „Стоян Бъчваров“ празнува 94-ия си рожден ден

Няма да изпея днес Happy Birthday To You. Защото е на английски и на западняците, както е казал поетът Валери Станков, им е една-единствена песен – и за раждане, и за смърт. И все нея си пеят. Друго не знаят. А в българските детски кътове по молове и извън тях днес навсякъде висят огромни надписи Happy Birthday To You. Готови за поредното детско парти. Навсякъде. Все едно петгодишните български хлапета трябва задължително да знаят английски. Все едно си нямаме простото нашенско „Честит рожден ден“. Имаме си. Имаме си и наши, хубави български песни за рожден ден. Време е да си ги припомним и по хубави поводи да ги запеем. Дали ще се случи някога?...
Това беше малко лирично отклонение. Размисли, които се въртят все около духовното. Което понякога е толкова, толкова дефицитно... Честит рожден ден на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Днес той става на 94 години. 94 години история. 94 години традиция. И стотици имена. На основатели, режисьори, директори, актьори, сценографи, драматурзи, художници, композитори, сценични работници... всички ония, без които великото изкуство, наречено Театър, не би могло да съществува. Всеки от тези личности, преминали през варненския театър през всичките 94 години, е оставил своята диря.

Оставил е след себе си белег. Белег от театър

За да го има днес Варненския драматичен театър, който живее своя живот като водещ театър, с една от най-силните трупи в страната.
А какво ли е било преди 94 години, когато се поставя началото? Всичко е било по-различно. Времето, порядките, актьорите, публиката, ентусиазмът, какво ли не още. Датата 12 март се вписва като рождена на варненския театър, тъй като през 1921 г. първата варненска трупа представя първото си представление – модерната тогава пиеса „Инстинктът” от Анри Кестмекер. Режисьор е големият български актьор Стоян Бъчваров, поканен специално от общината да изгради основите на театралното дело във Варна. Спектаклите се играят в тогавашната единствена зала за културни събития „Съединение”, по-късно филиал „Варненска комуна”, сега Сцена „Филиал“. В края на 1932 г. тържествено се освещава новата театрална сграда, великолепният храм на изкуствата, сега Основна сцена, една от архитектурните забележителности на Варна. И започва дългият, тежък, но пък много сладък път на Мелпомена. Не могат да се изброят имената на всички ония, докоснали в една или друга степен с ръководното си и творческо амплоа историята на варненския театър. Това са имена като Стоян Бъчваров, Матей Икономов, Владимир Тенев, Исак Даниел, Йордан Черкезов, Христо Динев, Никола и Пенка Икономови, Хрисан Цанков, Людмил Кирков, Станчо Станчев, Любен Гройс, Красимир Спасов, Райко и Данаил Райкови, Руси Карабалиев, Бойко Богданов, Костадин Бандутов, Пламен Марков, Георги Михалков, Стоян Камбарев, Николай Ламбрев, Галин Стоев, Дафинка Данаилова, Явор Гърдев, Никола Тороманов, Боян Иванов, Десислава Боева, Гергана Димитрова, Антония Попова, Алексанър Илинденов, Тодор Игнатов, Мира Каланова, Калин Николов...

Ревизор

Дългия списък на актьорите води Стоян Бъчваров,

следват го  имена като Евгения Громова, Анна Феликсова, Грациела Бъчварова, Венета Славчева, Васил Ляпчев, Преслав Петров, Яким Михов, Димитър Хаджиянев, Катя Динева, Илия Пенев, Пенка Божкова, Борис Луканов, Евгени Бакалов, Георги Михов, Данаил Мишев, Стоян Алексиев, Стефка Симеонова, Йордан Мутафов, Дафинка Данаилова, Георги Велчовски и още, и още...
“Варна като гражданско общество е зад театъра при създаването му преди 94 г. Това общество през годините е поддържало театъра, събрало е средства, за да играем по-късно ние, актьорите, в една прекрасна зала, каквато е днешната. Театърът е преминал през всички обстоятелства и режими, през стагнации и забрани, за да съществува и днес. Винаги съм била благодарна на онази публика, която е запазила любовта си към българския театър, към българската драматургия, която е готова да подкрепи театъра в търсенията му на нови средства – както казва Чехов - „Нови форми трябват“. Варненският театър винаги е търсил през годините тези по-съвременни форми. За реформата в театъра не бих искала да говоря. Ние, актьорите, навремето бяхме „чиновници на изкуството“. Бяхме подчинени на колектива. Сега има едно голямо движение на актьори, постоянно текучество, един отива, друг идва, падат спектакли. Преди се борехме за една роля трима - четирима актьори. Изборът бе голям. Сега избор почти няма. Това е голямата ми болка“, споделя доайенът на варненския театър, голямата актриса Грациела Бъчварова.
Няма да е пресилено да се каже, че в последните няколко години варненският театър намери и утвърди своето ново лице. Именно през последните няколко сезона трупата разработи интересен и силен афиш, поставени бяха наистина емблематични заглавия, различни като стил и като звучене, от различни школи, но все успешни – като се почне от световната, руската и българската класика (“Ричард III”, “Ревизор“, „Вуйчо Ваньо“, „Свекърва“), мине се през много дълбокия и много осмислен театър (“Паметта на водата“) и театъра на „множествената реалност“ (“Канкун“) и се стигне до забавната и приятна комедия (“Американска рулетка“, „Дамски шивач“). Салоните са пълни с публика, аплаузите са заслужени. Заради магията на изкуството. Заради предизвикателството да мислим. Заради духовното общение, което ни прави Човеци.

Да ги питаш тия хора от театъра как издържат

Как издържат и продължават да творят на фона на десетките неуспешни опити за културна реформа, на десетките експерименти с изкуството, които сменящите се управници не пропускат да направят в рамките на мандата си, на фона на липсващите естетически критерии, които по принцип трябва да осмислят и да отсяват стойностното изкуство от комерсиалното (бел. авт. - комерсиално не значи пошло, но пък то изисква компромиси). Творците в театъра продължават да работят. И да вадят продукция, която пълни салоните. А каква по-добра оценка от тази?
„Трупата ни вече години наред стои стабилно в позицията на водещ театър. Мисля, че нашата трупа има самочувствие. Самочувствието си градим заради това, че се опитваме да бъдем безкомпромисни, доколкото това е възможно, разбира се, през нашата мяра. Да, налагат се компромиси заради пазарната икономика, заради театралната реформа, заради страшно многото глупотевини, в които ние сме принудени да стоим. Не ни е лесно. Но ако се погледне афиша ни от последните години, там се вижда сериозността на намерението. Не казвам, че всеки път правим световните заглавия и световните представления. Да, правим и грешки. Но афишът може да покаже, че намеренията ни са сериозни като творческа посока на трупата“, казва актьорът и режисьор Стоян Радев.
Колко труд се влага в подготовката на едно представление така, че то да се случи, знаят само хората, които правят продукта. От директора до сценичния работник и шофьора. Професията актьор е велика професия. Да живееш цял живот нечии чужди съдби, не е никак лесно. Да помниш десетки и стотици роли, които да си готов да пресъздадеш във всеки един момент, е адски трудно. Да правиш изкуство в България днес е героизъм. Да устояваш на какви ли не обществено-политически катаклизми, посоки и конюнктури – също. Знаят го и онези по-млади и вече утвърдените имена актьори от варненската трупа, които загърбват всичко останало и горят в професията и днес - Адриан Филипов, Aнтонио Угрински, Биляна Стоева, Валентин Митев, Валери Вълчев, Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Даниела Викторова, Екатерина Георгиева, Ина Добрева, Милена Кънева, Михаил Мутафов, Нели Вълканова, Нено Койнарски, Николай Божков, Николай Кенаров, Петя Янкова, Пламен Георгиев, Пламен Димитров, Свилен Стоянов, Стефан Додуров, Стоян Радев, Теодор Папазов, Теодора Михайлова, Христо Христов, Цветина Петрова, Юлияна Чернева...
„За мен 12 март е изключителен празник. Преди 94 г. цялата варненска културна общественост е направила така, че днес да имаме ДТ „Стоян Бъчваров“. Днес варненският театър е авторитетен културен институт. Постановките, които правим, отправят послания, задават въпроси, откликват на интересите на публиката, надявам се. На мен лично целият ми творчески път е свързан с варненския театър. Той е моята съдба, моят живот. В момента карам 34-тия си сезон в моя театър. Имал съм радостта и щастието да донеса на Варна престижни театрални награди – и колективни, и индивидуални. И днес за мен театърът е храмово пространство, в което се докосваме до душите на хората...“, споделя актьорът Свилен Стоянов. И завършва със свое четиристишие, посветено на театъра:

„Потърсих извор – извор необятен.
Открих магия, чудо непонятно.
От нея вкусих, себе си намерих,
честит със обич хората да влюбвам...“
Негово Величество Театърът влиза!
За почест!!!

Юлиян Атанасов
12 Mar 2015 | 9:13
http://www.chernomore.bg/izbrano/2015-03-12/teatarat-za-pochest

Добрият спектакъл не се нуждае от преразказ. След толкова много сезони, прекарани над белия лист, посветени в анализи на представления, съм убедена,че ролята на театралния критик се състои в мисията да освети уважаемия зрител кога и защо трябва да си купи билет за театър и за кои спектакли задължително трябва да си спести парите. Припомняйки си сравнително средния по артистични страсти миналогодишен сезон на ТМПЦ – Варна, все пак „Свекърва” е добър спектакъл, който защитава спомените ми за славните години на ДТ „Стоян Бъчваров”- годините преди театърът да стане част от сложна за произнасяне абревиатура.

„Свекърва” от Антон Страшимиров е спектакъл с естетска визия.Странно ми е защо уважаемата комисия от експерти на САБ не е номинирала и не е забелязала прекрасните костюми и сценография на Мира Каланова? Вярно,че Варненският театър има номинация в тази категория за друг спектакъл, но работата на Мира Каланова е перфектна и предопределяща цялата енергия на спектакъла. Определено режисурата (Стоян Радев Ге.К.) се е опитала да надскочи битовата, традиционна трактовка на произведението: тук-там усещаме елементи от биомеханичното разиграване на актьорите, понякога се чувства лек аромат на Брехтианско отчуждение от текста, което пък предлага иронично тълкуване на обичайните заподозрени: действащите лица. Има моменти, в които етюдното и фрагментарното изразяване на конфликтите между персонажите пресолява възприятията ни, но все пак „Свекърва” притежава очарование и облик: спектакълът се характеризира с плът, която не може да се забрави. Докато наблюдавах отделни мизансцени в съзнанието ми се отключиха спомени за работата на Боян Иванов с актьорската трупа на драматичния театър в град Плевен. Изплуваха картини от спектакъла му „Чайка” от А.П.Чехов.

Да припомним фабулата: Костанда (Веселина Михалкова) постоянно критикува своята снаха Дечка (Петя Янкова), а синът й Велчо-Свилен (Стефан Додуров) се върти като сателит между планетата-майка и планетата-съпруга, как да угоди на жените у дома, как да установи баланс между тях? Къщата на Велчо–Свилен се обитава и от две наемателки-майка и дъщеря. Те: Неделя (Милена Кънева) и Дафинка (Даниела Викторова) са като подправка за живота на Дечка и Костанда. Дафинка палаво подрежда света на Костанда и Дечка в критичен момент за свекървата и снахата и успява да съхрани брака на Велчо-Свилен и Дечка, въпреки че опасността младите да се „парясат” е реална. Костанда попада в интересна ситуация, която е катарзис за обтегнатите отношения на младоженците, а Дафинка най-после се сдобива с мечтания „офицерин от Казанлък”, който й предлага брак. Домът на Велчо-Свилен се разделя с проклетата свекърва и младите съпрузи най-после си отдъхват.

Радикални редакции върху драматургията не са осъществени, разбира се между диалозите са интегрирани специални слова, създадени по друг повод, изричани от слугинята Марийка (Гергана Плетньова). Те са като контраст на вкопченото в бита ежедневие, в което забравяме за любовта. Дали допълнителният текст пречи или обогатява замисъла на драматургията – отговорите би трябвало да даде публиката. В някои отношения подходът за мен е оригинален, в други фрагменти е излишен и дори бъбрив.
  Преди спектакъла публиката се наслаждава на хора за мерак от ранга на Берковската духова музика и пак нещо в мен проговори от миналото, когато преди 6-7 години в столицата един режисьор в салона на „Сълза и смях” освен с народна музика, захранваше публиката с кебапчета...сакън, подобен „скопос” в театъра на Варна не ни е нужен - и без това майстори много!
Народната музика успява да се заобича с ариите от световноизвестни оперни произведения, с които режисьорът е разкрасил гамата от чувства между свекървата и снахата, между наематели и стопани на дома, между брат и сестра, слугини и чираци и всякакви чудаци, появаващи се като призрачни видения зад врати, прозорци, коридори и салони.

Ако търсите психологическо разгадаване на отношенията между персонажите, то е сведено до минимум. Персонажите са решени по-често като комиксови герои, тук-там при наличието на важен логически момент те излизат от опаковката на комикса и се превръщат в човешки същества и отново нечий внезапен смях или пък повторения от движенчески партитури трансформират човешкото им начало в неразгадана сплав от сюрреалистични проекции на същества, които живеят между бляна за битие и битието.

Не мога да не откроя играта на Веселина Михалкова като Костанда и на Петя Янкова в ролята на Дечка - между тях се получила силна сплав от полюси, които постоянно са в борба, тяхната енергия е заразителна. Но най-силно впечатление ми направи работата на Даниела Викторова (Дафинка) - нейният персонаж се характерезира със специфична грациозност и същевременно скрит дяволит плам, който работи за каузата да изненадва взаимоотношенията между свекърва и снаха. Дафинка на Даниела Викторова е малък динамит, бомба, която знае как да приложи умни капани за развоя на събитията. Обобщавайки работата на всички актьори се открива намерението всеки да изпълни дисциплинирано указанията на режисьора. Отборът на акушерките, предвождан от Бранкова (актрисата Нели Вълканова) е свеж и весел акцент в цялостната енергия на спектакъла.

 

И все пак, изигравайки честно своята роля на театрален критик, изпълнявам своята мисия с напътствието към публиката: купете си билет за „Свекърва”, защото двата часа веселие и размисъл наистина ще ви издигне над ежедневието, така, както през цялото време персонажите се опитват един на друг да си подскажат, че ако се отстраним от дребнавието на живота, той може да се окаже наистина изключително приключение, стига да имаме сетивата на умен и любопитен пътешественик!

Елица Матеева, „Пътеводител на културния стопаджия”

http://www.why42.info/bg/%E2%80%9E%D0%A1%D0%92%D0%95%D0%9A%D0%AA%D0%A0%D0%92%D0%90%E2%80%9D%20%E2%80%93%20%D0%B4%D0%B0%20%D1%81%D0%B5%20%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D0%BC%20%D0%BD%D0%B0%D0%B4%20%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0!/1851

 

 

Интервю на Юлиян Атанасовhttp://www.chernomore.bg/

Тя е

Позната от сцената на Варненския театър. Една от последните й роли е от хитовата постановка „Свекърва“ на режисьора Стоян Радев Ге.К. Личи, че театърът й доставя удоволствие. Независимо от ролята си в спектакъла, погледът й гори. Така, както самата тя гори в превъплъщенията си. А те никак не са малко, въпреки младата й възраст. От 2 години официално е попълнение на варненската трупа. Тогава завършва НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков. Гергана Арнаудова. Позната още отпреди 7 – 8 години, откогато я виждаме в различни спектакли. Снимала се е в игралното кино (“Дзифт“), има и участия в късометражни ленти. „Кандидатствах и режисура преди 7 – 8 г., но ме скъсаха, и съм много щастлива, защото доста хубави неща се случиха до другото ми кандидатстване“, признава Гергана. Освен всичко друго тя е много позитивен човек, изключително приятен събеседник, затова бариерите падат и си говорим на ти.  

- Гергана, как се запали по театъра?

- Дължа го на учителката ми по литература в Икономическата гимназия г-жа Недева. Тя беше голям почитател на театъра, надявам се още да е, и много ни водеше на театър. Тя ни доведе да гледаме „Хамлет“, тогава трябваше да го учим. Ние, разбира се, отидохме радостни, ще бъдем свободни от часове, иху-у-у. Не зная как се случи, то е като влюбването. Дзън... И нещо светна като лампичка в мен. Казах си, аз трябва да се кача на тази сцена. Бях девети клас. Веднага разучих за школи, как мога да се докопам до тая сцена. Намерих школата на Дафинка Данаилова, тогавашната директорка на театъра, записах се и така се почна. После в школата на Вальо Митев, после при Стоян Радев и там беше завършекът на моето школническо обучение. После дойде академията.

 

- Спомняш ли си първата роля?

- Дебютът ми бе в едно представление на режисьора Станчо Станчев. Пиесата се казваше „Учителя, или сянка върху дъската“. Трябваше да се допълни класа, защото имаше един голям клас от ученици на сцената. Аз играех някаква ученичка бунтарка, цялата в татуировки, обеци... Това беше супермалка роличка, тук, във Филиала. На Основна сцена дебютът ми бе в „Член 223“ на Ст. Л. Костов, Александър Илинденов беше режисьор. Там играех слугиня. Излизах, изяждах една филия на сцената и се прибирах.

 

- Ти и в други пиеси си играла слугиня...

- Аз се издигам в йерархията (смее се). Играла съм слугиня. Камериерка играя в „Канкун“, сега ще играя главен иконом в новото представление. Мисля, че тази роля си ми е някакво призвание.

 

- Колко роли имаш зад гърба си?

- Ами за разлика от някои колеги аз си ги броя стриктно. Нищо, че ми се смеят. 22 роли имам. Понеже много забравям, обичам всичко да си записвам – кога е била премиерата, какво съм играла, и си водя дневник.

 

- Зная, че последното турне на „Свекърва“ е било много успешно. Ти как го почувства?

- Страхотно беше преживяването. Гостувахме в Пазарджик, София и Плевен. Намръзнахме се, но пък много добре ни посрещнаха. Пълни салони навсякъде. Цветя, подаръци, беше много вълнуващо. Колеги от Пловдив дойдоха да ни гледат, от София и Плевен също.

 

- Как си обясняваш успеха на „Свекърва“ като човек, който е вътре в представлението?

- Може да прозвучи банално, но „Свекърва“ е представление, направено с много любов. Стоян много добре подбира екипа си. Скоро четох едно интервю на Асен Блатечки, който казва същото. Не може да има театър без добър екип. И аз си мисля така. Не може да се направи добро представление без добро приятелство и сплотеност. То трябва да е като една топка тесто. Слагаш различни компоненти и започва да се меси. Така стана и „Свекърва“. Ние някак си омесихме заедно това представление. И сега си го печем.


- В „Свекърва“ играеш Керекова, допада ли ти тази роля?

- Да, много приятна, много симпатична роля. За първи път си партнирам с Николай Божков, много добре се сплотихме с него да вървим в една линия. Много цветно, много шарено представление. Много отговорно всички се хвърлихме в него с пълно доверие в Стоян Радев. А и винаги към неговата режисура всички сме подхождали така. Ето ти тялото и душата ми, прави каквото искаш с тях.


- Имаш ли сред тези 22 роли такава, която най-много ти допада?

- Всички си ги харесвам. Май още не съм я стигнала любимата. Много си харесвах ролята, защото беше голямо предизвикателство за мен, в „Маркиза дьо Сад“ на Стайко Мурджев. Това беше наше дипломно представление в театър „Сфумато“. Това ми беше най-голямата роля, с най-много текст, с най-дълга линия, бях през цялото време на сцената. Тази роля най-успя да ми бръкне в душичката и сърчицето.

 

- Понеже спомена най-много текст, ти имаш роли, в които нямаш реплики. Как се чувстваш в тях?

- Много ги обичам. Хубаво е, защото само присъствайки, могат да се правят повече неща. Актьорът, когато няма текст на сцената, въображението му много повече работи. Как да изразя това, което искам да кажа, чрез тяло, чрез жестове, чрез погледи. Много интересно е. Затова са ми любими тези роли. Слава Богу, имам доста такива и гледам да ги разнообразявам.

 

- Как подхождаш към ролите си, лесно ли влизаш в роля?

- Първо се стресирам от текста. Това ми е много голям страх като актриса, макар че си уча сравнително лесно текстовете. Първо виждам текста и си казвам примерно - добре. Защото има текстове, които са много дълги, или които са архаични, трудно се изговарят, много е особено. Като прочета текста два-три пъти, вече се успокоявам и си обмислям моя персонаж какъв е. Лесно влизам в роля, да.

 

- Имаш ли усещането, че всяка роля оставя някаква частица у теб, че те променя по някакъв начин?

- Разбира се, то при всеки актьор е така. То е като едно посято дърво и хората си оставят понякога следи на него - драскат си с нож примерно. Или да си представим килията на някой затворник. Те си чертаят чертички. Така е и при актьора според мен, всяка роля ти оставя по една чертичка. Защото ти трябва да влезеш в този човек, да бъдеш този човек. Ти живееш нечий живот. Дори да е сходен с твоя, ти можеш понякога да поправиш себе си чрез ролята си.


- Имаш участия и в киното, такава тръпка ли е за теб като театъра?

- При всички случаи ми е много любопитно. Много ми харесва, много е различно, защото аз си представям по един начин как правя нещата и как изглеждат, но после, като ги видя на едно малко екранче, съвсем друго е, викам си дай да повторим някои неща. Хубавото е, че можеш да повтаряш всичко - един дубъл, втори дубъл, както на теб ти харесва или както на режисьора му харесва. Предизвикателство е. Ние в театъра сме на живо. Не можеш да повториш. Театърът излиза на живо и всеки път е различно, никога не е едно и също. Снимах в киното и в „Цвета на хамелеона“, но при монтажа не се стигна до моята линия изобщо. Това лято снимах в един филм с Таня Лолова за рибарите. „Бартер“ е работното му заглавие. Ролята ми е купувачка на риба. С Мишо Мутафов, с Филип Аврамов направихме добър отбор. Моята роля е мъничка. Още опипвам средата, още навлизам в киното.


- Ти си възпитаничка на проф. Пламен Марков, какво си научила от него?

- Пламен Марков си го обичам по мой си начин. Той е много добър педагог. Умее рязко да ти смъкне границите, дори чисто човешки. Помня при срещата си с него в академията. Влязохме трийсет човека в една малка стаичка и той каза: „Тук се събличате всички. Отсега си махнете тия притеснения, защото сме дошли не да се обичаме, а да работим”. Ние бяхме прекрасен клас, много задружен. От всеки един от преподавателите и асистентите нещо съм научила. Въобще 4 години бяха много вълнуващи за мен.

 

-Имаш ли роля, която много си искала да изиграеш?

- Нямам още. Гледам всяка нова роля да ми стане любима. Да си я направя. Казвам си, аз това не съм го играла, ще го направя.

 

- Имаш и театрални турнета зад граница. Различава ли се чуждата публика от нашата? Въобще как усещаш публиката?

- Явор Гърдев е виновник да изляза от България. Ако не беше той и представленията, в които съм участвала при него, нямаше да стъпя в чужбина. Първо с „Калигула“ обиколихме Македония, Москва, Париж, после с „Хамлет“ ходихме в Полша, в Гданск. Много интересен театър имат там, чисто нов, с много странна архитектура. Една квадратна черна сграда, без врати и прозорци. Все едно някакъв затвор. Влизаш, една сцена може би като Филиала, малко по-ниска. Единственото, което можеш да направиш като външен човек, е да се качиш на покрива и да разгледаш отгоре. Салонът е много хубаво направен, амфитеатрален, на всеки от трите балкона има ложи. Уникалното е, че се отваря покривът. Черно отвън, вътре кристално бяло. Гримьорните разкошни, душ-кабини, лукс направо. Иначе за публиката - аз съм играла и пред много шумна, и пред много приветлива публика. Имахме едно представление на „Свекърва“ с абсолютно мълчалива публика. Никаква реакция. Все едно играем на дивана. Чак се притеснихме. Поне кихнете, бе, по-добре ще е. Мъртвило. Празни лица, празни очи. Накрая - бурни аплодисменти. Иначе хората са еднакви навсякъде. Зависи какъв продукт предлагаш на хората, просто те го приемат по различен начин.

Юлиян Атанасов

Пу и за нас една такава свекърва!

 

 

Деница Тодорова за Suetno.bg
13/02/2015

От няколко години гостуването на Варненския театър в столицата се е превърнало в интригуващо и вълнуващо събитие, на което с удоволствие винаги присъстваме. Затова и веднага откликнахме на поканата им за представянето на едно от новите заглавия в афиша им - "Свекърва" от Антон Страшимиров под режисурата на Стоян Радев Ге. К. Видяхме го преди броени дни на сцената в Народния  и усмивката ни все още не е слязла от лицата ни. Морската трупа ни презентира изключително чаровна версия на прочутата пиеса и определено даде сериозни заявки в отделните категории за предстоящите номинации за театралните награди "Аскеер". След спектакъла "Паметта на водата" колаборацията между Мира Каланова (сценография и костюми) и Стоян Радев отново се радва на силен резултат. Цялостното ни впечатление за постановката е, че прилича на приказка за големи, изпълнена с винтидж дух, с леко пародийни образи, хитри режисьорски хрумки и приятни актьорски превъплъщения (участват: Теодора Михайлова, Стефан Додуров, Петя Янкова, Милена Кънева, Даниела Викторова, Николай Кенаров, Николай Божков, Гергана Арнаудова, Гергана Плетньова, Юлияна Чернева, Пламен Димитров, Нели Вълканова, Божидар Божков, Кристиан Михайлов, Недялко Стефанов).

Но звездата на вечерта  отново бе Веселина Михалкова (така бе и при предишното гостуване на варненци в София – виж тук), която е в ролята на свекървата, недолюбваща снаха си. В конфликтите между двете са намесени и се намесват още няколко поколения, а впоследствие препирните им довеждат до разруха в семейството на младите. В края една от двете трябва да преосмисли и да промени трайно поведението си.
Играта на актрисата бе без забележки, толкова правдоподобна и предизвикваща смях, че и в нашия екип си пожелахме по една такава свекърва, дори и с кусурите в нея. С тази си роля Веселина Михалкова пак доказа, че се намира сред елита в професията й, където местата напоследък са доста ограничени. Появата й всеки път ни кара да я обичаме все повече и с нетърпение да очакваме следващите й появи.
(И отново призоваваме комисията по определянето на номинациите за "Аскеер" да си отворят широко очите и най-сетне да отредят заслужената статуетка за Веселина Михалкова!)

Ако си пропуснал да гледаш "Свекърва" на Варненския театър, непременно намери начин да поправиш грешката си. Спектакълът е част от културния афиш на морската ни столица.

Деница Тодорова, http://www.suetno.bg/index.php?page=kritichno

 

 

Не свекърва, а цяло свекървище е Веселина Михалкова като Костанда в новия спектакъл на Варненския театър „Свекърва” от Антон Страшимиров, който гостува в София на сцената на Народния театър. Варненци направо засрамиха софиянци, като показаха най-сериозното и добре изпипано представление от началото на новия театрален сезон. В режисьорското решение на Стоян Радев „Свекърва” следва по петите градската култура от началото на ХХ век, но не изглежда ретро, а винтидж благодарение на сценографията и костюмите на Мира Каланова. А това означава много, ама много рози, тапети на райета, портрети на стената и порцеланови сервизи. Всичко е в изобилие като при истинско еснафско семейство, което се стреми да демонстрира благополучие независимо от всичко. В декорите и в костюмите на героите (чиито тъкани на роклите, престилките и забрадките са в тон с пердетата и столовете) обаче личи леко намигане, както и в играта на актьорите, чиито пресилени маниери напомнят комедиите от черно-белите неми филми. Подобно сполучливо единство на игра и визия се среща не толкова често, но режисьорът Стоян Радев е успял да го постигне. Направил е спектакъл със специфичен почерк, който не прилича на нищо, което сме гледали досега. Това е първата постановка на актьора Стоян Радев на голяма сцена и този труден за всеки режисьор скок се вижда, че е успешен.

В центъра на тази толкова цветна еснафска градина е Свекървата, с голяма буква. Тя командори с нетърпящ възражение тон цялото си семейство и най-вече младата си снаха (Петя Янкова), която не може да й угоди в нищо. В ролята на свекървата Костанда Веселина Михалкова успява да доминира над всички и да владее сцената във всяка минута, докато е под прожекторите. Като демонстрира огромен регистър от актьорски превъплъщения – от заповеднически тон до скимтене на обидено дете, така че през цялото време човек се пита – къде досега е била Михалкова, че не сме я забелязали. Със зряла игра на опитна актриса тя играе толкова майсторски на ръба – без да се катурне към битовизма, както би могла да я изиграе например Стоянка Мутафова, а да остане винаги малко над нещата. Дори и тогава, след като е тъпкала своите близки, тя си намира колая в лицето на две хитруши – майка и дъщеря (Милена Кънева и Даниела Викторова). Те омайват сина й (Стефан Додуров) и се опитват да превземат нейната крепост – дома й. За да оцелее, тя спешно си взима поука и моли на колене снаха си да се върне в семейството. Подобни ситуации се разиграват почти във всяко трето българско семейство, може би заради това комедията на Варненския театър изглежда толкова актуална.

Личи си, че спектакълът е направен с много любов и грижа към всеки детайл – от духовата музика, която звучи преди представлението, през истинската каляска, която накрая се завърта на сцената, и програмката. Снимките в нея са заснети от Симеон Лютаков във варненския музей, пресъздаващ бита на стара Варна.

Мариана Първанова за в. "Монитор"

„Свекърва” за всички вкусове

 

Автор: Марина Чертова   http://www.vsekiden.com/166447

Най-новият спектакъл на Стоян Радев разсмя до сълзи Народния театър

„В интимния семеен мир днес авторитетът на българската майка е по-голям от тоя на бащата - и то еднакво спрямо мъжката и женска челяд! Силата на този авторитет продължава и след като синовете се задомят. Нещо повече: старата майка простира своята власт и върху доведената снаха. И се получава трагично състояние, изразено от общ повик в българския бит: „Пази боже от свекърва!"

Така много точно в началото на ХХ век писателят Антон Страшимиров описва българската народопсихология в своята комедия „Свекърва". Войната между свекървата и снахата в българския живот е вездесъща и неизменна, споделя още драматургът за своята творба. В известна степен отношенията в семействата по линията снаха-свекърва и зет-тъща не се променят и днес - повече от век след знаменитата пиеса на Антон Страшимиров.

В този смисъл „Свекърва" е модерна и днес и това го доказва най-новата постановка на известния актьор и режисьор Стоян Радев. Спектакълът на Варненския театър гостува тази седмица в Народния и съвсем заслужено получи аплодисментите и възхищението на зрителите, както и топли думи от страна на колеги от София. „Много стилно представление. С мярка и вкус. Съвременно, ритмично, ярко. Истински добре сработена трупа от чудесни актьори", написа актьорът и режисьор Валентин Ганев на страницата на Варненския театър във Фейсбук.

Хитовото представление от морската столица неслучайно гостува именно в Народния театър. С тази своя пиеса Антон Страшимиров участва в конкурса за откриването на Народния театър през 1907 г. и го спечелва. В случая има и още една любопитна историческа подробност - и драматургът, и режисьорът са свързани с Варна, така че чрез този спектакъл Стоян Радев отдава почит на своя именит съгражданин.

Представлението, което е великолепно отражение на българските нрави, гарантира смях и много мъдрост. „Свекърва" на Стоян Радев е един много успешен съвременен спектакъл в ретро стил, който докосва всички поколения. Режисьорът не пуска героите на Антон Страшимиров в излишна модернистична писта. Той се придържа към класическия текст, с което спечелва по-възрастните зрители, но същевременно успява да преобърне тази едновековна пиеса с ново звучене и да поддържа интереса и на по-младата публика. По време на турнето в София и млади, и стари се смяха искрено до сълзи. Така че доброто настроение и позитивизмът по време и след спектакъла са напълно гарантирани.

Чест прави на Стоян Радев, че е оставил архаичните думи от комедията, които отдавна не се използват в българския език. За да ги направи разбираеми за по-младата публика и за да доближи пиесата до нея по идея на режисьора в програмата към спектакъла е отпечатан речник на позабравени изрази. Там ще срещнем турски думи като акранки (връстнички), алайки (слугини), кундурджия (обущар), сойтария (неопитна, недорасла, самонадеяна), както и остарели разговорни български изрази като паряса се (разведе се), тюфкам се (тюхкам се, оплаквам се).

Любопитен факт е, че режисьорът Стоян Радев и актрисата Веселина Михалкова, която играе главната роля на свекървата Костанда, участват преди 20 години в същата постановка. Тя е техният дипломен спектакъл, след който творческият тандем завладява театъра. Днес Веселина Михалкова отново е Костанда, а Стоян Радев, който като режисьор добавя към името си инициалите Ге. К., тогава влиза в ролята на Велчо-Свилен.

Варненската "свекърва" обаче вече не е онзи крайно отрицателен персонаж, познат ни от вековете. Свекървата на Веселина Михалкова е гълчаща и искаща прошка, строга и едновременно с това нежна и грижовна, саркастична и сладкодумна. Актрисата, която е артистичен директор на Варненския театър, успява майсторски да смени толкова различни състояния на сцената. От начало нейната героиня проклина снаха си, а накрая й се моли: „Кому ме оставяш, снахо? Няма да те пусна! По мене мини... сгази ме, дъще! Льох, и пак по тебе ще вървя, снахо сладка... като агне кротка!"

Похвала заслужава и младият Стефан Додуров, който играе синът на Костанда Велчо-Свилен. На сцената са голяма част от актьорите от Варненския театър, творци от различни поколения. Теодора Михайлова влиза в образа на Старата, Петя Янкова е снахата Дечка. Останалите образи се изпълняват от Милена Кънева (Неделя), Даниела Викторова (Дафинка), Николай Кенаров (Дойчинов), Николай Божков (Кереков), Гергана Арнаудова (Керекова), Биляна Стоева (Марийка), Юлияна Чернева (Радка), Пламен Димитров (д-р Живков), Нели Вълканова (акушерка).

В спектакъла по своеобразен начин участват и актьорите Атанас Атанасов, Владимир Пенев и Христо Мутафчиев, чиито портрети са част от интересната сценография Мира Каланова и режисьорското решение на Стоян Радев. Негово и музикалното оформление - умела смесица между военна духова музика и италиански арии.

Освен в София, спектакълът, който пълни залата на Варненския театър, бе и на турне в Плевен и Пазарджик. Със сигурност си заслужава постановката на Стоян Радев да бъде видяна в повече градове в страната. Така че вместо стона „Пази Боже от свекърва!" с усмивка можем да кажем „Дай Боже повече комедии като „Свекърва"!

 

Даниела Николчова в БНР

 

Чуйте интервюто на Рада Стойкова с номинираната за ИКАР сценографка на "Всичко наопаки или Наопаки всичко" и "Наопаки всичко или Всичко наопаки"

http://bnr.bg/hristobotev/post/100512166/daniela-nikolchova-s-nominacia-ikar-2015-za-debut

TOP