София, 4 февруари /Пенка Момчилова, БТА/

Забавен и "поучителен" спектакъл прави Крис Шарков от "Доходно място" - най-социалната според режисьора пиеса на Александър Островски. Валидните за всяко време и всяка система истини звучат ненатрапливо и недидактично в представлението на Варненския театър /включено в гостуването на трупата в София/ - в хапливо-ироничната, хедонистична и конформистка атмосфера на нашето съвремие.

Костюмите /на Даниела Николчова/, сценографията /на Радостина Тодорова/ и музиката /на Георги Георгиев - "Остава", "Homeovox"/ "поставят действието" в наши дни. Задната стена на сцената е градски пейзаж - изглед към мегаполис. Мъжете, някои с вид на юпита, работят в съвременен офис. С известно ретрозвучене са някои тоалети на дамите. Към средата на миналия век връща зрителя и стар розов автомобил, разположен в центъра на сцената. Той често е и "място на действието", или се върти - като на търговско изложение, и така напомня, че "всичко е за продан".

Както във всяка епоха и във всяка общност, "мъдрите са смятани за луди". Идеалистът Василий Жадов /Адриан Филипов/ е обект на присмех и подигравки от колегите си и бъдещата си тъща Фелисита Кукушкина /Веселина Михалкова/, още повече че не се възползва от благоприятното си роднинство - племенник е на шефа на фирмата Аристарх Вишневски /Пламен Димитров/. Жадов обаче все още вярва в човека, както сам заявява, и мисли, че може да промени обществото, да го освободи от корупцията и другите пороци. Най-малкото е длъжен да опита, защото, който не се противопоставя на злото, става съучастник.

Неговият антипод Анисим Белогубов /Николай Кенаров/ е олицетворение на амбицията за успех, за кариера на всяка цена. В него Фелисита Кукушкина вижда човек, който се е запътил към властта. Затова е най-подходящ за съпруг на дъщеря й Юлия /Ина Добрева/. За разлика от Жадов, любимия на другата й дъщеря - Полина /Цветина Петрова/. Убедена е, че той е безперспективен, защото не уважава властта - както го характеризира Аким Юсов /Стоян Радев/ - старши служител във фирмата, философски настроен конформист, намерил опора в житейския си опит и мъдрост и в религията.

Чуйте интервюто на:

http://bnr.bg/hristobotev/post/100651966/varnenskiat-teatar-tragva-na-turne-ot-1-fevruari

Стойностен театър правят варненската трупа и режисьорът Крис Шарков в новата премиера на ДТ "Стоян Бъчваров"

Гледа ли новата постановка на театъра?... Много ми се ще във все още сбърканото време, в което живеем и се лутаме, в осъзнаването и преосмислянето на ценности, по-често да задаваме този въпрос. И да отговаряме положително, ако ни питат. Слава Богу, отминаха годините, когато театралните салони се пълнеха с ученици по списък, които люпеха семки и се смееха точно тогава, когато на сцената бе най-сериозно. Назад във времето са и празните салони със зрители, които се броят на пръсти. Дали защото българинът се почувства поне малко европеец (това не е толкова сигурно), или просто защото родният театър започна да налучква все по-често посланията, въплътени в езика на стойностното изкуство и сериозния театър, но публиката се върна в салоните. Нещо повече. Тази публика изработи и усъвършенства естетическия си критерии, отсява продукта, произведен само и единствено с комерсиална цел за сметка на качественото изкуство.
 

Поводът за тези размисли е премиерата на ДТ „Стоян Бъчваров“ – „Доходно място“, която варненската публика аплодира на Основна сцена в петък вечерта. Предварителният интерес бе налице – млад, но вече нашумял талантлив режисьор в лицето на Крис Шарков, постановка, анонсирана като социална и звучаща съвременно, и естествено – поредно творческо превъплъщение на варненската трупа, извоювала си заслужено място сред най-силните в страната.

И ако се върнем към казаното по-горе, тъкмо в това време на все още объркани стойности е хубаво и интересно да се видят работите на млади режисьори, които предлагат свой прочит на драматургичните текстове, търсят и намират по-различния и нестандартен на моменти сценичен изказ. И много важно е в случая, че с „Доходно място“ Крис Шарков е налучкал онзи крехък баланс, който хем оставя пиесата в рамките на класическия театър, хем прокарва и един по-модерен театрален изказ, въплътен и в поведението на персонажите, и в изграждането на мозайката от етюди, подчинени на общата сюжетна линия.

Задължително при Брехт е само съобразяването с менящото се време.

Леон Даниел

1. В  студентските ми години бях прехласната по спектакъла на режисьора Галин Стоев в НАРОДЕН ТЕАТЪР “ИВАН ВАЗОВ“ „Кавказкият тебеширен кръг“, заради актьорите Милена Атанасова, Радена Вълканова, Маргарита Карамитева, Валентин Ганев, Чочо Попйорданов, Жоржета Чакърова  и заради фантазията на Вечеслав Парапанов, Кирил Дончев - как едно почти празно театрално пространство може да работи по хоризонтали и вертикали?! За тези въпроси Питър Брук е написал книга, която е препоръчителна, за да съблечем самочувствието на някои „експерти по експерименти“ в театъра, че всичко започва от тях. Имаше театроведи,  които обаче не се вълнуваха от спектакъла на Галин Стоев (за справка вестник „Култура“ от онова време.) Годините минаваха, тук-там в някои театри поставяха Брехт. Преди две години „Кавказкият тебеширен кръг“ се нарисува и върху сцената на театъра във Враца под режисурата на Венцислав Асенов. Ивайло Христов със своите студенти–абсолвенти също се разписа върху неволите на един екзотичен народ, приказно оплетени в спецефичния изказ на Б.Брехт.  

За първи път родният зрител е гледал пиеса на Брехт през 1930 г. Николай Фол поставя в театъра на Петър К. Стойчев "Опера за три гроша" със заглавието „Опера за пет пари", а Боян Дановски през 1932-ра режисира "Майка" и "Решението" ("Мярката") с колектива "Трибуна“. За период от над 20 години драматургията на Брехт си почива в режисьорските чекмеджета и чак през през сезон 1958/59 на сцената на драматичния театър в Бургас Юлия Огнянова заедно със своите съмишленици от т.нар.бургаска режисьорска четворка  създава спектакъла „Майка Кураж“. През 1961г. на сцената на софийския Държавен сатиричен театър се появява "Артуро  Хи" (постановка на Боян Дановски и Методи Андонов), само една година по-късно отново с "Майка Кураж", само че на Моис Бениеш, Брехт влиза в самата крепост на традиционния български театър. Настъпват 70-те години на миналия век със спектаклите на Леон Даниел върху драматургията на Брехт - безспорни открития, честно и достойно интерпретиране на  времето на угнетените. Във  времената на управниците или както казва Брехт в „Кавказкият тебеширен кръг“ на „тези, които не могат да си вържат гащите“ той не е бил любимец на властта - в един спомен на драматурга и преводача Константин Илиев четем: “Когато след петгодишен престой през 1978 година напусках Благоевград, последната инструкция, която чух от втория секретар на Окръжния комитет за проекторепертоара на театъра, звучеше така: "И дайте да се разберем. Никакви Брехтове".

След този кратък и непълен преглед на родните театрални постижения от миналия век ми се иска да стане ясно, че Брехт е предмет на интерес от различни творчески гилдии, от различни режисьори, притежаващи определен интелектуален капацитет при разбирането и „разиграването“ на Брехт. Някои от тях превръщат спектаклите с драматург Брехт в невероятно приключение, други – в скромни местни постижения. На всеки според потребностите, както се казваше в една идеология.

Дългогодишният актьор на Варненския театър Георги Михов в сп. „Простори”, 2007

СИЯ ПАПАЗОВА

Георги Михов е варненец кореняк. Един прелюбопитен факт. Безценен. Той е роден на една малка уличка, която до ден днешен се нарича “Поп Харитон”. И се намира точно зад Колхозния пазар. Някога това са били покрайнините на града, населени със семействата на моряци, докери, рибари. Та в меката варненска есен на 1935 г., от скромните им къщички както винаги се е носила дивната, невероятна миризма на пържена кая, оваляна в брашънце, мастика, пресни краставички и млад, току-що откъснат копър.

А на 7 октомври, знаменателен ден, в спретнатите дворчета на “Поп Харитон” дръвчетата огъвали клони до земята, отрупани с разпукани смокини, хинап, райски ябълки и малки сладки плодчета, наричани по онова време барабонки. За съжаление сега всичките тези плодове от рая на новородения са на изчезване, както изчезнаха милите малки, варненски дворчета. Било е толкова тихо на тази улица, че всички чули неговия вик. Толкова тихо, че се чул ударът на градския часовник. Толкова тихо, че се чула дори свирката на кораба, когато влязъл в пристанището. Корабът обикновено изсвирвал три пъти. Това означавало, че е тежко натоварен. Тогава дядото на Жоро се надигал от одърчето и казвал: “Трябва да отида там. Ще има работа, ще има хляб.”

Но този ден барабата пропуснал натоварения кораб. Естествено. И имало защо. По-нататък събитията се развиват така: едно слабичко, изпечено от слънцето, живо и нетърпеливо момче заедно с другите хлапета от “Поп Харитон” скача от края на рибарското мостче, с главата надолу и вдига ветрила от водни пръски, размахва ръце, плува по гръб и по корем гемиджийската. Трябва ли да казвам, че и това знаменателно рибарско мостче също изчезна неизвестно къде?

Първите театрални представления, в които участва Жоро, са осъществени в училище “Кирил и Методий”, още едно легендарно място от топонимията на Варна. Неговият директор тогава, Гюндеров, има слабост към театъра. А с децата се занимава артистът Преслав Петров. Той много отговорно и мераклийски поставя “Цар Траян – Магарешките уши”…
Жоро попада в младежката студия “Стефан Йовчев” – гордостта на нашия град. Една от най-първите и най-значими форми за организиране на творческите способности на варненската младеж. Какви талантливи хора поемат пътя си от този юношески състав! Георги Робев, Васил Арнаудов, Марин Чонев, Паша Берова, Влади Симеонов… По-късно Марин Янев, Стефан Мавродиев…

Интервю на Виолета Тончева с актрисата трето поколение от Варненския драматичен театър Юлияна Чернева, чийто 60-годишен юбилей ще бъде отбелязан на 22 май 2015 г. със спектакъла на „Опасни връзки” от Кристофър Хамптън, режисьор Стилиян Петров

Поздравления за юбилея, изглеждаш прекрасно, Юли! Ти си от щастливите актриси, на които възрастта не им личи! Кога всъщност беше първата ти среща с театъра?

Никога не съм крила възрастта си. Родена съм на 21 юли 1954 г. в Бургас, където са работили родителите ми, но детството и целия си живот съм прекарала във Варна. На театър ходя от петгодишна, няма представление на Варненския театър, което да съм пропуснала. Играла съм още като дете в IV клас в спектакъла „В деня на сватбата” от Виктор Розов, постановка на Цветан Цветков, в V клас участвах в пиесата „Коза” от Васил Цонев на Станчо Станчев, в XI клас изпълних главната роля на Момичето в пиесата на Кольо Георгиев „Изключителен шанс”, режисьор Петър Златев.

Оттогава досега колко роли общо си изиграла и имаш ли сред тях любими?

Изиграла съм 120 роли, понякога по две или по три в постановка. С удоволствие си спомням за „Полет над кукувиче гнездо” от Дейл Васерман на режисьора Станчо Станчев и ролята на Кенди Стар; в „Сън в лятна нощ” от Шекспир, режисьор Симеон Димитров, бях Хермия и Феята; в „Мата Хари” от Недялко Йорданов, режисьор Станчо Станчев, представих Виктория; в „Когато котката я няма” от Мортимър и Кук, режисьор Румен Велев, изиграх Милдрид и Дженифър; във „Вишнева градина” от Чехов, режисьор Асен Гаджалов, бях Аня; в „Не си ли яздила камила” от Алдо Николай, режисьор Румен Велев – Елза; в „Църква за вълци” от Петър Анастасов, режисьор Николай Ламбрев – Леда. За Мария Хосефа в „Домът на Бернарда Алба” от Лорка на режисьора Стоян Радев бях номинирана за колективната награда „Аскеер” за главна женска роля, заедно с останалите актриси.
Изброените роли са значими за мен, но не мога да посоча любими. Всички са ми любими. С ролите е като с децата - нима може да кажеш, че обичаш някое от децата си повече от другите. Имам в репертоара си от малки до големи роли, наред с много успешните, обичам и неуспешните – обичам ги по различен начин.

Как подхождаш към ролите си, следваш ли някаква рецепта?

Всяка роля става по различен начин – нямам рецепта за правене на роли, съобразяваш се с режисьора, подчиняваш се на общата концепция, понякога ролята си самият ти. Една и съща роля, изиграна от различни актьори, става различна. Една роля може да стане лесно и бързо, друга не се удава, третата се получава трудно и те измъчва. Всеки път е различно. В репертоара си съм имала и от трите случая. Ролята зависи от самия теб, от екипа, от ситуацията, от това, дали ти допада персонажа. Понякога не харесваш ролята, а тя вземе, че стане хубава и обратно. Никой не може да даде точен отговор защо се получава така.

Все пак, как разбираш, че си направила добра роля?

Не знам дали разбирам кога съм направила най-доброто, защото съм убедена, че всяка роля подлежи на усъвършенстване. Ако реша, че съм дала най-доброто от себе си, това би означавало, че ролята не се развива, а ролята трябва да се развива и актьорът винаги може да постига повече и повече.

Доколко театърът е рутина за теб?

Би трябвало да е рутина, но едно с друго представленията не си приличат. Докато камерата и филмовата лента запечатват образа, театърът е изкуство на мига, следващото представление ще бъде друго,. Понякога играеш вдъхновено, друг път не. Същественото е да спазваш пътя на ролята, като не спираш да я развиваш.

Как се чувстваш в компанията на своите героини?

Като в една шантава компания, повечето ми героини са особени. В момента играя роли, които една с една не си приличат - Шарлот Буйот в „Оскар”, Марин във „Вуйчо Ваньо”, Радка в „Свекърва”, Графиня дьо Розмонд в „Опасни връзки”, Роза в най-новата постановка „Ретро”. Ние актьорите сме благословени, че в един кратък личен живот можем да изживеем толкова други човешки животи. Това е голямо богатство, то прави живота ти интересен и разнообразен - една вечер си слугиня, друга вечер си графиня... Прекрасно е да влезеш в ума на всяка героиня, да я изследваш, да я анализираш, да я изучаваш.

В „Свекърва” се сещам за едно място, в което впечатлява смехът на твоята героиня. Подобно на т. нар. корона (дълго дихание) в музиката, ти успяваш необичайно продължително да задържиш енергията и тона на едно и също ниво, придавайки на смеха смисъл на своеобразен емоционален стоп кадър. Чудесен пример за това как малкият жест може да се превърне в силно театрално внушение, доколкото в контекста на постановката стоп кадрите са един от важните режисьорски похвати.   

Благодаря за тълкуването. Техниката на дишане е важна за всички сценични изкуства.

В „Опасни връзки” танцуваш балет...

В „Опасни връзки” за шести път играя балет на сцената. Научих се да танцувам на палци в Русия, гостувахме на наша позната балерина, сложих балетните й пантофки и оттогава (бях на 12 години) знам, че го мога. Що се отнася до „Опасни връзки”, веднъж по време на репетиция Стилиян Петров обясни, че замисля сцена, в която моята героиня да танцува пред гостите си, попита ме дали ще се справя, отговорих утвърдително, като мислех за класически менует или нещо такова. Стоян Радев подхвърли, че ако режисьорът поиска, мога и на палци да се кача, Стилиян прие, донесох си палците и така стана. Моят танц се включва в стилистиката на спектакъла.

Изпитваш ли сценична треска?

Вълнувам се, но в рамките на допустимото.

А какво те вълнува в живота?

Две неща са ме направили най-щастливи в живота ми – станала съм актриса и майка. Иначе могат да ме развълнуват хубава игра на колега, хубав филм, хубава картина, хубаво цвете, прекрасна история, добър роман, красива поезия, красива музика.

Ти си от актьорите, които проявяват траен интерес и към други изкуства, човек редовно може да те срещне на изложби, позната си и като поетеса. Всъщност кога написа първото си стихотворение?

В детска възраст вероятно, не помня точно. Сериозно започнах да пиша някъде в студентските години – стихове и есета, но не ги пазя. Издала съм три стихосбирки: през 2000 г. – „Зрънца от нар”; през 2002 г. – „Като цветни рисунки”, през 2007 г. – „Сезон за пеперуди”. И трите ми книги публикува издателство „Сталкер”. Очевидно съм усещала необходимост в тези периоди да се изразявам и по този начин. Дълго време нищо не публикувах, само прибирах стиховете в едно чекмедже, докато един ден реших да ги преровя, подредя и издам. Имам обаче доста неиздадени стихотворения и изхвърлени чекмеджета.

Принадлежиш на известна артистична фамилия - дядото Христо Динев, бащата Янко Чернев, майката Катя Динева - и си трето поколение актриса. Предопределеност...

Най-важните хора в моя живот са дядо ми, майка ми, баба ми - те са оказали най-голямо влияние за любовта ми към театъра. Наследих професията им – всъщност в нашето семейство само баба ми не беше актриса. Никой от тях обаче не ме е спирал, нито пък поощрявал да избера театъра. Взех решението си сама в невръстна възраст. Спомням си, че когато кандидатставах във ВИТИЗ, дядо ми каза: „Нали знаеш, че ще ти бъде трудно с трима артисти преди теб?” „Да, знам!”, отговорих аз и това беше.

Ролята на майка ти, н.а. Катя Динева, върху теб...

Освен майка, тя беше и моя добра приятелка. Нямахме тайни една от друга и винаги са ни били такива взаимоотношенията. Тя ми липсва и като майка, и в артистичната ми работа, защото никой друг не ми е давал такива точни оценки. По принцип майка ми беше много взискателна, рядко хвалеше, но харесваше ролите ми от последните няколко години, преди да си отиде. Взискателността е наша семейна черта, такъв е бил дядо ми към нея, тя беше такава към мен  Аз също съм й правила забележки, не сме се гладели с перце, както го правят в някои семейства, такова нещо просто не беше възможно между нас

Жалко, че синът ти не продължи традицията, щеше да бъде четвърто поколение актьор...
 

И слава богу, че не стана. Няма данни и не е имал никакво желание, завърши инженерство като баща си. Надявам се, че е било за добро. Никога не съм съжалявала за избрания от него път. Иначе - да, фамилията Диневи-Черневи е един от стълбовете на Варненския театър. Дядо ми е един от основателите на театъра, назначил го е на работа самият Стоян Бъчваров, работили са заедно. Наистина малко фамилии в България могат да се похвалят с три артистични поколения – в София има десетина подобни фамилии, а извън столицата сме само ние.

В крайна сметка театърът за теб е...

Театърът е най-вълнуващото нещо на света и ако се чувствам пълноценна и щастлива - то е, когато съм на сцената. Нищо друго не съм искала. И сто живота да преживея, винаги ще искам да бъда актриса.

 Наталия Господинова

 Още от сутринта на 27 март Фейсбук напомня многократно, че е дошъл Международният ден на театъра. Актьори, режисьори и зрители си честитят искрено, валят анонси за връчването на наградите ИКАР, тежки червени завеси и маските на Мелпомена и Талия изпълват медиите.

Между всичко това една премиера скромно се промъква в новинарския поток. „Опасни връзки”  - театрална адаптация от Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло, постановка на Стилиян Петров, чиято работа варненската публика познава от „Канкун”.

Победа. Любов. Жертва. Страст. Стратегия. Власт. Клетва. Прелъстяване. Тактика. Смърт. Война. Любов.

Речникът на „Опасни връзки”.

Текстът в превод на Майя Праматарова звучи като план за военни действия. Всъщност точно такава е и любовта в „Опасни връзки”.

В деня на театъра, на среща с журналисти, Стилиян Петров говори за страстта като битка, за любовта като война. За инстинкта за война в нас. За еротиката на войната. За победата и пораженията на страстта.

И веднага след това, разказвайки за Изабел Юпер и нейното единствено звездно изискване за пълна тишина в театъра, той споделя, сякаш между другото: „Аз съм истински влюбен в театъра”.

Връзката с театъра може да е битка, може и да е любов. Всъщност, двете не се изключват.

Връзката с театъра е победа, поражение. Тя е постоянна битка с теб, със сцената, с публиката. И независимо дали става дума за актьора, или пък за зрителя, връзката с театъра е страст.

Театърът те манипулира, прелъстява, жертва се, жертва те, побеждава, оставя те без сили. Стратегията му е като на Маркиза дьо Мертьой, тактиката  като на Виконт дьо Валмон. Понякога е наивен и сладък като Кавалера Дансьони, друг път – глуповат и еротичен като Сесил дьо Воланж. Случва се да е мълчалив, но властен като Виктоар. Или пък пресметлив и консервативен като  Мадам дьо Воланж. Може и да е разюздан като Емилия. Но и неустоимо привлекателен в своята сдържаност като Мадам Дьо Турвел, в която може да се влюби и най-големият циник.

Няма по-подходящо място за Международния ден на театъра от самия театър. И като че ли „Опасни връзки”, може би случайно, или пък не, е най-подходящото представление за този ден. Решено в черно и бяло, с тук там прокрадващи се нюанси на сивото и няколко акцента във виолетово, опасната връзка с театъра те зарежда с особен еротизъм, поднесен с вкус, но без излишна претенциозност.

Честит Театър Всеки Ден, написа някой във Фейсбук.

Защото театърът е любов всеки ден. И на 24, и на 27 март, и през април, май, юни, юли…. декември… независимо от победите и пораженията.

Следващите представления на „Опасни връзки” са на 2 и 14 април.

Театрална адаптация от Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло

• Превод Майя Праматарова
• Режисьор Стилиян Петров
• Сценография Венелин  Шурелов
• Костюми Елица Георгиева
• Музика Петя Диманова
• Фотография и дизайн на плаката и програмата Симеон Лютаков
• Помощник-режисьор Петя Куртева

Действащи лица и изпълнители

• Виконт дьо Валмон - Стоян Радев
• Маркиза дьо Мертьой - Веселина Михалкова
• Президентшата дьо Турвел - Екатерина Георгиева
• Мадам дьо Воланж - Даниела Викторова
• Сесил дьо Воланж - Гергана Плетньова
• Кавалерът Дансьони - Стефан Додуров
• Мадам дьо Розмонд - Юлияна Чернева
• Певицата – Даниела Димова
• Виктоар - Гергана Арнаудова
• Азолан - Адриан Филипов
• Емилия - Цветина Петрова

Съвместен проект със сдружение „Арт Актинг” и финансовата подкрепа на фонд „Култура” при Община Варна

Интервю на Виолета Тончева с режисьора Стилиян Петров за българската премиера на 27 март 2015 г. в ДТ „Стоян Бъчваров” Варна на театралната адаптация на Кристофър Хамптън по романа на Шодерло дьо Лакло, превод Майя Праматарова, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, композитор Петя Диманова

„Опасни връзки” като идея за перфидната манипулация не е ли продължение на сладките сънища в твоята постановка „Канкун”?

„Опасни връзки” има допирни точки с „Канкун”, доколкото и двата текста ползват модела на игрите, макар че „Опасни връзки” прескача много по-рисковано и непоправимо границите на всяка, по правило, поправима реалност на игра. Нашите „Опасни връзки” не се занимават  толкова с механизмите на манипулацията, колкото с инстинкта за война в нас. Войната на катастрофалната страст. Войната като страшна и страстна драма. Съществуват изследвания, които обвързват половият инстинкт с бойния. Не случайно богът на любовта е стрелец.  Ние се занимаваме с еротиката на войната. Войнственят инстинкт и еротизмът са основно свързани.

Любовта като завземане, обсебване, надмощие...

Любовта като копнеж по онова което ни ранява. Любовта като дълбокото ни, стихийно влечение към война.

Философията за живота на западния човек, която изисква да се докажеш, като успееш непременно и на всяка цена. За разлика от източната филосогия...

Целият роман на Шодерло дьо Лакло, върху който е правена адаптацията на Кристофър Хамптън, е създаден през образа, мисълта, езика на войната. Действа се екстремно с атака, нападение, наказание, мъчение, неотстъпчиви стратегии, отбрана, объркване на противника, надежда и страх за врага, безмилостни отмъщения, власт, сила, смърт.  Кредото на маркиза дьо Мертьой е „Победа или смърт”. Съзнанието не е романтично, по-близо е до садистичното. Алтернативата е да упражниш жестокост спрямо себе си или спрямо другия. Садистичното съзнание избира другия. То иска да бъде по-скоро престъпник, отколкото жертва – по този начин е противоположно на романтичното. Романтикът се самонаказва, за да запази любимия обект, садиста го убива. Тази е настройката, садистична е вибрацията не само на царя и царицата /Валмон – Мертьой/ в цялата тази опасна шахматна конфигурация.   

Затова и определяш постановката си като драма, а не като романтична драма, с каквато жанрова характеристика върви например филмът „Опасни връзки” с режисьор Стивън Фриърс и сценарист Кристофър Хамптън, спечелил 6 номинации и 3 награди ОСКАР.

Да. Това е най-известната филмова версия на „Опасни връзки” с Глен Клоуз, Джон Малкович и Мишел Пфайфър по сценарий на Кристофър Хамптън, но преди сценария за филма Хамптън създава театралната адаптация по романа на Шодерло дьо Лакло, върху която и ние сега работим.

На мен ми направи силно впечатление преводът на Майя Праматарова. Докато го четох, усетих една особена синтезираност и театрална насоченост. Нищо излишно. Думите сякаш са подбрани с мисълта, че казаното трябва не просто да се чуе, а да се изиграе на сцената.

Това е третият театрален проект, който работим заедно с Майя Праматарова. Изключително силно държа на това партньорство. Гледам на превода както алхимиците са гледали на метала преди да се превърне в злато. Добрия превод е алхимия чрез думи. Важна, определяща съставка за дълбоко театрално съединение. Майя е невероятен алхимик на езика, живите пулсации в текста, сърцебиенето зад думите.

За това колко ефективен може да бъде творческия процес между режисьора и останалите в постановъчния екип говорят наградата АСКЕЕР за авторска музика на Петя Диманова и ИКАР за сценографията на Венелин Шурелов и костюмите на Елица Георгиева в твоята варненска постановка на „Канкун”, също наградата ВАРНА за целия екип и още една награда ВАРНА на Биляна Стоева за ролята на Ремей.

Да, „Канкун” беше и продължава да бъде през представленията силна, вълнуваща среща на общи творчески вълни, общи импулси за театър,  общо споделяне и усещане за смисъл.

Да продължим с визията на „Опасни връзки”...

Не сме в епоха. Отказахме се от тази идея. Костюмите следват по-скоро темата - строги, силно изчистени, те са като друга кожа на персонажа без го скриват, а обратно – дооткриват го. Графични, студени, сурови и поетични. Такъв е и самият образ на представлението.

И после всички тези дълбоко промислени творчески цели на постановката трябва да бъдат преведени и предадени на актьорите, да бъдат приети, осъзнати и пренесени от тях до зрителите...  

Повече от месец продължиха репетициите на маса. Това беше един горещ, задълбочен и вълнуващ процес, който възбужда неимоверно следващия етап от нашата работа. Въвеждахме се в посоката, в поетиката на замисъла през различни провокации, дълги разговори, захранващи аналогии и примери от  киното, музиката, картините на Шиле и други стръмни сюжети и образи от голямата литература.

В киното всичко тръгваше от Роже Вадим, нали?

Да. Интересен прочит, който изгледахме заедно с актьорите. Изгледахме също версията на Пина Бауш – чудовищен атентат на сетивата.  Милош Форман също е заснел „Опасни връзки” по сценарий на Жан Клод Кариер. Киното продължава да се връща към тази история по различен начин – Русия, Франция, Белгия, Корея снимат своите версии и усещания.

Един свят, който предизвиква създаването на толкова други светове. Оттам идва очевидно и идеята за изложба по темата, която ще предшества премиерата на „Опасни връзки” като допълнителен  варненски вариант към провокацията „Опасни връзки”.

Приветствам тази идея на Стоян Радев, който покани четири млади дами с отношение към театъра да нарисуват своята визия върху „Опасни връзки” – актрисата Савина Бързева, музикантката Надежда Гущерова, студентката по сценография Василена Ялъмова и възпитаничката на Студио „Театър” Славяна Иванова. Първите им творби вече могат да се видят в специалната фейсбук страница, посветена на премиерата на „Опасни връзки”, която ще представим на 27 март – Световния ден на театъра.

Никакви промени в първоначалното разпределение...

Не, всяка репетиция ме убеждава, че съм направил точно разпределение на ролите: Виконт дьо Валмон - Стоян Радев, Маркиза дьо Мертьой - Веселина Михалкова, Президентшата дьо Турвел - Екатерина Георгиева, Мадам дьо Воланж - Даниела Викторова, Сесил дьо Воланж - Гергана Плетньова, Кавалерът Дансьони - Стефан Додуров, Мадам дьо Розмонд - Юлияна Чернева, Виктоар - Гергана Арнаудова, Азолан - Адриан Филипов, Емилия - Цветина Петрова.
От самото начало знаех, че искам да има още един, особено важен за мен, образ. Нарекохме го Певицата. Тя ще се появи в определящ за целия прочит момент в лицето на Даниела Димова.

Още една нова връзка в „Опасни връзки”. Очакваме с нетърпение премиерата.

Виолета Тончева, „Литературен вестник, бр. 11, 2015 г.

Важно е изкуството и в частност театърът да възпитава стойности

Юлиян Атанасов

Къпе се в театър. На сцената е в стихията си. Край нея също, защото се изявява и като режисьор. Актьорството е в кръвта му. Всеки нов образ, който вади, го обогатява като творческо амплоа. Публиката го харесва – най-вече заради невероятните му превъплъщения в толкова различни и толкова пълнокръвни образи. Дълбочина, психологизъм, умело боравене с мимиката и жеста, все неща, които очертават един наистина невероятен творец.
Стоян Радев. Тази година прави 26 г. в театъра. Не крие, че е започнал като сценичен работник, за да премине през НАТФИЗ и да се впише по изключителен начин в битието на варненската трупа. Снима се и в киното, където има много успешни роли, а от малкия екран спечели още вярна публика. Още в началото на разговора ни в неговата гримьорна се уточняваме, че поради дефицита на място и време ще си говорим при едно от следващите ни виждания за ролите в едно актьорско семейство. Със съпругата си – чаровната Веселина Михалкова, дели сцената, а в момента Веси обира аплаузи за главната си роля в „Свекърва“, където Стоян е режисьор. Носител е на повече от 10 различни театрални награди, сред които и „Икар“ за главната роля в „Ричард III”. Говорим си на ти, можем да си го позволим, защото се познаваме от години.

- Стояне, на 12 март варненският театър празнува 94-тия си рожден ден. Какво е за теб този ден?

- Лили Абаджиева беше казала, че за нея Международният ден на театъра 27 март е по-голям празник дори от Коледа и от Великден. С колегите си говорихме наскоро, че професионалните ни празници – като 27 март, като рождения ден на театъра, като всяка премиера, колкото и щампово да звучи, за нас са лични празници. В този ред на мисли те са много вълнуващи.

- Една твоя постановка в последните месеци пълни салоните не само във Варна, а и при гастролите ви из страната. Как си обясняваш успеха на „Свекърва“ и очакваше ли го?

- Честно казано, не съм мислил, че ще бъде такъв успехът, за да го очаквам или не. Струва ми се, че има няколко предпоставки за това, което се случва. Първо, това е българско заглавие на български класик. Този тип текстове винаги са очаквани с любопитство. Онова, което сме градили и вложили в това представление, е нещото, което носи успеха. Представлението е откровено, честно, любовно. Успяхме да направим така, че зрителският таргет да е максимално широк. Различните поколения могат да намерят своите теми в представлението.

- В момента репетирате усилено „Опасни връзки“. Зная, че проектът се пази в тайна, за да има изненади за публиката. Все пак би ли могъл да повдигнеш леко завесата и да кажеш какво ще види публиката в новата постановка?

- Ще предложим една нова гледна точка към това класическо произведение на литературата. Интересни са предложенията, които идват от режисьора Стилиян Петров и преминават през визията на художниците Венелин Шурелов и Елица Георгиева, през музиката на Петя Диманова. Решенията, които предлага режисьорът, и начинът, по който води нашия разказ, на нас ни се струват много интересни. Смятам, че ще бъдат провокативни и за публиката.

- Имаш зад гърба си 26 години в театъра, как те промени той?

- Трудно ми е да кажа. Много се надявам да ме е направил по-добър. Не толкова в професионален план. Все повече си мисля колко е важно изкуството и в частност театърът да възпитава стойности. Понеже съм оптимист по природа, гледам светло на нещата от живота, все се надявам, че всеки следващ ден ще бъде по-хубав. А обективно като погледна, не става точно така. Като че ли сивотата продължава да стои около нас. Мисля, че ние, хората, които се занимаваме с изкуство във всичките му аспекти, сме длъжни не да просвещаваме, а да осветяваме, доколкото можем, тази сивота.

- Имаш много роли зад гърба си, чисто в човешки план как се помни толкова много текст, как се помнят и възпроизвеждат толкова различни превъплъщения?

- Преди няколко дни си говорихме с колегите на тая тема. Юли Чернева тогава каза: То това е най-лесното нещо, да запомниш текста. Тежкото е всичко останало – да изключиш едното, да върнеш другото. Има типове концентрация, при която трябва да влезеш в този образ или да излезеш от онзи, да се пренастроиш. Не е лесно разбира се, изисква усилие, често е много трудно след представлението да се освободиш. Но това е част от сладостта на професията ни. На мен ми харесва.

- Сред персонажите, които си пресъздал на сцената, има ли някакъв образ, който да си почувствал, че се доближава най-много до теб – като характер, като светоусещане?

- На мен по-интересно ми е аз да отивам при образите. Аз съм голям късметлия, тъй като работата ме е срещнала с чудовищни автори. Като драматурзи, като литература. Работата ми ме е срещнала с изключително интересни режисьори. Не на последно място с интересните ми колеги, с които съм си партнирал и продължавам да си партнирам. Въобще с всички творци, с които работим заедно по създаването на едно представление. Всичко това за мен е по-интересно, отколкото моята собствена персона, че да опитвам да преценявам дали аз приличам на някой образ. Това не е вълнуващо за мен. Аз съм егоцентричен и егоистичен човек наистина, но не в такава степен, че да смятам себе си за по-интересен от ролите. Смятам, че образите са по-интересни. По-любопитно ми е аз да отивам при тях. Защото всеки път е различно. Понякога е много трудно. Понякога има образи, които не мога да осмисля в началото, трудно е да разбера този характер, този мозък, причините, които го карат да прави това или онова.

- След целия дълъг и тежък репетиционен процес, когато представлението се появи на сцената и започне да се върти, променяш ли персонажа си с натрупването на повече постановки?

- Това е неминуемо, защото ние сме живи хора и всичко по нас живее сега, в този момент на сцената. Няма как да не се променяме. Всеки път нюансите на образа са различни. Същината, центровете са едни и същи, разбира се, заложените опорни точки са еднакви. Но пътищата са различни. Боб да свариш, рецептата е една и съща, но всеки път се получава различно.

- Имаш успешни роли в киното, имаш и успешни представления като режисьор. В кое от трите амплоа – актьор в театъра, в киното или режисурата, се чувстваш най-много в свои води?

- Слава Богу, никъде не се чувствам в свои води. И много се страхувам да не дойде такъв момент. Ако се почувствам в свои води, това означава да легна по гръб и да си стоя в собствената вода. И се боя, че това би означавало творческа смърт. Надявам се никога да не заплувам в свои води. Най-непознато ми е киното, то е най-чужда за мен територия и е онова, което много силно възбужда любопитството ми. Всъщност на мен всичко ми е любопитно. Аз съм правил сценография и костюми за представления, само музика не съм композирал.

- Според теб кои са най-важните неща, за да се случи едно добро представление?

- Не зная дали е на първо място, но мисля, че едно от най-важните неща е формирането на трупата за конкретното представление. На хора, готови така да настроят сетивата си, че да тръгнат в една посока. Не е задължително изначално да са с подобно мислене. Дори обратното. Но ако те имат готовност да се съберат ведно и да тръгнат заедно, ще се получи. Разбира се, че сериозната драматургия, провокативната режисура, талантливото разпределение на ролите също са много важни.

- Как усещаш публиката в салона и случвало ли се е тя да повлияе върху играта ти?

- Публиката винаги влияе. Обменът на енергии между сцената и салона е едно от най-важните неща за протичане на едно представление. Ние с колегите винаги се питаме как е публиката тази вечер. Винаги се ослушваме да видим публиката почва ли да диша с нас. Мога да кажа за „Свекърва“. В едно представление публиката от началото до края реагира - аплаузи, смях, овации неиспирни. На следващото представление пак на същата пиеса – публиката предложи абсолютна тишина. Имаше го обаче усещането, че целият този салон диша със сцената. То стига до нас. Това, че не е имало такива бурни реакции, не означава, че публиката не харесва. Енергията е едно невидимо движение, то е много важно. То прави всяко представление различно.

- Ти имаш сериозен поглед върху родната сцена. Какво според теб не достига днес на българския театър?

- Според мен липсва свободата. Аз не мога да оценявам реформата, не съм икономист. Смятам, че тя е пълна с грешки. Смятам, че тези грешки са силно очевидни и не разбирам защо се допускат. Но мисля, че имаме дефицит на свобода. Сложиха ни се пранги, които ни принуждават да правим компромиси, пранги, които не ни дават възможност да експериментираме. Театърът не е някаква самостоятелна единица. Театърът е обвързан с всичко – с обществото, с живеенето на хората. Спомняш си преди няколко месеца страшните скандали около представлението на Иво Димчев. Това е твърде показателно. Общество, което странно, но в ХХІ век е твърде консервативно, за да може да приеме подобно нещо. Артистът бе наречен как ли не. Не съм го гледал, но познавам Иво и мога да си представя горе-долу в каква посока е бил пърформансът. Никой от хората, които отрекоха това представление, не го беше гледал. Той още не го бе показал, когато вече бе заклеймен. Вече му беше забранено да го играе. Това е някакъв комплекс, някаква недоразвитост. Така че театърът като едно от най-масовите и най-откритите изкуства трябва да се съобразява, т.е. да прави компромиси...

Юлиян Атанасов

9 март 2015 | 19:39

http://www.chernomore.bg/kultura/2015-03-09/aktyorat-stoyan-radev-imame-defitsit-na-svoboda

Днес ДТ „Стоян Бъчваров“ празнува 94-ия си рожден ден

Няма да изпея днес Happy Birthday To You. Защото е на английски и на западняците, както е казал поетът Валери Станков, им е една-единствена песен – и за раждане, и за смърт. И все нея си пеят. Друго не знаят. А в българските детски кътове по молове и извън тях днес навсякъде висят огромни надписи Happy Birthday To You. Готови за поредното детско парти. Навсякъде. Все едно петгодишните български хлапета трябва задължително да знаят английски. Все едно си нямаме простото нашенско „Честит рожден ден“. Имаме си. Имаме си и наши, хубави български песни за рожден ден. Време е да си ги припомним и по хубави поводи да ги запеем. Дали ще се случи някога?...
Това беше малко лирично отклонение. Размисли, които се въртят все около духовното. Което понякога е толкова, толкова дефицитно... Честит рожден ден на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Днес той става на 94 години. 94 години история. 94 години традиция. И стотици имена. На основатели, режисьори, директори, актьори, сценографи, драматурзи, художници, композитори, сценични работници... всички ония, без които великото изкуство, наречено Театър, не би могло да съществува. Всеки от тези личности, преминали през варненския театър през всичките 94 години, е оставил своята диря.

Оставил е след себе си белег. Белег от театър

За да го има днес Варненския драматичен театър, който живее своя живот като водещ театър, с една от най-силните трупи в страната.
А какво ли е било преди 94 години, когато се поставя началото? Всичко е било по-различно. Времето, порядките, актьорите, публиката, ентусиазмът, какво ли не още. Датата 12 март се вписва като рождена на варненския театър, тъй като през 1921 г. първата варненска трупа представя първото си представление – модерната тогава пиеса „Инстинктът” от Анри Кестмекер. Режисьор е големият български актьор Стоян Бъчваров, поканен специално от общината да изгради основите на театралното дело във Варна. Спектаклите се играят в тогавашната единствена зала за културни събития „Съединение”, по-късно филиал „Варненска комуна”, сега Сцена „Филиал“. В края на 1932 г. тържествено се освещава новата театрална сграда, великолепният храм на изкуствата, сега Основна сцена, една от архитектурните забележителности на Варна. И започва дългият, тежък, но пък много сладък път на Мелпомена. Не могат да се изброят имената на всички ония, докоснали в една или друга степен с ръководното си и творческо амплоа историята на варненския театър. Това са имена като Стоян Бъчваров, Матей Икономов, Владимир Тенев, Исак Даниел, Йордан Черкезов, Христо Динев, Никола и Пенка Икономови, Хрисан Цанков, Людмил Кирков, Станчо Станчев, Любен Гройс, Красимир Спасов, Райко и Данаил Райкови, Руси Карабалиев, Бойко Богданов, Костадин Бандутов, Пламен Марков, Георги Михалков, Стоян Камбарев, Николай Ламбрев, Галин Стоев, Дафинка Данаилова, Явор Гърдев, Никола Тороманов, Боян Иванов, Десислава Боева, Гергана Димитрова, Антония Попова, Алексанър Илинденов, Тодор Игнатов, Мира Каланова, Калин Николов...

Дългия списък на актьорите води Стоян Бъчваров,

следват го  имена като Евгения Громова, Анна Феликсова, Грациела Бъчварова, Венета Славчева, Васил Ляпчев, Преслав Петров, Яким Михов, Димитър Хаджиянев, Катя Динева, Илия Пенев, Пенка Божкова, Борис Луканов, Евгени Бакалов, Георги Михов, Данаил Мишев, Стоян Алексиев, Стефка Симеонова, Йордан Мутафов, Дафинка Данаилова, Георги Велчовски и още, и още...
“Варна като гражданско общество е зад театъра при създаването му преди 94 г. Това общество през годините е поддържало театъра, събрало е средства, за да играем по-късно ние, актьорите, в една прекрасна зала, каквато е днешната. Театърът е преминал през всички обстоятелства и режими, през стагнации и забрани, за да съществува и днес. Винаги съм била благодарна на онази публика, която е запазила любовта си към българския театър, към българската драматургия, която е готова да подкрепи театъра в търсенията му на нови средства – както казва Чехов - „Нови форми трябват“. Варненският театър винаги е търсил през годините тези по-съвременни форми. За реформата в театъра не бих искала да говоря. Ние, актьорите, навремето бяхме „чиновници на изкуството“. Бяхме подчинени на колектива. Сега има едно голямо движение на актьори, постоянно текучество, един отива, друг идва, падат спектакли. Преди се борехме за една роля трима - четирима актьори. Изборът бе голям. Сега избор почти няма. Това е голямата ми болка“, споделя доайенът на варненския театър, голямата актриса Грациела Бъчварова.
Няма да е пресилено да се каже, че в последните няколко години варненският театър намери и утвърди своето ново лице. Именно през последните няколко сезона трупата разработи интересен и силен афиш, поставени бяха наистина емблематични заглавия, различни като стил и като звучене, от различни школи, но все успешни – като се почне от световната, руската и българската класика (“Ричард III”, “Ревизор“, „Вуйчо Ваньо“, „Свекърва“), мине се през много дълбокия и много осмислен театър (“Паметта на водата“) и театъра на „множествената реалност“ (“Канкун“) и се стигне до забавната и приятна комедия (“Американска рулетка“, „Дамски шивач“). Салоните са пълни с публика, аплаузите са заслужени. Заради магията на изкуството. Заради предизвикателството да мислим. Заради духовното общение, което ни прави Човеци.

Да ги питаш тия хора от театъра как издържат

Как издържат и продължават да творят на фона на десетките неуспешни опити за културна реформа, на десетките експерименти с изкуството, които сменящите се управници не пропускат да направят в рамките на мандата си, на фона на липсващите естетически критерии, които по принцип трябва да осмислят и да отсяват стойностното изкуство от комерсиалното (бел. авт. - комерсиално не значи пошло, но пък то изисква компромиси). Творците в театъра продължават да работят. И да вадят продукция, която пълни салоните. А каква по-добра оценка от тази?
„Трупата ни вече години наред стои стабилно в позицията на водещ театър. Мисля, че нашата трупа има самочувствие. Самочувствието си градим заради това, че се опитваме да бъдем безкомпромисни, доколкото това е възможно, разбира се, през нашата мяра. Да, налагат се компромиси заради пазарната икономика, заради театралната реформа, заради страшно многото глупотевини, в които ние сме принудени да стоим. Не ни е лесно. Но ако се погледне афиша ни от последните години, там се вижда сериозността на намерението. Не казвам, че всеки път правим световните заглавия и световните представления. Да, правим и грешки. Но афишът може да покаже, че намеренията ни са сериозни като творческа посока на трупата“, казва актьорът и режисьор Стоян Радев.
Колко труд се влага в подготовката на едно представление така, че то да се случи, знаят само хората, които правят продукта. От директора до сценичния работник и шофьора. Професията актьор е велика професия. Да живееш цял живот нечии чужди съдби, не е никак лесно. Да помниш десетки и стотици роли, които да си готов да пресъздадеш във всеки един момент, е адски трудно. Да правиш изкуство в България днес е героизъм. Да устояваш на какви ли не обществено-политически катаклизми, посоки и конюнктури – също. Знаят го и онези по-млади и вече утвърдените имена актьори от варненската трупа, които загърбват всичко останало и горят в професията и днес - Адриан Филипов, Aнтонио Угрински, Биляна Стоева, Валентин Митев, Валери Вълчев, Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Даниела Викторова, Екатерина Георгиева, Ина Добрева, Милена Кънева, Михаил Мутафов, Нели Вълканова, Нено Койнарски, Николай Божков, Николай Кенаров, Петя Янкова, Пламен Георгиев, Пламен Димитров, Свилен Стоянов, Стефан Додуров, Стоян Радев, Теодор Папазов, Теодора Михайлова, Христо Христов, Цветина Петрова, Юлияна Чернева...
„За мен 12 март е изключителен празник. Преди 94 г. цялата варненска културна общественост е направила така, че днес да имаме ДТ „Стоян Бъчваров“. Днес варненският театър е авторитетен културен институт. Постановките, които правим, отправят послания, задават въпроси, откликват на интересите на публиката, надявам се. На мен лично целият ми творчески път е свързан с варненския театър. Той е моята съдба, моят живот. В момента карам 34-тия си сезон в моя театър. Имал съм радостта и щастието да донеса на Варна престижни театрални награди – и колективни, и индивидуални. И днес за мен театърът е храмово пространство, в което се докосваме до душите на хората...“, споделя актьорът Свилен Стоянов. И завършва със свое четиристишие, посветено на театъра:

„Потърсих извор – извор необятен.
Открих магия, чудо непонятно.
От нея вкусих, себе си намерих,
честит със обич хората да влюбвам...“
Негово Величество Театърът влиза!
За почест!!!

Юлиян Атанасов
12 Mar 2015 | 9:13
http://www.chernomore.bg/izbrano/2015-03-12/teatarat-za-pochest