На 12 март 2017 г. Варненският театър навършва 96

Details

Category: Актуални новини

ЗА ВАРНЕНСКИЯ ТЕАТЪР ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ

Явор Гърдев – режисьор във Варненския театър в периода 2001-2008 г.

В личен план за мен Варна е определящ период. В естетически — също. Беше смислено, нужно, зареждащо, вълнуващо и най-важното — беше споделено. Казано с нескрита емоционална привързаност: просто беше хубаво.

Дойдох във Варна по покана на Дафинка Данаилова, на която съм искрено благодарен, защото в този период Варна стана за мен град на спасението. Аз съм блуждаещ човек и имам периодична нужда от места за емигриране, в които да преоткрия себе си в сложен момент.

Варна стана едно от тези места в живота ми. Чувствам я като един от своите градове, които се броят на пръстите на едната ръка.

Родният ми град е София, но има в живота ми и няколко други места, в които ми се наложи, образно казано, да емигрирам, за да се преродя за нова фаза в живота си. Да ги наречем градове на съзряването. Варна е един от тях. Може би – най-важният.

Михаил Мутафов – актьор във Варненския театър от 1975 г.

Искам да не остарявам в изкуството. Стремя се да не се повтарям, да представям героя пълнокръвно, като използвам максимално свободата, дадена ми от режисьора. Макар и рамкирана, в тази свобода има движение, тя дисциплирана и едновременно с това позволява да развиваш образа, без да проявяваш насилие над него.

Пълнокръвен се чувствам в постановката „Пухеният” от Мартин Макдона на Явор Гърдев, вече 14-та година, във всяко следващо представление влизам като за пръв път и това ми носи огромно удоволствие.

Често се е случвало пиеси да ми омръзват, тук е обратното. Подобни чувства изпитвах и в „Марад/Сад”, един много дълбок текст, работата върху който постоянно ми разкриваше нови детайли, убягнали ми преди това. Излизаш на сцената, за да работиш, да стигнеш до някакви резултати, а не да играеш, не да се повтаряш. Трудно е да се работи, а не да се играе.

Валентин Митев – актьор във Варненския театър от 1994 г.

Гордея се с баща си Славчо Митев, който е завършил първия випуск на ВИТИЗ при Георги Стаматов. Той е играл няколко години във Варна, където се е запознал с майка ми и където през 1961 г. съм се родил аз. Детството ми премина на първия ред в Народния театър, където вече работеше баща ми.

Гледах всички представления, знаех наизуст почти всички роли, възхищавах се на историческите герои с прекрасните им одежди. След гимназията и казармата работих известно време като осветител в Народния театър, докато стана време да кандидатствам във ВИТИЗ.

Сам взех решението и сам се подготвих. „Втори луд в семейството, но щом му е на сърце, така да бъде”, отсече баща ми. Така казах й аз на сина си, когато той също избра да се посвети на актьорската професия. С баща актьор и майка актриса, макар и любителка, самият аз актьор, със син, който сега учи за актьор, целият ми живот минава, съсредоточен около сцената. Като се обърна назад, имам повече спомени от сцената, отколкото от личния си живот.

Даниела Викторова – актриса във Варненския театър от 2000 г.

Обичам Тереза от „Паметта на водата”, но преди да я заобичам, много я гоних, докато я настигна. И не Тереза е близка до мен, а аз съм я придърпала към себе си.

Мисля, че не е хубаво актьорът да превръща всичките си роли в ръкавици. Нямам несимпатични героини, всички са ми симпатични, а предизвикателствата са добре дошли във всеки творчески процес. Предпочитам да вървя по дълъг път, но от друга страна тези роли, които са по-разбираеми, по-лесни, те също си имат своя чар.

Не мога да ги деля, но по-трудното винаги е по-интересно. Ако е понятно и лесно, се обезмисля творческият процес.

Но дори да е понятно и лесно, аз съм убедена, че това е само на пръв поглед и е необходимо по-дълбок сондаж. Много се радвам, когато работим с режисьори, с които не оставам само на повърхността, а изследваме пластовете под нея.  

Стоян Радев – актьор във Варненския театър от 1998 г.

Режисьорът Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил.

Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам. До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му - „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова.

Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме навреме да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

Веселина Михалкова – актриса във Варненския театър от  1998 г.

Два пъти предложиха на Стоян Радев и мен работа в столични театри, но ние се запитахме: А какво не сме получили във Варна, какво не сме изиграли, от кого не сме доволни, за да напуснем нашия театър и да идем на „Раковски”?

И досега не съжаляваме за това свое решение. Не бих заменила нашия театър за никой друг, тук има някаква магия. Тук се е запазил смисълът.

Смисълът защо си станал актьор, защо посвещаваш живота си на тази професия, която е лошо заплатена, лишава те от личен живот - добре, че майките отгледаха децата ни... Т

я е необяснима професия, не може да бъде обяснена рационално. Но ако я няма тази магия да стоиш няколко стъпки над земята, си загубен!

Виолета Тончева

Варненският театър на 96

Details

Category: Актуални новини

На 12 март 2017 г. Варненският театър навлиза в своята 96-а годишнина. Както е известно, на 12 март 1921 г. първата професионална театрална трупа във Варна изнася, под ръководството на първия си директор и режисьор Стоян Бъчваров”, своя първи спектакъл „Инстинктът” от модния тогава автор Анри Кестмекер.

Към историята на театъра ни връща с книгата си „Варненският театър – обществен феномен”, изд.”Виа Антика”, 2016, театроведът Сия Папазова. Книгата бе представена на Камерна сцена „Стоян Камбарев” в Европейската нощ на театрите 2016.

В това силно, едновременно документално, аналитично и емоционално историческо свидетелство възкръства златното поколение варненски актьори от втората половина на XX век, а в спомените на някои от тях оживява самият Стоян Бъчваров. На корицата на книгата го виждаме в ролята на Епиходов от „Вишнева градина” на А. П. Чехов. 

Стоян Бъчваров, Станчо Станчев и Стоян Камбарев

Режисьорите, които бележат първите три важни периода в развитието на Варненския театър

 Поздравления за чудесната книга, Сия! Като драматург на Варненския драматичен театър в продължение на З2 години, също негов директор в смутната 1990-1991 година, автор на пиеси, сценични варианти и театрални адаптации, телевизионни филми и театрални проекти, многобройни интервюта и текстове за театър, ти определено си човекът, който най-добре би откроил най-важните периоди в развитието на Варненския драматичен театър.

Основаването на Варненския театър - в книгата си говоря подробно за него, е първият важен период. Уникално решение на Варненската община в онова страшно време, 1921-ва година, минус 20 градуса, студ, глад, пълна нищета и изведнъж тези родолюбиви варненци от общината решават да създадат професионална актьорска трупа, с директор и режисьор Стоян Бъчваров.

Това са първите актьори, които получават заплата, подписвайки се под ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова – съпруга на Стоян Бъчваров, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова-Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова и Вела Ушева.

Те правят висок, модерен, европейски театър. Избират най-добрите заглавия, които се играят на европейска сцена, представят и големите руски автори, много висока класа.

Вторият период определено е периодът на Станчо Станчев.

Той изрази и доказа себе си във Варненския театър. За съжаление остана сякаш недооценен в големия мащаб на българския, а може би и на европейския театър. Защото той наистина беше режисьор на европейско ниво. Той донесе във Варненския театър грижата за формата във време, когато това беше срамна дума.

Тук той издигна формата в цар-форма. Той знаеше, че формата е без значение, когато съдържанието е формално, а високо съдържание можеш да постигнеш само с висока форма. Станчо Станчев възпита актьори, които можеха да се справят с подобни задачи, можеха да износят формата в себе си.

Това беше много голяма и трудна негова борба, в която той ни остави спектакли-образци, като „Полет над кукувиче гнездо”, „Малки Чехови комедии”, „Добрият войник Швейк”... Как мощно, на нивото на най-големите европейски режисьори, направи той „Процесът” от Петер Вайс, първото голямо документално представление на варненска сцена.

Затова този втори период е белязан със знака на Станчо Станчев. Категорично.

Третият период принадлежи на Стоян Камбарев.

Тук той осмисли идеите си за пространствения театър, тук постави „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова – 1910”.  Тук той окрупни своята находка и доказа по художествен път, че пространството поражда енергиите, партньорството, всичко. Стоян Камбарев беше смел творец, който работеше в Евклидовото пространство, а се беше запътил в далечни космически галактики, където властват други мощни енергии.

И ако ти си назовала книгата си за Варненския театър „Среща на енергии”, с най-голяма енергия, с най-голямо електричество и мощ бяха представленията на Стоян Камбарев. Там властваха енергиите.

Аз имам такова едно съмнение, че докато отваряше тази черна дупка на космичното театрално пространство, тя като че ли го засмука, погълна го и той сега твори там някъде, в непознати нам селения, за които само предполагаме, че съществуват...

В кой период Варненският драматичен театър успява да намери онзи най-труден баланс между обичайните заглавия за един репертоарен театър, вкуса на публиката и експеримента като основен двигател на театралното изкуство?

Вкусът на публиката като нещо по-маргинално и експериментаторският вкус като нещо по-елитарно са категории, измислени от нас.

Измислени, незнайно защо, може би от презрение към публиката, от някакво съмнение, че е добре да съществува някакъв друг кръг, който е създаден да мисли по-специално, по-изтънчено, един кръг с по-синя кръв, който мисли по-различно от широката публика. Масовият зрител, изправен срещу затворения кръг, който си прави някакви експерименти.

Според мен това говори не само за лош вкус, но и за някакъв комплекс. Всъщност няма такова нещо. Когато Стоян Камбарев правеше своя експериментаторски театър, той имаше предвид възможно най-широката публика, до най-маргиналните й слоеве. Тогава експериментът има смисъл. И аз съм забелязала, че винаги спектакълът, създаден с високо майсторство, колкото и да е експериментаторски, стига до всеки. Спомням си „Полет над кукувиче гнездо” на Станчо Станчев, публиката чакаше след представленията актьорите, за да ги докосне, да види кои са тези, които играят по този невероятно въздействащ начин.

Ето в такива случаи двата страта – високият и ниският, се сливат. Като потвърждение ще дам пример с Театър „Глобус”, в който са се играли експерименталните пиеси на Шекспир като „Хамлет”, където философското мислене е изведено на много голяма висота. В тях се разсъждава над въпросите за смъртта и живота, за мисията на човека, за нетрайността на човешкото битие.

Как са били играни тези пиеси пред публика от бедняци, проститутки, пияници и всякакви маргинали на нивото на битийната простота? Как достигат до тях тези философски внушения, как попиват те с широко отворени очи всичко, което става на сцената, как разбират те мъките на интелекта у Хамлет? Обяснението е само едно – става дума за прекрасни пиеси и прекрасни актьори. Намериш ли онова житейското, достъпното до всеки човек, можеш да предприемеш най-смелите си театрални експерименти.  

Из интервю на Виолета Тончева със Сия Папазова, автор на книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. „Виа Антика”, 2016

„МЕСЕЦ НА СЕЛО” ОТ ТУРГЕНЕВ – ПРЕМИЕРА В КРАЯ НА МАРТ

Details

Category: Актуални новини

30, 31 март 2017, 19.00, Сцена Филиал

На 30 и 31 март Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров” кани на третата си премиерна постановка за 2017 година – комедията „Месец на село” от Тургенев. За постановката режисьорът Стилиян Петров, създал великолепните спектакли „Канкун” и „Опасни връзки” на варненска сцена, отново се доверява на творци, с които неведнъж е работил - преводачката Майя Праматарова, сценографа Венелин Шурелов (ИКАР за сценографията на „Канкун”), костюмографа Елица Георгиева (ИКАР за костюмите на „Канкун”) и композитора Иван Шопов. Участват: Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Даниела Викторова, Юлияна Чернева, Цветина Петрова, Стоян Радев, Валери Вълчев, Николай Божков, Николай Кенаров, Пламен Димитров, Константин Соколов.

ТУРГЕНЕВ – НАЧАЛО НА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА ТРАДИЦИЯ В РУСКАТА ДРАМАТУРГИЯ

Иван Сергеевич Тургенев (1818-1883) принадлежи към най-авторитетнитe руски писатели, драматурзи и поети от втората половина на XIX век. Той продължава литературните традиции на Пушкин и Гогол, насищайки руската белетристика с по-богата емоционалност, различни герои и проблеми, нови жанрови и стилови форми. Романите му „Рудин", „Дворянско гнездо", „В навечерието" (с главен герой българина Инсаров) и „Бащи и деца" му отреждат славата на първия голям романист в руската литература.
Роден в богато дворянско семейство, Тургенев пътешества из Европа, докосвайки се още на младини до европейската култура. Запознанството с прочутата френска оперна певица от испански произход Полин Виардо предопределя целия му жизнен път. След гастрола й с италианската опера в Петербург, той напуска заедно с нея Русия и се установява в Централна Европа, където прекарва по-голямата част от живота си. Общувайки с най-известните творци на епохата, като Виктор Юго, Жорж Санд, Мопасан, Достоевски, Толстой, Дягилев и още много други, Тургенев се явява естествен посредник между руската и западноевропейската култура.
Драмите му „Закуска у предводителя", „Ерген", „Месец на село" и „Храненик", които се открояват с жив диалог и тънък психологически рисунък, поставят началото на една интелектуална традиция в руската драматургия, която по-късно ще бъде продължена от Чехов.

"РАКИТИН - ТОВА СЪМ АЗ"

Театроведите говорят за най-известната пиеса на Тургенев „Месец на село” като за "един Тургенев, който включва Достоевски и предчувства Чехов".

Пиесата пресъздава живота на руското дворянство чрез образите на разкъсваната от разнородни чувства Наталия Петровна, влюбения в нея Ракитин, съпруга Ислаев и майката Ана Ислаева, студента Беляев, възпитаницата Верочка, съседа Болшинцов, доктор Шпигелски, компаньонката Лизавета, немеца гувернант Шааф, слугинчето Катя. Чувствата и съдбите на всички изненадващо се преплитат, влеченията и обясненията някак се разминават...

Самият Тургенев казва: „Ракитин – това съм аз”.

  Прочете повече: „МЕСЕЦ НА СЕЛО” – ПЪРВАТА РУСКА КЛАСИЧЕСКА ПИЕСА С ГЛАВЕН ЖЕНСКИ ОБРАЗ

 „Mесец на село” - диктат на страстта

Картини от „Mесец на село”