СВИЛЕН СТОЯНОВ: ПАЗЯ ДИНОЗАВЪРСКОТО В СЕБЕ СИ

40 години и 110 роли на сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“

Актьорът Свилен Стоянов пред Виолета Тончева за своите най-нови персонажи в „Тютюн“ и „Амадеус“; за първата роля и други важни събития в 40-годишния му творчески път във Варненския драматичен театър; защо стана актьор, вместо лекар и откога пази динозавърското в себе си; за Фениксите и режисьорското лице на актьора; за свободата да се изразяваш, голямото приятелство с Грациела Бъчварова и упованието в човешкия дух.

Да започнем с Татко Пиер в „Тютюн“ - една роля, която увенчава твоята 40-годишна сценична дейност.

Благодаря на Бина Харалампиева за това, че ми повери ролята на Петър Спиридонов и ми помогна в търсенето на този образ, който е много важен за целия разказ. За мен беше безкрайно удоволствие да репетирам с нея и да постигнем с целия екип един добър художествен резултат. Петър Спиридонов, Татко Пиер, е успял човек, прозорлив и упорит предприемач, замогнал се, благодарение на вродените си качества и нюх, представител на първото българско свободно поколение в следосвобожденска България. Когато предава управленските функции в „Никотиана“ на Борис Морев, той напомня, че неговата фабрика започва от „две каруци с тютюн, които татко ви Пиер спазари в една солунска таверна“. В друг момент от действието той проявява загриженост за работниците, които войната би могла да остави на улицата, т.е. той не се е самозабравил, а е останал свързан с хората, на които дава хляб. Той е от онези български първенци, които участват в създаването на новата свободна България.

 

Образът на Татко Пиер подхожда на твоя натюрел, с мисленето  за индивида като част от общността, интереса към историята, пиетета към етичните стойности и българското. И ако в „Тютюн“ ти си тютюнев магнат с ключова роля, то в „Амадеус“ ролята ти на Джузепе Боно е съпътстваща, дори без реплики, но пък дава прекрасен пример за това как добрият актьор може да придаде значимост и на малката роля.

Щастлив съм, че в юбилейната 100-годишнина на нашия театър участвам в такива важни постановки като „Тютюн“ и „Амадеус“. За пръв път гледах филма „Амадеус“ на Милош Форман през 1986 г., когато бяхме на гастрол в Острава, тогава в Чехословакия.

Милош Форман е роден в Чехия...

Точно това имам предвид. Бях изумен да видя как хората реагират на първата си среща с този филм, който макар да беше показан на английски език със субтитри на чешки, предизвика огромен възторг, публиката го аплодираше 10 минути на крака. Не всичко разбирах от текста, но бях запленен и омагьосан, прибрах се в хотелската стая и от вълнение не можах да заспя до сутринта. Помислих си колко хубаво е за един артист да бъде частица от такова голямо произведение на изкуството. Това се случи в моя пети актьорски сезон и ето сега – 35 години по-късно - аз получих шанса да участвам в „Амадеус“ по изключителната драматургия на Питър Шафър. Благодарен съм на Стайко Мурджев, че ме покани в екипа. По повод на моя герой, авторът го е кодирал като част от антуража на владетеля с дългогодишно присъствие, той е първи императорски капелмайстор. Питър Шафър е дал за образа само 5 ремарки, моят герой няма нито една реплика, както впрочем още няколко други образа в спектакъла. Стайко Мурджев погледна на образа като провокация и ние заедно решихме да го уедрим, да му дадем по някакъв начин нов сценичен живот.  

Да му придадете плътност...

Да му придадем плътност в отделните 5 сцени, където се появява и така да го изведем, че макар и без текст, той да има присъствие и отношение към процесите, които се развиват на сцената. Отношение към чудото Моцарт, което взривява и преобръща канона, заедно с утвърдените представи на моя герой, един традиционалист с консервативно мислене.

Олицетворение на изостаналост и закостенялост, поставен неслучайно в инвалидна количка...

Предложението за инвалидната количка дойде от Стайко Мурджев и за мен беше много любопитно и предизвикателно как - оставайки статичен през цялото време - да извадя на показ душевният свят, почудата, изумлението, може би дори възмущението на Джузепе Боно. Години наред той е диктувал музикалния вкус в императорския двор, радвал е хората с музиката си, въздействал им е по определен начин, а с идването на надарения свише Моцарт всичко това сякаш губи смисъл. Не му е лесно да възприеме чудото, цялата негова консервативна същност го отрича, а в същото време, от позицията си на професионален музикант, той не може да не се удивлява на славея, на Божия пратеник сред хората. Така Джузепе Боно придоби особена яркост и работата ми върху него беше много интересен процес, който ме предизвика от 5 ремарки, от 5 изречения да изградя един пълнокръвен герой.

А може би актьорът и режисьорът в теб взаимно се предизвикват. Освен като актьор, ти си създател и режисьор на Театрална формация „Феникс“. И ако в началото актьорът е напътствал режисьора, то сега въздействието тече и в обратна посока. 

Театърът е едно магическо пространство и когато професионализмът се натрупа, оттам нататък аз вече не се връщам към основополагащите моменти, освен когато не се налага, разбира се, а все повече и повече се опитвам да разсъждавам върху надстройката, да навлизам все по-дълбоко в човешката индивидуалност. Защото човек никога не може да бъде опознат докрай, той непрекъснато търси себе си и там в някъде в тази безкрайност се намират и корените на себепознанието. И колкото повече ние се опитваме чрез себе си и от себе си да дадем плът и кръв на героите, които пресъздаваме, толкова по-истински заживяват те на сцената. В този смисъл аз не мога да разгранича актьорското от режисьорското, но знам, че то е едно безкрайно пространство, една съвкупност от знания, усещания, прецизиране, смисъл. Работата с Фениксите ми даде възможността да откривам нещата от другата страна на театралното единоначалие. Ако актьорът живее в обстоятелствата, а режисьорът в анализа, режисьорът има повече възможности да прояви своето аз, така че колкото повече актьорът взема от режисьора и неговото аз и диша с неговите пулсации, толкова по-достоверна и по-интересна ще бъде актьорската му интерпретация. Днес тя е една, утре ще бъде друга. Нямал съм случай, в който да играя по един и същ начин в различни представления на същото заглавие. Но съм имал удоволствието да играя различни роли в едно и също заглавие.

В комедията „Бащи, лъжи и още нещо“ от Рей Куни, с която специално отбелязваме твоя 40-годишен творчески път.

Да, преди години в „Бащи, лъжи и още нещо“ играх сина, а сега играя бащата Доктор Мортимър. Изграденият професионализъм, работата с режисьора и партньорството с колегите са важни, но от друга страна все си мисля, че във всеки образ, който градим, трябва да влагаме и нещо лично и когато актьорът открие това нещо, той е силен.

Като актьор винаги ли се оставяш да те води режисьорът?

Невинаги. Влизал съм в спор, оттеглял съм се дори от постановки, но по принцип изчаквам, не бързам, натрупвам по-бавно. Предпочитам да работя отвътре навън като подход, но мога и другото, зависи от заглавието. Ако не си достатъчно внимателен в натрупването, после няма как да отприщиш цялата си енергия.

И колко станаха вече ролите ти?

110, сега с ролята ми в новото заглавие „Вечеря за глупаци“ стават 111. Всички в моя любим, единствен и неповторим Варненски драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Щастлив съм, че целият ми творчески път протича тук.

Няма как да говорим за всички, пресъздадени от теб герои, но знам, че особено цениш ролята си на Вестникаря в „Къща“ от Антон Страшимиров.

Вестникарят е малка, дори по-малка от епизодична роля. Режисьорът Бойко Богданов ми предложи да се поровя в библиотеката, за да се запозная с моя герой, който бие тъпана на мегдана, приканвайки хората да си купят вестници „Заря“, „Утро“ и т.н. Прекарах един месец в библиотеката, събрах много публикации на журналисти и различни автори, най-вече сказки и речи на Антон Страшимиров. Усетих гражданския пулс на 20-те и 30-те години на миналия век и неизбежно стигнах до  сравнението с нашата 1989 година, когато излезе постановката. По време на репетиционния процес 60-те страници на моята тетрадка със записки намаляха до 40, после до 20, 10, 8, 6, 4, докато накрая останаха само 2. Но в тези 2 страници имаше 6 важни монолога, с които изведохме ролята на интелигенцията във времето на епохални обществени промени. Премиерата предизвика силен отзвук и ние много му се радвахме.

На тогавашния, мисля, последен Преглед на българската драма и театър, „Къща“ на Варненския театър получава много награди, сред които наградата за най-добро театрално представление в България, както и втора награда за актьорско майсторство за теб.

Да, това се случи на 10 май 1989 г., а няколко месеца по-късно, на 10 ноември предстоеше най-голямото събитие, което промени съвременната история на България. Ние го предусетихме и това също е част от магията на театралното изкуство.

В разговорите ни с теб неизменно присъства и нашата любима Грациела Бъчварова, родственица на Стоян Бъчваров и ембематична актриса за Варненския театър. Как в годините съхранявате вашето красиво, театрално и човешко, приятелство?

С Грациела се запознах през 1977 г., когато консултирайки ме за ВИТИЗ, тя ме обнадежди с мили думи. Тогава бях вече приет, при това с много висок успех, в Медицинския университет, но театърът неустоимо ме привличаше. Завърших ВИТИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и проф. Снежина Танковска, Варненският театър ме покани и така събрах любовта си към морето и театъра на едно място. Няма да забравя първото си участие в руската пиеса „Салют, динозаври“, в която играехме само ние двамата. Отогава пазя динозавърското в себе си и затова много обичам Грациела. След 20 години направихме нейния бенефис със „Скъпа Памела“ и сега, след още 20 години, аз продължавам да я обичам, тя е от хората, с които споделям и на чиято преценка се доверявам. Грациела не спира да следи и да се вълнува от развитието на Варненския театър. След премиерата на „Тютюн“ дълго разговаряхме за нюансите в постановката и за моята роля. Вярвам й, защото тя е изключителна актриса, винаги е работила задълбочено, с финес и деликатност, с усет към жеста и детайла, харесвам нейните паузи. Големият й талант личи още в „Стубленските липи“, нейният пръв филм и един от първите големи творби на българското кино. Като творец и личност Грациела притежава още едно много силно качество – прокарва мостове между театъра и обществото. Пожелавам й да е жива и здрава, да бъде винаги с нас и тя ще бъде.

Също като Грациела, и ти умееш да вдъхновяваш хората за театър, откъде тръгва това? 

Връщаш ме към детството и семейството ми. Мама беше прекрасен човек, светла й памет. Баща ми, завършил семинария с отличие, беше избрал пътя на учителя и съчетавайки духовността с педагогически усет, внасяше любов във всичко, което прави. Подготвяше с децата оперетки в Шумен, които бяха първата ми школа за изкуство и умението да споделям, да чувствам заедно с другите. И ако сега съм актьор, дължа го изцяло на моите родители. Пях дълго време и в един шуменски хор, но пеенето не ми беше достатъчно, исках да имам повече свобода да се изразявам.

Също и с твоята цигулка, на която свириш в няколко театрални спектакъла.

Един от първите беше „Лорензачо“, после „Криворазбраната цивилизация“ и сега в юбилейния спектакъл „100!“, където изпълнявам Серенадата на Шуберт. След цигулката се научих да свиря на китара и да си акомпанирам с нея, когато пея. Това  пък ми помогна да се опитам да композирам, имам 3 албума с песни за деца и един за възрастни. Каня се да издам самостоятелен двоен албум с детските ми песни, които са някъде към 60, 70, може би.

Пишеш и стихове.

Да, но имам дълг към поезията, времето не достига. Стиховете ми са за чудото на театъра, за природата и България, чувството ми за родолюбие и българщина е навсякъде.

Какви биха били пожеланията ти към театъра и към самия теб ...

Пожелавам на нашия театър да съхрани своята самобитност и оригиналност, да преведе във времето здравите послания от нашите предци, да пренесе традицията в съвременен изказ. Вярвам в бъдещето на Варненския театър. На себе си, моите близки и колегите пожелавам да сме здрави, да осмисляме повече дните си и да се уповаваме на човешкия дух, който може да прави чудеса.