Кликнете тук:

http://bnr.bg/varna/post/100899734

Свилен Стоянов

 

 

 

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с актьора СВИЛЕН СТОЯНОВ за неговата 60-годишнина, неразделната любов към театъра, поезията и музиката, подхода към ролите отвътре навън, психологическото навлизане в драматургията и механизмите, които изграждат добрия спектакъл

 

Свилен Стоянов - актоьорПоздравления за 60-годишнината! Сякаш точно заради този празник ти разгръщаш многостранния си талант на драматичен актьор, певец и музикант в няколко театрални спектакъла и в един мюзикъл. Чувстваш ли се на върха на кариерата си?

Щастлив съм. В цялото си творчество се опитвам да отприщвам потенциала си, като използвам умението, знанията и таланта, които имам. Празникът ми сега е свързан с представления, които наистина показват една широка палитра. Обичам музиката, обичам поезията...

И коя песен си тананикаш, когато си в настроение?

Различни в различни моменти. Понякога песните са свързани с моя път в театъра. Напоследък ми идва една песен, с която завърших ВИТИЗ - „Искам да бъде хубаво“, моя музика по текст на Валери Еличов от Бургаския театър. Ето и мъничко от нея: „Искам да бъде хубаво, а всичко е някак почти. Искам да бъда влюбен, но почти ми харесваш ти...“ и т.н.

Бащи, лъжи и още нещоТази песен се знае от много театрали и тя остана като някаква светлина от началото на моя театрален път. А от песните в албума „Вълшебнице, сцена“, по мой текст и музика,много си обичам „Свири, гайдо“, посветена  на дедите ми, от които единият е бил гайдарджия. Посветих се не на цигулката и музиката, а на театъра, но това е една неразделна любов. С огромно удоволствие работя в мюзикъла„Тримата мускетари“, където имам интересна задача. Играя Дьо Тревил, една много хубава, макар и неголяма роля, в която изпълнявам самостоятелна песен и дует с Ованес Торосян – Д`Артанян.

Пак по повод годишнината, ти неотдавна изненада публиката с театрален маратон, в който за няколко дни се представи във всички спектакли, в които играеш. Какво ти струваше това предизвикателство?

Изискваше издръжливост – физическа и психическа, но пък ми донесе голямо удовлетворение. Става дума за „Криворазбраната цивилизация“, „Прелестите на изневярата“, „Влюбеният Шекспир“, „Тримата мускетари“ и „Бащи, лъжи и още нещо“.

В „Прелестите на изневярата“ поднасяш много трогателно една роза на твоята партньорка, с която изневярата някак все не се получава.Откриваш ли по-дълбок театрален смисъл в този иначе обичаен ухажьорски жест?

Мисля, че този жест, както и цялото представление, изразява необходимостта в нашето консумативно и технизирано общество да се занимаваме повече с човека, независимо колко е силен или слаб. Човекът има нужда днес от огромно внимание, защото глобалните идеи и политики го оставят встрани. Точно затова на мен са ми симпатични тези странници-неудачници, търсещи щастие в изневярата. Там някъде в този безкраен стремеж към щастието сме всички ние. Иска ни се животът и светът да бъдат по-хармонични  А пък той, животът е низ от мигове...

Свилен Стоянов в "Криворазбраната цивилизация"С годините промени ли се отношението ти към театъра, как гледаш на него сега, 36 години след първата роля?

Изпитвам изключителна почит към чудото на театъра и продължавам да пристъпвам в него като в свят храм, който дава светлина, надежда и вяра. Убеден съм, че театърът ще бъде вечен, както и животът. В театъра се пресичат всички болки, страдания, успехи, радости, възторзи, падения, надежди и време в едно. През каквито и обстоятелства и изпитания да минава човек, театралния храм остава чистилище за душата и той няма как да не те изпълва с нова енергия и вяра.

Ако театърът те прави по-устойчив, сега по-лесно ли отстояваш своето място в различните и не непременно добронамерени обстоятелства, свързани с изграждането на всяка нова постановка?

Много е любопитно онова психологическо навлизане в драматургията с режисьор и екип, когато творческият процес започва от нула. Аз се стремя никога да не тръгвам с някаква моя предварителна нагласа към творбата, за да не се размина с режисьорските намерения. Безспорномоят творчески и житейски опит оказва влияние върху ролята, която изработвам. Този процесна овладяване на театралната материя е валиден за всеки от нас, а ние сме съвкупност от хора и всеки върви по своя индивидуален творчески път. Аз лично натрупвам по-бавно, не бързам с натрупването, освен ако обстоятелствата не го изискват. В началото тръгвам начисто, за да не повтарям познати прийоми и да огранича евентуални клишета. Приел съм подхода към ролята отвътре навън, не мога да нарисувам персонажакато външна характеристика преди да разбера какви са неговите слабости, плюсове, минуси. Освен това се опитвам да градя образа на базата както на режисьорските изисквания, така и съобразно партньора, с който играя на сцената.

 

ТЕАТЪРЪТ НА СТАНЧО СТАНЧЕВ

Виолета Тончева

26.10.2017 15:14

 

Портал Kultura.bg

http://kultura.bg/

 

Станчо СтанчевСтанчо Станчев, едно от големите имена в историята на Варненския драматичен театър, му е посветил 41 от своите творчески години в периода 1962–2003. Това е почти половината от вековната история на театъра, едно изключително съзидателно време, протекло под неговия творчески знак. В наследство той оставя над 100 постановки, от които 53 на български и 47 на чуждестранни автори. И ако днес Варненският драматичен театър е театър с достойно място в българското сценично изкуство, то заслугата за това в голяма степен е и на Станчо Станчев.

Роден през 1932 г. в Пловдив, той завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски, работи в условията на тоталитаризъм и на демокрация, но следва единствено творческите си принципи, което му отрежда нелека съдба и често го поставя под ударите на силните на деня. Той напуска първото си работно място в Русе заради безумното обвинение, че прави „фашистки“ театър и така идва във Варна, където поставя „Великият Боби“ от Кшищов Грушчински. Тази първа негова варненска постановка, прочетена като гротеска за властта, която може да превърне обикновения човек в диктатор, задава и една от основните посоки в целия творчески път на Станчо Станчев.

Честен, свободен, достоен – си отиде от този свят Станчо Станчев на 23 октомври 2017 г.  Не пожела поклонение в театъра, защото „театърът е храм на изкуството, а не място за поклонение“.

Как устояваше на партийните критики, на които са били подложени не една и две твои постановки? „Коза“ от Васил Цонев е заплашена да не стигне до премиера, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено след 3 спектакъла, „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев е критикувана от официоза „Работническо дело“ като „погрешна тенденция в нашата режисура“ и т.н. Тези и други подобни оценки обикновено се разминават полюсно с мнението на професионалистите, но неприятностите не са ти били спестени.

Освен съпругата ми Дария, винаги са се намирали колеги и приятели, които са ме подкрепяли. Много са. В Шумен – Емил Кьостебеков, актьор и директор на театъра, и кинокритикът Тодор Андрейков, който отговори на нападките срещу „Интермедиите“ на Сервантес, а в Русе – поетът Иван Теофилов и режисьорът Борис Тафков. След като бях уволнен от Русенския театър, Николай Савов, директор на Варненския театър, и режисьорката Димитрина Гюрова ме поканиха във Варна. След четири сезона в Шумен и два в Русе, се озовах във Варненския театър с „препоръката“ от Градския комитет на партията в Русе: „Вземете го и пари ще ви дадем!“.

Не съм и подозирал, че ще остана тук докрая. Във Варненския театър през различните етапи на професионалната ми кариера чувствах закрилата на директорката Пенка Дамянова и на режисьорите Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и Цветан Цветков. Увереност ми даваха и актьорите, с които споделяхме едни и същи позиции в съвместната ни работа – Борис Луканов, Сава Георгиев, Данаил Мишев, Димитър Хаджиянев, Кирил Господинов, Илия Пенев … Сигурно ще пропусна някого. Приятелите Петър Пейков, Ицко Финци, Георги Калимеров, Людмил Кирков, Методи Андонов и Антон Горчев, художникът Петър Стайков, с които си кореспондирахме и взаимно си вдъхвахме сили. По- късно, в авантюрата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков получих изключителната подкрепа на Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях“, както и на театроведката Ана Иванова, заради което и двамата бяха отстранени от театъра. А когато ме пенсионираха по най-бързия начин, режисьорът Злати Златев ми подаде ръка и ме покани да поставям на сцената на Варненския куклен театър.

Ореолът ти на режисьор, който не се съгласява с наложените отгоре директиви, се допълва от живите все още театрални митове, в които се превръщат много от твоите постановки като „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, „Римска баня“ и „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов, „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „Седмо: кради по-малко“ и „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Страшният съд“ от Стефан Цанев. Какъв е режисьорският ключ на Станчо Станчев? Как дадена пиеса става повод за намиране на собствен език и собствена естетика?

Няма таен ключ. Търсел съм винаги пиеси, поставящи проблеми, които лично ме вълнуват, пиеси, в които съм намирал смисъл и възможност да изкажа собственото си отношение. Винаги съм се стремял да доведа позицията на автора, която лично споделям, до публиката. Преди да започна репетиции, постановката с всичките ѝ компоненти – послание, конструкция, пространствено решение, музика, мизансцен, е вече в главата ми, а режисьорският ми екземпляр е нашарен с бележки и рисунки. Започвам работа без колебание, убеден в правотата на избрания подход. Слушам единствено гласа на собствената си интуиция. За мене това е един от най-хубавите моменти в режисьорската професия – когато си насаме с текста на автора.

Чудото, което живее в театъра

 

Интервю на Виолета Тончева със Свилен Стоянов

 

 

100 роли в 35 варненски сезона. Как се случи тази любов с Варненския театър, Свилене?

 

Завърших ВИТИЗ в класа на проф. Енчо Халачев. На дипломния си спектакъл „Женитба” от Гогол в Добрич получих покана от Варненския театър и от 1981 г. до днес съм в неговата трупа. Това прави една трета от времето, в което изобщо съм живял. Имах щастието да бъда „втурнат” в репероара веднага след дипломните си спектакли - във ВИТИЗ с „Лизистрата” от Аристофан на проф. Богдан Сърчаджиев и на варненска сцена с камерната постановка „Салют, динозаври” от Генадий Мамлин на режисьора Симеон Димитров, с единствена партньорка и досега приятел по дух и близък човек Грациела Бъчварова. Пиесата пресъздава взаимовръзката между поколенията и този прекрасен човешки контакт, който съществува между моя герой, момче на 18 г. и неговата родственица Леля Аня, ние с Грациела пренесохме в живота, продължаваме и днес да сме много близки приятели. Досега съм изиграл 99 роли в театъра, все хубави задачи. Сега играя стотната си роля в „Прелестите на изневярата” от Валентин Красногоров, постановка на Костадин Бандутов.

 

Ти проявяваш подчертано активно отношение  към историята на театъра, постановките, режисьорите, ролите. Ако някой е забравил нещо, се обръща към теб.

 

Смятам, че е много важно да имаме памет за това, което е било и което самите ние сме постигнали. Връзката между поколенията не бива да прекъсва, трябва да я съхраним.

Имам и изключителни празници, като този през 1989 г., когато с „Къща” от Антон Страшимиров на режисьора Бойко Богданов спечелихме Голямата награда за представление на Националния преглед на българската драма и театър, Бойко Богданов взе Наградата за режисура, аз, Жоро Велчовски и Нели Вълканова бяхме отличени с Наградата за актьорско майсторство, Тодор Игнатов получи Награда за сценография. С тази наша, по младежки отприщена постановка, ние показахме, че не сме равнодушни към тогавашните съдбоносни обществено-политически промени. Няма да забравя как, заедно с режисьора, развихме образа на Вестникарчето и го превърнахме от герой с няколко реплики в един от знаковите образи в постановката. За близо месец прерових в библиотеката периодичния печат от 20-те и 30-те години на миналия век, събрах публицистични послания, сатира и всичко, което би могло да се съотнесе към моя персонаж, в голяма тетрадка от 60 страници. След щателна преработка от целия този огромен материал останаха едва 3 страници с 6 монолога. Те бяха изключително важни, защото чрез тях посочвахме мястото на интелигенцията във времената с радикални обществени промени. Чрез Вестникарчесто, чийто тъпан възвестяваше недоволството и безпокойствието, търсехме прототипа на журналистиката и нейната проекция в съвременния живот, акцентирахме върху все по-нарастващата роля на медиите. Последвалите обществено-политически процеси доказват колко прави сме били в тези си творчески изследвания.

 

Свилен Стоянов

 

Ти си от актьорите, участвали в най-дълго играните спектакли на Варненския драматичен театър.

 

Имах прекрасни срещи с много добри режисьори, сред които Станчо Станчев, Цветан Цветков, Бойко Богданов, Костадин Бандутов. Постановката на Костадин Бандутов „Между два стола” от Рей Куни със 151 представления е най-дълго играният спектакъл на голяма сцена в най-новата история на нашия театър. Това е ситуационна комедия, много честно поднесена от нас, заради което и зрителите пълнеха залата. Става дума за периода 1990-1998 и онези трудни години с режим на тока, когато хората идваха в театъра, за да им е топло и светло, да забравят грижите и да се забавляват. Забавлявахме се и ние - Илия Пенев, Полина Велинова, Огнян Цеков и всички останали мои колеги в този великолепен спектакъл.

 

Много творчески вълнения ми донесе „Котка върху горещ ламаринен  покрив” от Тенеси Уилямс на Красимир Спасов, с Милена Кънева изиграхме главните роли. После със Сашо Илинденов направихме „Член 223” и „Големанов” от Ст. Л. Костов, които имаха дълъг сценичен живот. Същото се отнася и за „Дамски шивач” от Жорж Фейдо, с режисьор Румен Велев и хореограф Нина Козина. Не бих искал да пропусна спектакъла по пиесата на Жоро Велчовски „Псета”, както и „Църква за вълци” от Петър Анастасов на Николай Ламбрев, в който участвах заедно с Михаил Мутафов и Дафинка Данаилова. „Госпожица Юлия” от Аугуст Стриндберг, с Илиана Даскалова в главната роля, играхме дори в Швеция. И още, и още...

 

Има ли нещо, по което твоите роли, колкото и да са различни, си приличат?

 

Във всяка роля, независимо от обема, търся да бъда защитник на своя персонаж, и в малките роли знам какво да правя. И в “Ричард III” oт Уилям Шекспир, и във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, имам роли, които благодарение на режисьора Пламен Марков станаха по-големи, в сравнение с предварителния авторов замисъл. Така е и в „Доходно място” от Александър Островски на Крис Шарков. Всъщност това е доста по-трудно - в неголяма роля да намериш онзи точен и необходим цвят, който да обогати цялата палитра. Обичам да се впускам в безкрайната пътека на психологическата драматургия.

Да играеш, не играейки

 

С емблематичния актьор на Варненския театър разговаря Виолета Тончева

 

 

Казваш, че нищо друго не можеш да правиш, освен

да играеш в театъра, но това „нищо друго” не е ли

всъщност всичко?

 

Може и така да се каже. Виждам около себе си хора, които

са се посветили на други творчески професии - художници,

писатели, фотографи, режисьори, а аз обичам театъра и

никога не ме е изкушавало нищо друго. Това съм учил, това

се мъча да правя. Вярвам, че когато човек реши да прави

каквото и да било, трябва да му се отдаде изцяло. Не мога

да се занимавам с няколко неща едновременно и искам цял

живот да се вглеждам в едно-единствено нещо - това,

което съм избрал. Така са ме учили Желчо Мандаджиев и

Крикор Азарян.

 

Ти си от онзи знаменит екип на професорите Желчо

Мандаджиев и Гриша Островски, с които в края на

70-те години на миналия век започна един много силен

и дългогодишен творчески период за Варненския

театър. Какво беше особеното в техния стил на

работа?

 

Завърших ВИТИЗ при проф. Желчо Мандаджиев

с асистент Крикор Азарян и играх най-напред в

Димитровградския театър, но когато проф. Островски

и проф. Мандаджиев ме поканиха да се присъединя към

тях във Варненския драматичен театър, където те

започваха работа, веднага приех. Дойдох във Варна заедно с

други по-млади колеги от класа на Островски, сред които

Дафинка Данаилова, Пенка Божкова, Веселин Цанев и др.

Оформи се голяма младежка група със силна конкуренция,

актьорският екип наброяваше 45 души, репетираха се

паралелно по две постановки и се играеше нонстоп на

двете сцени – голямата и във филиала. Присъствието

на двамата професори будеше респект, те бяха много

прецизни, изискваха същото и от нас. Това наистина беше

много хубаво време.

 

Оттогава досега си играл в много хитови постановки,

в кои от тях се чувстваш на нивото, на което ти

самият държиш?

 

Изиграл съм 12 роли в Димитровград в постановки на

Руси Карабалиев и Иван Добчев, сред които „Иванов”,

„Коварство и любов”, „Трамвай желание”. Участвал съм

в над 100 театрални постановки, над 30 филма и около

10 телевизионни постановки. Най-много персонажи съм

пресъздал във Варненския драматичен театър. Всъщност

когато дойдох във Варна, започнах с филма „Циклопът”

на Христо Христов, после продължих с филма „Срещу

вятъра” с Григор Вачков. Прекрасно

се чувствах на театралната сцена в

„Многострадална Геновева” като Зигфрид,

една от първите ми роли. Спомням си, че

по време на спектакъла публиката пееше

заедно с нас. После дойде Портос в „Честна

мускетарска” от Валери Петров на Гриша Островски.

Незабравими усещания ме свързват с „Полет над кукувиче

гнездо” от Кен Киси на режисьора Станчо Станчев и

ролята ми на Индианеца, която, макар и малка, не бих

заменил за никоя друга. Да не пропусна „Архангелите не

играят флипер” от Дарио Фо и „Ревизор” от Гогол на

Станчо Станчев, „Последната лента на Крап” от Самюел

Бекет, отново на Станчо Станчев – една изключителна

постановка. Хубава среща имах с Красимир Спасов,

с когото направихме „Любовникът” и „Лека болка”

на Харолд Пинтър. Добре работих с Руси Карабалиев

в „Лорензачо” и със Стоян Камбарев в неговата

забележителна постановка „Майката. Васа Железнова

1910” от Максим Горки.

 

 

Актьорът и режисьор СТОЯН РАДЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА в интервю за списание „Homo Ludens”, издание на САБ за театрална теория и практика, брой 20, март 2017 г.

Броят на списанието бе представен на 22 март, 17.00, Гьоте Институт, София

https://www.goethe.de/ins/bg/bg/ver.cfm…

- Ако започнем от началото, там е наградата „Звезда на Варна” за първата ти главна роля на Силян в „Черна дупка” от Горан Стефановски на режисьора Стоян Камбарев. Мислил ли си, че този буквално звезден старт в театъра предначерта съдбата ти?

- Тя съдбата има пръст във всичко, но никога не съм мислил за кариерата си по този начин, както може да се досетиш (смее се). И през ум не ми е минавало подобно нещо. А „Черна дупка” наистина беше най-големият ми шанс. Един Стоян Камбарев да предпочете за тази тежка и голяма роля точно мен, толкова млад и толкова безопитен във всичко, си беше истински късмет. Представлението се игра много години и имаше страхотен успех. С всеки следващ спектакъл разбирах все повече и повече ролята и все повече си давах сметка колко малко успявам да извлека от нея. Не знам защо, но бях убеден, че не мога да я развия и тя ме комплексираше.

- Какво мислеше за това Стоян Камбарев?

- Той нищо не казваше и хората ме харесваха, но моето усещане беше друго. Благодарен съм, разбира се, за оценката на своите съграждани, още повече, че носителят на наградата „Звезда на Варна” се определяше в обществено допитване. Ролята на Силян ме направи популярен и знам, че много зрители са идвали по няколко пъти да ме гледат, но това няма нищо общо с онова, което аз изпитвах. През последните години направо не ми се искаше да играя повече Силян. Той ме потискаше, защото все повече започвах да го разбирам...

- Нещо като да израстваш заедно с ролята...

- Дано да е било така. Слава Богу, подобно нещо не ми се е случвало повече.

- Сега би ли искал да изиграеш тази роля?

- Сега не бих могъл да я изиграя, защото съм почти на 50 и ще разсъждавам от позицията на 50-годишен човек с 25-годишен театрален опит.

- А би ли режисирал пиесата?

- Не съм се замислял... Не, не бих искал да я режисирам, защото предпочитам да режисирам текстове, които зареждат с надежда и оптимизъм. Не съм чел „Черна дупка”, откакто играх главната роля в нея и не знам, ако сега я прочета, дали ще видя в нея надежда и оптимизъм. Но освен „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова - 1910”, които Стоян Камбарев постави във Варненския театър, има и други заглавия, в които съм играл и които никога не бих посмял да режисирам.

- Какво остави Стоян Камбарев у теб като основно разбиране за театър?

- Всичко. Това е най-значимата ми среща, без да омаловажавам нито една от другите си театрални срещи. Вече споменах, че Бог, съдбата, Мелпомена или каквото има там отгоре, са благосклонни към мен. Но Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил. Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам.

До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му - „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова. Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме навреме да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

- Името Стоян не е ли някак мистично свързано с Варненския театър, завещано от Стоян Бъчваров, продължено от Стоян Камбарев, Стоян Алексиев, Стоян Радев...

- Няма да успееш с тази провокация (смее се). Абсолютна случайност е, че родителите са ни кръстили с това име.

Винаги се надбягвам със себе си

Публикация във в. "Литературен вестник", 15-21 март 2017 г., стр. 8

Художникът МИРА КАЛАНОВА за визуалните предизвикателства в изграждането на концентриран образ, модерността на Шекспир и влиянието на киното върху природата на театралното

Интервю на Виолета Тончева

На снимката Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

 „Влюбеният Шекспир” се стреми да стане подчертано хомогенен спектакъл, в който режисурата, визията и музиката се допълват по впечатляващ начин. Всъщност това не е изненадващо, доколкото партньорството в театъра между режисьора Пламен Марков, сценографа Мира Каланова и композитора Калин Николов отдавна е знак за висок артистизъм. Как работи синхронът вътре в това постановъчно трио и как се получи той при „Влюбеният Шекспир”?  

Работейки дълги години вече с режисьора Пламен Марков, сме си създали модел, в който всеки от нас се ползва с голямо доверие от страна на другия и когато уточним жанра и стилистиката на спектакъла, изразните средства и характера на пространството, всеки работи в своята територия с грижа за целостта на спектакъла. За това помага много предварителната подготовка и задълбочените проучвания, които заедно правим и към които се отнасяме с много внимание.

Във „Влюбеният Шекспир“ Пламен ми се довери повече от всякога. Пространството изискваше много динамични промени и над 15 различни места на действие: от зала за балове в двореца на Kралица Елизабет I, през театрална сцена и лодка във водите на река Темза. И всичко това да се случва на сцена, която освен въртящ се кръг не разполага с друга механизация. Според мен пространството трябваше да създава оптични илюзии за дълбочина или ширина, както е в киното. Пламен ме остави да го създам без въпроси и след това, разбирайки същността и образа му го изпълни с живота на историята и героите в нея.
Това е въпрос на доверие. Той знае, че не бих създала на сцената нищо, което да е в противовес с идеите и вижданията, които той има за спектакъла. С Калин също работим така. Той гледа много репетиции, разговаряме за идеите си, за цветовете и смисъла на образите, за светлината. Той също прави това, което е важно за спектакъла като музика и звук, а не това, което е важно за него. Ние работим тихо.

Как заниманията с феномена Шекспир моделираха мисленето ти за театралното му пресъздаване в годините? Имам предвид „Юлий Цезар”, „Както ви се харесва” в НАТФИЗ, „Макбет” от Шекспир и „Магбед” от Йонеско в НТ „Иван Вазов”, за които си отличена с АСКЕЕР, „Напразни усилия в лятна нощ по Шекспир в МГТ „Зад канала”, разбира се „Ричард III” – върховия спектакъл на Варненския театър с най-много номинации и награди ИКАР от последните години, ето сега и „Влюбеният Шекспир”, адаптация по едноименния филм, обиколил света. Създадените от теб шекспирови светове, твоята Шекспериада - колко вълнуваща е тя за теб?

Личността на Шекспир определено влияе върху работата ми. Енигмата около него, както и многото версии за това кой е той, дават възможност да гледаме на темите в пиесите му под различен ъгъл. За мен е важно кой и в какъв контекст е писал пиесата. Всяка версия дава нови възможности за прочит. Освен това, по времето на Шекспир, на сцените на английските публични театри няма декори, а костюмите на актьорите са купувани по тържищата, т.е. не са в епохата, описана от автора.

А днес обичайно интерпретираме пиесите му с пищни декори и костюми и публиката очаква зрелищни спектакли. Шекспир кани публиката да си представя средата, да използва въображението си. Затова си служи с богат описателен език. Той превръща публиката в съавтор, очаквайки от нея да съпреживява случващото се на сцената чрез представи и асоциации, чрез образи, които не са видими и веществени.
Изкуството в Европа стига до тези идеи в края на XIX век, развива ги в началото на XX век и то благодарение на психолoгията и науки като физиката и оптиката. Авангардът променя публиката, предлагайки й да мисли абстрактно, в театъра Шекспир го прави 400 години по-рано. Това са неща, които във времето ме карат да осмислям по нов за мен начин работата си по пиеси на Шекспир, независимо каква е задачата, жанра или стила на представлението, което създаваме.

Сценографията във „Влюбеният Шекспир” въвежда асоциативно в атмосферата на онзи прочут дървен театър „Глобус” чрез един обемен модул, който позволява действието да се развива на две нива, а чрез завъртането на кръга се разкриват още няколко пространства.
Незабравим остава и твоят мост в „Ричард
III”, който също създава динамични пространства – веднъж във височина; втори път, когато при завъртане се появява стълбата с Ричард, седнал на първите й стъпала и Лорд Бъкингам, изправен на върха й, водещи един от най-важните диалози в пиесата; трети път, когато актьорите задвижват моста хоризонтално, откривайки нова гледна точка и т.н. Различни визии, провокирани само от един мултифункционален модул – това ли решение обобщава подхода ти към сценографията на този етап?

Вероятно. Когато има толкова много места на действие и няма сценична механизация освен кръг, декорът трябва сам да се движи. Ако разполагах с коли, подиуми и пропадала, сигурно щях да подходя различно.
Това са големи, мащабни спектакли с над 20 актьори на сцената. Костюмите са част от образа и обичайно балансирам средствата. Епохата изисква голям ресурс от много пищни, тежки костюми, на които аз държа и харесвам да правя. Те са важни и за актьорите, а аз обичам да виждам, че те са вдъхновени от костюмите. Това довежда до лаконична среда, в която търся концентриран образ. Често бюджетът на спектакъла трудно понася повече декори затова никога не проектирам нещо, което бихме могли да реализираме с компромиси.

Публиката не трябва да вижда компромисни изпълнения.

Когато работиш над дадена постановка, разсъжденията върху сценографията паралелно ли вървят с тези за костюма или може би едното предхожа и поражда другото? Как работи творческото въображение на Мира Каланова?

Нямам модел. В голяма степен паралелно, защото за режисьора сценографското решение е важно, от него зависят движенията на актьорите и пространственият еквивалент на отношенията им. В „Ричард III“ първо измислих костюмите. Те ми се струваха много вълнуващи и интерпретацията не толкова на епохата - те са съчетание на няколко епохи, а на образите в тях, не ми даваха мира.
За „Влюбеният Шекспир“ работих много по декорите и те първи бяха готови. Костюмите ми отнеха много време на концептуално ниво, имах много колебания. Като се замисля, вероятно първо работя върху тази част, която ми се струва по-голямо предизвикателство и интелектуално, и технически. А що се отнася до въображението, в работата на театралния художник, то е съчетание на  информация, анализи, технически подробности, интуиция и какво ли още не. Не е разговор с Господ от първо лице.

 

Проф. Красимир Спасов

Чудесен спектакъл с интересна драматургия, позната от филмовия шедьовър „Влюбеният Шекспир” - един факт, който буди основателното любопитство дали театралният вариант ще издържи сравнението. Да, Варненският драматичен театър, в лицето на режисьора проф. Пламен Марков, сценографа Мира Каланова, композитора Калин Николов и актьорския състав, дава един достоен отговор, създавайки силен и убедителен спектакъл.

По начало театрите, които си позволяват спектакли с много хора, както е в случая, се броят на пръсти. Изисква се голямо режисьорско умение, което да обедини толкова голям екип и режисьорът се е справил по възможно най-добрия, бих казал дори възхитителен начин. Искрено поздравявам Варненския театър за това постижение. Той имаше нужда от една подобна постановка, която да бъде еднакво убедителна на всички нива – като драматургия, режисура, овладяване на пространството, костюми, музика и актьорски постижения.

Бих добавил, че наред с всичко изброено дотук, „Влюбеният Шекспир” е и едно крайно забавно представление. Актьорите играят с особено увлечение, това се усеща и придава допълнително качество на целия спектакъл.

 

Проф. Атанас Атанасов

Едно от най-добрите неща, които съм гледал през този сезон. Вълнуващо, заразително представление. Въпреки че продължава три часа, не усетих кога мина времето. Уважавам и ценя всички колеги във Варненския театър. Всички знаем кои са неговите стожери - Стоян Радев и Веселина Михалкова. Освен тях, ме впечатли Симеон Лютаков, който е от моя първи випуск в Театралната академия. Милена Кънева също изгражда много интересна роля. „Влюбеният Шекспир” може и да е представление, което се занимава с чисто театрални проблеми, но е направено много силно и вълнуващо, усещаш го със сърцето си. Дано да го видят повече хора, не само в София и Варна, а и в други градове.

 

Проф. Надежда Сейкова

„Влюбеният Шекспир” ми направи силно впечатление като един многопластов, добре организиран и атрактивен спектакъл. Гордея се с моя ученик Адриан Филипов, който е много узрял и се представи чудесно в ролята на Шекспир. Представлението дълбоко ме развълнува и събуди у мен асоциации за времето назад, когато аз самата откривах Шекспир. Спомних си за проф. Любомир Тенев и неговите тези за Кристофър Марлоу, върнах се към „Ромео и Жулиета” в Народния театър, когато бях асистент-режисьор на Стефан Сърчаджиев...

Постановката на Пламен Марков заслужава внимание и вярвам, че ще бъде оценена по достойнство от театралното съсловие.  

 

Проф. Ивайло Христов

Многостранен спектакъл с прекрасна визия, сценография и костюми. Много точен пример за добро, умно, мъдро и същевременно комуникативно представление. Намерено е златното сечение. „Влюбеният Шекспир” на Варненския театър ще има успех навсякъде.

Проф. Иванка Бенчева

Прекрасно представление, създадено с висок вкус, театралност и фантазност. Прекрасна режисура, прекрасна сценография и прекрасни костюми, великолепен грим и великолепно техническо осъществяване. Марково представление, каквото няма как да не се получи, след като го прави марков майстор като Пламен Марков.

Поздравявам актьорите за пластиката и сценичното поведение. Радвам се, че сред тази голяма актьорска трупа се изявяват и моите студенти Стоян Радев, Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Цветина Петрова, Николай Кенаров, Стефан Додуров.

 

 

Композиторът КАЛИН НИКОЛОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за музиката на „Влюбеният Шекспир” – Премиера за България и 50-о театрално представление с негова авторска музика

21, 24 януари 2017, 19.00, Основна сцена

 

Драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир” на Джон Мадън. Адаптация и постановка проф. Пламен Марков. Сценография и костюми Мира Каланова. Музика Калин Николов. Хореография и сценичен бой Камен Иванов. Асистент-сценограф Василена Ялъмова. Участват: Адриан Филипов, Цветина Петрова, Стоян Радев, Димитър Мартинов, Милена Кънева, Валентин Митев, Николай Кенаров, Даниела Викторова, Стефан Додуров, Валери Вълчев, Веселина Михалкова, Пламен Георгиев, Полина Недкова, Свилен Стоянов, Пламен Димитров, Гергана Арнаудова, Симеон Лютаков, Константин Соколов, Николай Божков, Антонио Угрински, Недялко Стефанов, Анжела Жекова, Ели Пенчева. Робин, Самсон, Абрам, Грегорио, проститутки, музиканти, свита, зрители, сътрудници

 

- Композиторът Калин Николов. Един човек, който присъства на всички репетиции на „Влюбеният Шекспир”, заедно с режисьора Пламен Марков. Едновременно наблюдател отстрани и участник във всичко, което се обсъжда, опитва, утвърждава или отменя, той следва правилата на своя собствен репетиционен процес. Подчинява се на своя вътрешен ритъм, който движи пръстите му върху клавишите на лаптопа или пък на свързания с него синтезатор. Колко ли от този дълъг, измерван вероятно в часове нотен текст, ще остане в крайна сметка в авторската музика на „Влюбеният Шекспир”?

- Както с всеки друг проект, така и в този има доста музика, която е написана за представлението, но не остава в окончателния му вариант. Това е нормално, така е и с някои предложения на актьорите и с някои режисьорски идеи.

 

- Какви все пак са критериите, по които редактираш, съкращаваш, докато доведеш нещата до онзи експресивен, обикновено минималистичен вариант, превърнал се в твоя запазена марка?

- Случващото се на сцената е това, с което се съобразявам най-често. Обичам музиката да помага на действието, а не да се превръща в основен персонаж. 

 

- Знам, че първоначално имаше намерение да използваш струнни инструменти, арфа, тимпан... А цугтромбонът, с който си завършил НУИ „Добри Христов” във Варна, той получи ли роля?

- Да, имаше идея да се използват на живо струнен квартет, арфа, тимпани и някоя дървен духов инструмент характерен за епохата на Шекспир, но времето, с което разполагахме и заетостта на музикантите не позволиха това да се случи. Колкото до тромбона, трябва да призная, че не съм свирил на него от много години.

 

- Как намери себе си Калин Николов в многопластово произведение като „Влюбеният Шекспир”, със заложените в него романтични, забавни, иронични, философски внушения? Какво ти повлия най-много - самият текст, режисьорското виждане, пространството, всичко това заедно, може би едноименният филм или нещо съвсем друго?

- През Шекспир, един енергичен млад мъж, свободен да играе различни роли и да пише това, което пожелае. Свободен да се влюби.

Текстът е първото нещо, което запалва интереса ми. След него разговорите с режисьора. Срещата с актьорите на сцената и сценографията, заедно с костюмите, допълват картината, която ме вдъхновява да напиша музиката.

Обикновено не гледам филм или друго представление по същия текст, който работя аз. Искам музиката, която напиша, да е вдъхновена от моя проект, а не да е повлияна от проекта на някой друг.

 

Портал култура.бг

проф. Пламен МарковПроф. Пламен Марков за полифонията на любовта в своята нова постановка, „Влюбеният Шекспир“ на варненска сцена; за спонтанността на репетициите и неафиширания авторски театър

С режисьора разговаря Виолета Тончева 

„Влюбеният Шекспир“ – драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир“ на Джон Мадън, е ново заглавие не само за афиша на Варненския драматичен театър, на и за българския театър като цяло. Адаптацията и постановката са на проф. Пламен Марков; сценографията и костюмите – на Мира Каланова; музиката – на Калин Николов. Премиерата е на 21 и 24 януари. 

Ако продължим прочутия цитат на Шекспир за света като сцена, на която всички са актьори, с друг негов цитат, според който „само влюбените живеят, останалите съществуват“, излиза, че най-добрите актьори са влюбените… Една игра на интерпретации, от която тръгва може би и „Влюбеният Шекспир“…

Не смея да се намесвам така категорично в естеството на любовта, защото смятам, че нещата са по-объркани и объркващи. В нашата пиеса любовта също е с различни примеси. Хората се влюбват, разлюбват, разочароват, пак се влюбват, така че любовта във „Влюбеният Шекспир“ е по-динамичен и диалектичен процес, а не статично „състояние на духа“.

Чували сме и че „естественото състояние на човека е да е влюбен“, но всичко това са много красиви фрази, понякога верни, но и несъответни спрямо реалността. Любовта е сложно чувство, преплетено и с чувството за притежание, и с чувство за доминация, и с музите на вдъхновението, и с какво ли не. Любовта не е единно „чистофайническо“ чувство и по тази причина „Влюбеният Шекспир“ би трябвало да стане едно полифонично представление – разнообразно, с много жанрови промени, с любопитни сюжетни линии, с добро чувство за хумор.

Драматизацията на Ли Хол, върху която работите, различава ли се от сценария на известния филм на Джон Мадън от 1998 г. с Гуинет Полтроу, Джоузеф Файнс и Джуди Денч, отличен със 7 награди Оскар, включително за най добър сценарий?

Неизбежна е разликата, освен това в театралната адаптация има преформатирани неща, поставящи акцентите другаде. Във филма героят Марлоу, прочутият драматург Кристофър Марлоу, съвременник на Шекспир и негов най-изявен предтеча, е по-епизодичен, докато в драматизацията той е от основните персонажи. Двамата с Шекспир имат сложни отношения, ту си партнират, ту си съперничат, ту опитват да поставят другия „на мястото му“ и в тази богата гама от промени. Персонажът Марлоу има по-съществени драматургични функции от Марлоу в сценария. За разлика от други персонажи, които нашият автор Ли Хол е решил като периферни.

В най-новото си изследване „Театърът в България. 1989-2015“ проф. Николай Йорданов ви определя като един от ярките представители на авторския режисьорски театър в България. Всички ваши постановки на варненската театрална сцена също се открояват с авторския ви подход, който започва от превода и адаптацията, за да обхване след това всички компоненти на театралната постановка. „Влюбеният Шекспир“ няма как да направи изключение.

Да, но аз съм радетел на неафиширания авторски театър. Никога няма да видите постановка, обявена като „един спектакъл на Пламен Марков“, написано на афиша с огромни букви. Според мен авторството на режисьора не бива да е гръмко и претенциозно, а би трябвало да е по-деликатно, обогатяващо избраната тема, не толкова узурпиращо територията на драматурга, а прибавящо радикално нова гледна точка към тази тема. А за това кой има право и до колко да променя автора, Брехт има прочута фраза. На въпроса може ли да се променя Шекспир, той отговаря – „Може, който може“.

Много е деликатно да променяш написаното от автора, трябва да знаеш много за него, да умееш да променяш деликатно, но настойчиво, за да променяш радикално, но да е с уважение към автора, неговите идеи, неговия свят, органично и с отговорност към новата реалност.

Зрителите, които не са чели „Вуйчо Ваньо“ на Чехов например, са убедени, че моето представление, това е точно Чеховият вариант, те гледат света на Чехов или нещо, което твърде ясно се римува с него. Всъщност те не усещат и не бива да усещат като външни промените и зад всяка от тях не бива да се появява суетната глава на режисьора-автор на спектакъла.

Разликите между интегралния текст, превода и постановката са кардинални, макар да са външно незабележими за човек, който не ляга и става с класическия „оригинален“ вариант на тази пиеса. Същото е и с варненските ми постановки на прочутите пиеси „Ричард III“, „Ревизор“ и т.н. Като съвсем млад режисьор написах студия за вестник „Култура“ – „За режисьорската органика“ и досега съм привърженик на същия творчески подход.

Във вашите постановки „Вуйчо Ваньо“ от Чехов и „Ревизор“ от Гогол се говори и на един естествен за нас език, а всъщност пак става дума точно за такава елегантна адаптация. Тя не се натрапва, но приближава максимално съвременния зрител до автора.

Опитвам се и във „Влюбеният Шекспир“ базата ми за творческо съавторство да е в този ключ. Освен че много харесвам филма по сценария на Марк Норман и Том Стопард, аз много харесвам и автора на нашата драматизация – Ли Хол, и особено неговия филм „Били Елиът“. В нашата постановка ще се стремим да запазим свободния, даже фриволен дух и остроумието на филма „Влюбеният Шекспир“ и мечтата за творчество от „Били Елиът“.

 

 

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков играе полицая Давид в „Едноокият цар”

„Едноокият цар” предупреждава...

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков, познат от редица други филми и сериали, играе ролята на полицая Давид в „Едноокият цар” от Марк Креует, с която се завръща на сцената на Варненския драматичен театър. Премиерните спектакли на 25 и 27 февруари 2016 г., 19.00, Сцена Филиал, са част от специалните творчески събития в юбилейния 95-ти творчески сезон на театъра.

 

Всъщност ти приемаш ли го като завръщане?

Завръщане е… у дома. Влязох в състава на Варненския драматичен театър на неговия 75-годишен юбилей – още си пазя стикера оттогава, и съм тук за 95-годишния юбилей. Щастливо завръщане, защото съм необходим като актьор, което е по-важно от щатната принадлежност към трупата.

Да, режисьорът Петър Денчев не крие, че свързва идеята си за поставянето на „Едноокият цар” именно с теб в ролята на полицая Давид...

Той ме покани да участвам в проекта още преди година. Приех, ролята ми хареса. Първоначалните планове бяха за свободен проект на софийска сцена, впоследствие Варненският театър каза “Да” и плановете се пренаредиха, нататък историята е ясна.

 

Ролята ти допада, защото...

Защото е жива, истинска, конкретна. Давид е човек когото може би си срещнал вчера или ще срещнеш утре, той е реално разпознаваем и точно затова работата върху него ми е интересна.

 

Режисьорът Стоян Радев Ге. К. пред Виолета ТончеваРежисьорът Стоян Радев Ге. К. пред Виолета Тончева

за своята постановка на „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников, с чиято премиера на 12 март 2016 г., 19.00, Основна сцена, Варненският драматичен театър ще отбележи своя 95-годишен юбилей

Известният актьор и режисьор Стоян Радев, свързал цялата си творческа съдба с Варненския драматичен театър, е поканил Даниела Николчова, една от талантливите млади театрални художнички у нас, с която работи не за пръв път, да изготви сценографията и костюмите и на тази негова постановка.

Мадам Злата, най-тежката роля, е поверил на младата актриса Гергана Арнаудова, възпитаничка на неговото „Студио Театър”, която след завършването си на НАТФИЗ „Кр. Сарафов” веднага влезе в състава на театъра в родния си град. Позната с характерни роли в постановки на Явор Гърдев, Пламен Марков, Стоян Радев Ге. К., Стилиян Петров, сега тя за пръв път получава своята главна роля.

В екипа от съмишленици са: Николай Божков - Хаджи Коста, Цветина Петрова – Анка, Николай Кенаров - Маргариди, Славяна Иванова – Марийка, Веселина Михалкова - Койна, Юлияна Чернева – Баба Стойна, Валери Вълчев - Митю, Петя Янкова – Кака Радка, Теодор Папазов - Димитраки, Даниела Викторова – Дойна, Свилен Стоянов - Пенчо, Константин Соколов – Герги. Фотография Тони Перец.

- И днес ли е криворазбрана цивилизацията?

- Разбира се, че е криворазбрана. Както тогава, така и днес, ни повече, ни по-малко. Отговорите на въпроса защо е така, се съдържат в текста и – надявам се, в нашето представление.

- След „Свекърва” на Антон Страшимиров продължаваш с „Криворазбраната цивилизация” режисьорското си изследване на българската класика и по-точно на комедията. С какво ти е интересна тя?

- Българската класика винаги ми е била интересна, надявам се да имам и други случаи, в които да се занимавам с нея. Струва ми се, дори съм убеден, че човекът като индивид не претърпява никакво развитие във времето. Много ми е интересно как се случва това. Ето „Криворазбраната цивилизация” е писана през 1871 г. и колко години оттогава до 2016-та, а нищо не се променило.

Разглеждам „Криворазбраната цивилизация” през днешната призма най-вече заради копнежа, който тази пиеса носи в себе си. Той е напълно съпоставим със стремежа и на съвременния човек да реализира себе си и децата си на друго, различно, по-добро място. Той си представя, фантазира си, изгражда във въображението си това място като красиво и светло и никой не може да го осъжда, всички имаме подобни пориви.

„Криворазбраната цивилизация” ме вълнува заради именно този копнеж, а не заради заслепението пред чуждоземското. Персонажите са ми симпатични с надеждата и наивността си, дори ако щеш, със слепотата си. Да, слепота. Има някаква гъста мъгла пред очите им. И е странно, че както тогава, така и сега, ние не се опитваме да разсеем тази мъгла и да прогледнем. Не разбираме, че ако се постараем малко повече, ако вложим малко повече усилие, около нас би могло да стане по-светло.

 

 

 Петър Денчев

Интервю на Виолета Тончева с режисьора Петър Денчев

преди премиерата на 25 и 27 февруари 2016 г. в Драматичен театър „Стоян Бъчваров” на „Едноокият цар” от Марк Креует

 

Превод Нева Мичева, художник Теодора Лазарова, композитор Христо Намлиев, мултимедия Елена Шопова, фотография Тони Перец

 

Действащи лица и изпълнители: Полицаят Давид - Симеон Лютаков; Лидия, негова съпруга - Милена Кънева; Сандра - Биляна Стоева; Игназий - Пламен Димитров; Политикът – Николай Божков

 

Поздравления за първата Ви постановка в родния град, при това в 95-ия юбилеен сезон на Варненския драматичен театър. Защо избрахте „Едноокият цар”?

 

Защото пиесата е написана много умно, а аз съм възпитан да мисля, че пиесата трябва да е по-умна от мен. Тя умело играе с различни политически и социални реалности и открива твърде интересни перспективи пред личните фабули на персонажите. Освен това отговаря на едно силно условие - да бъде много актуална по отношение на политическата и социална проблематика. Става дума за Западна Европа, колкото и условно да става това понятие, у нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот, тук нивото е различно.

 

Пиесата дава гласност на това как социалните и политически убеждения проникват в интимния семеен живот на героите, а двама от тях в крайна сметка се оказват не толкова праволинейни в своите убеждения, колкото си мислят и са разобличени като политически позьори. Това е много важен и съществен момент, защото ако едно убеждение не е интегрирано на лично ниво, то остава на нивото на абстрактните намерения.

 

Откъде идват различията с България?

 

В българското общество няма ясно изразени класи и социални слоеве,  поради което политическите убеждения и социалните намерения са резултат на семейна среда, възпитание, дори на недостиг на информация и нещата остават размити и непоследователни.

 

Въпрос на гражданска култура...

 

Да, но тя не може да съществува без гражданственост, без наличието на активен граждански живот. Българското общество, без да искам да обиждам някого, е някак все още феодално и селско-класово, така че ако се появят някакви социално-политически възгласи за справедливост и истина, те са по-скоро народняшки. На Балканите има по-люти народи от нас и ние не сме пример за подражание за никого наоколо през последните години.

 

Пиесата впечатлява с още много други качества, като липсата на какъвто и да е театрален патос. Тя разобличава театралността като такава и разчита на живото отношение на перонажите/актьорите към случващото се. То трябва да бъде техният истински център и в тази посока насочваме нашите усилия. Допада ми фантасмагоричното отлепване от тази специална тема и то най вече, защото авторът кара героите да се огъват под натиска да проветрят своите разбирания, за да постигнат личните си цели.

 

 

TOP