Петър Денчев

Интервю на Виолета Тончева с режисьора Петър Денчев

преди премиерата на 25 и 27 февруари 2016 г. в Драматичен театър „Стоян Бъчваров” на „Едноокият цар” от Марк Креует

 

Превод Нева Мичева, художник Теодора Лазарова, композитор Христо Намлиев, мултимедия Елена Шопова, фотография Тони Перец

 

Действащи лица и изпълнители: Полицаят Давид - Симеон Лютаков; Лидия, негова съпруга - Милена Кънева; Сандра - Биляна Стоева; Игназий - Пламен Димитров; Политикът – Николай Божков

 

Поздравления за първата Ви постановка в родния град, при това в 95-ия юбилеен сезон на Варненския драматичен театър. Защо избрахте „Едноокият цар”?

 

Защото пиесата е написана много умно, а аз съм възпитан да мисля, че пиесата трябва да е по-умна от мен. Тя умело играе с различни политически и социални реалности и открива твърде интересни перспективи пред личните фабули на персонажите. Освен това отговаря на едно силно условие - да бъде много актуална по отношение на политическата и социална проблематика. Става дума за Западна Европа, колкото и условно да става това понятие, у нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот, тук нивото е различно.

 

Пиесата дава гласност на това как социалните и политически убеждения проникват в интимния семеен живот на героите, а двама от тях в крайна сметка се оказват не толкова праволинейни в своите убеждения, колкото си мислят и са разобличени като политически позьори. Това е много важен и съществен момент, защото ако едно убеждение не е интегрирано на лично ниво, то остава на нивото на абстрактните намерения.

 

Откъде идват различията с България?

 

В българското общество няма ясно изразени класи и социални слоеве,  поради което политическите убеждения и социалните намерения са резултат на семейна среда, възпитание, дори на недостиг на информация и нещата остават размити и непоследователни.

 

Въпрос на гражданска култура...

 

Да, но тя не може да съществува без гражданственост, без наличието на активен граждански живот. Българското общество, без да искам да обиждам някого, е някак все още феодално и селско-класово, така че ако се появят някакви социално-политически възгласи за справедливост и истина, те са по-скоро народняшки. На Балканите има по-люти народи от нас и ние не сме пример за подражание за никого наоколо през последните години.

 

Пиесата впечатлява с още много други качества, като липсата на какъвто и да е театрален патос. Тя разобличава театралността като такава и разчита на живото отношение на перонажите/актьорите към случващото се. То трябва да бъде техният истински център и в тази посока насочваме нашите усилия. Допада ми фантасмагоричното отлепване от тази специална тема и то най вече, защото авторът кара героите да се огъват под натиска да проветрят своите разбирания, за да постигнат личните си цели.

 

 

TOP