Разговор на Рада Стойкова от БНР с фотографа Веселин Василев

Театралната изложба на фотографа Веселин Василев „Т - Емпатия” е посветена на 95-годишния юбилей на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”. Противно на очакванията, портретите художествена фотография на Веселин Василев показват актьорите и ветераните на театъра не на сцената, а по необичаен, „нетеатрален” начин - такива, каквито ги „вижда” авторът на снимките.

Те са публични личности, актьори в светлините на прожекторите, така че имат милиони стандартни кадри. Но някои от тях са ми приятели и познавам дълбоката им душевност, извън професионализма им. И за мен беше интересно да видя дали в някаква степен ще мога чрез снимките да направя и зрителя съпричастен към това, което те не виждат, когато са без грим.

След успешното й представяне в морската столица, сега изложбата гостува в софийската галерия „Астри”, където може да бъде видяна до 9 юли.
Събитието е подкрепено от Българската фотографска асоциация и е част от проявите в Месеца на фотографията.

Чуйте разговора на Рада Стойкова с фотографа Веселин Василев в „Артефир” на БНР.

http://bnr.bg/hristobotev/post/100709560

29 юни 2016

Вижте видео: http://eurocom.bg/shows/video/delnici/3364

Прочетете повече: Театралната изложба „T-Eмпатия” в София

Oще един успех за Варненския театър в София!

Изложбата "Т - Емпатия" на фотографа Веселин Василев, посветена на 95-годишния юбилей на Варненския драматичен театър, събра овациите на столичани в Галерия "Астри". Преди откриването авторът Веселин Василев гостува в Телевизия "Евроком" в предаването "Делници" на Николай Колев

Вижте видео: http://eurocom.bg/shows/video/delnici/3364

Прочетете повече: Театралната изложба „T-Eмпатия” в София

„Т - Емпатия” показва съвременните лица на Варненския театър

95 години Варненски драматичен театър „Стоян Бъчваров”

Вижте интервюто със сценографа Тодор Игнатов-Тони в "Минути за култура" с водещ Кирил Аспарухов на ТВ "Черно море":

В края на февруари афишът на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” се обогати с нов спектакъл, артикулиращ с типично за испанското съвремие чувство за ирония проблемите на съвременното общество. „Едноокият цар” от каталонския драматург Марк Креует в превод на Нева Мичева отразява в едър план мащабна гама от  проблеми: драматургията се инициира от интимния свят на брачните отношения и стремглаво препуска към глобални теми, свързани с екзистенциалния статус на човечеството. В същината си спектакълът и драматургията, които трескаво прескачат през различни жанрови ситуации, задават един от най-важните въпроси за смисъла на живота и неговото истинско лице. Коя и каква е истината за битието ни и дали въобще живеем с правилното разбиране за него и произтичащите от статуквото за социум: управление, икономика, държавна политика и т.н.?

Две брачни двойки, обединени от общ инцидент, който е приключил със загуба на око в протестна акция между граждани и полиция, се срещат на вечеря. Вечерята е като скок с бънджи в пропаст, завършваща с разбито приятелство между съпругите на Игназий и Давид. Давид е полицай, харесващ простичките неща - леща с наденички, бирата, плейстейшъна, както и да подлага на постоянна проверка бойното си снаражение. Лидия (Милена Кънева играе като перпетуум мобиле в стилистиката на най-добрите образци от киното на Педро Алмодовар и Хулио Медем) е от онзи тип жени, които заместват любовта с вечерни курсове, тя предпочита да затрудни кулинарните характеристики на дома с шикозно „татаки” или „грахово пюре”, вместо да спретне нещо калорично, лесно и вкусно за своя Давид. Давид на Симеон Лютаков галопира между трагедията и комедията на битието ни, в което политиците знаят кое е най-доброто за хората, но Давид е по изпълненията на заповедите, а не по осмислянето на съдържанието им. Игназий на Пламен Димитров (Едноокият цар) е чувствителен и претенциозен псевдорежисьор- аматьор на късометражки, който обаче се е научил да разсъждава върху „ценността на цената“, заради която е загубил окото си. А Сандра на Биляна Стоева е очарователна бунтарка и актриса в експериментални представления, която поддържа ирационалния плам на своя съпруг, без обаче да е наясно, че протестната им активност е твърде наивна и патетична.

След като Лидия напуска Давид, той започва да разсъждава, че не всичко е така прозрачно и ясно и търси прошка от Игназий.

 Георги Каприев

„Кавказкият тебеширен кръг“ от Бертолт Брехт, превод Константин Илиев, постановка Маргарита Младенова, музика Асен Аврамов, сценография Ивайло Николов, костюми Ива Гикова. В ролите: Стоян Радев, Гергана Плетньова, Биляна Стоева, Даниела Викторова, Ина Добрева, Пламен Димитров, Антонио Угрински, Валери Вълчев, Николай Кенаров, Георги Богданов. ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. Премиера – септември 2015, гостуване в НТ „Иван Вазов“ на 1 февруари 2016.

С „Кавказкият тебеширен кръг” Маргарита Младенова пак (след „Пунтила“ в Младежкия театър, 2014) се захваща с Брехт, бездруго рядко поставян у нас, при това обикновено с отклонения от неговите принципи. Тази е гледаната от мен българска постановка, стояща най-близо до театралните му постулати. От перспективата на формата може да се каже, че тук имаме Брехт „по ноти“. Младенова следва почти всички фигури, емблематични за епичния (по-късно наричал се и „диалектичен“) театър.

Задължителното нарушаване на континуитета на време, място и характери е проведено магистрално. С фактически всичките си основни компоненти е въведен и така нареченият от Брехт Verfremdungseffekt (ефект на отчуждаването). Спазено е изискването актьорите да показват ролите си без вживяване в тях. Те се самонаблюдават, „историзират“, „меморизират“ и коментират поведенчески персонажите си. Те следват повелите за отчуждаване на жестикулацията, речта и т.н., провокирайки еманципирането на зрителя от персонажи и ситуация. Брехт, който заявява класова и историческа определеност на емоциите, настоява те да бъдат не елиминирани, но, във всеки случай, генерирани през санкция на рационалността. Младенова спазва това, откъдето идва и неизбежният за Брехтовия театър емоционален дефицит при възприемането, клонящ понякога към скука.

За да прокара главните му принципи, Младенова се отказва от един, а именно от исканата „нестилизираност“, „естественост“ на жеста и изказа. Речевата техника е съзнателно изнесена, влизайки в конфликт както с обичайния сценичен, така и с всекидневния говор. Особено сепващо е това при „певеца“ (предопределен за посредник между действието и публиката), което става обяснимо чак когато Радев влиза и в ролята на Аздак. Пластичните решения при Младенова също отиват доста далеч от „естествеността“, доближавайки се до карнавалната геометричност, характерна за руския художествен авангард от началото на ХХ век. Това се прави обаче тъкмо за да бъде утвърден ефектът на отчуждаването.