Чудото, което живее в театъра

Category: История

Интервю на Виолета Тончева със Свилен Стоянов

100 роли в 35 варненски сезона. Как се случи тази любов с Варненския театър, Свилене?

Завърших ВИТИЗ в класа на проф. Енчо Халачев. На дипломния си спектакъл „Женитба” от Гогол в Добрич получих покана от Варненския театър и от 1981 г. до днес съм в неговата трупа. Това прави една трета от времето, в което изобщо съм живял. Имах щастието да бъда „втурнат” в репероара веднага след дипломните си спектакли - във ВИТИЗ с „Лизистрата” от Аристофан на проф. Богдан Сърчаджиев и на варненска сцена с камерната постановка „Салют, динозаври” от Генадий Мамлин на режисьора Симеон Димитров, с единствена партньорка и досега приятел по дух и близък човек Грациела Бъчварова. Пиесата пресъздава взаимовръзката между поколенията и този прекрасен човешки контакт, който съществува между моя герой, момче на 18 г. и неговата родственица Леля Аня, ние с Грациела пренесохме в живота, продължаваме и днес да сме много близки приятели. Досега съм изиграл 99 роли в театъра, все хубави задачи. Сега играя стотната си роля в „Прелестите на изневярата” от Валентин Красногоров, постановка на Костадин Бандутов.

Ти проявяваш подчертано активно отношение  към историята на театъра, постановките, режисьорите, ролите. Ако някой е забравил нещо, се обръща към теб.

Смятам, че е много важно да имаме памет за това, което е било и което самите ние сме постигнали. Връзката между поколенията не бива да прекъсва, трябва да я съхраним.

Имам и изключителни празници, като този през 1989 г., когато с „Къща” от Антон Страшимиров на режисьора Бойко Богданов спечелихме Голямата награда за представление на Националния преглед на българската драма и театър, Бойко Богданов взе Наградата за режисура, аз, Жоро Велчовски и Нели Вълканова бяхме отличени с Наградата за актьорско майсторство, Тодор Игнатов получи Награда за сценография. С тази наша, по младежки отприщена постановка, ние показахме, че не сме равнодушни към тогавашните съдбоносни обществено-политически промени. Няма да забравя как, заедно с режисьора, развихме образа на Вестникарчето и го превърнахме от герой с няколко реплики в един от знаковите образи в постановката. За близо месец прерових в библиотеката периодичния печат от 20-те и 30-те години на миналия век, събрах публицистични послания, сатира и всичко, което би могло да се съотнесе към моя персонаж, в голяма тетрадка от 60 страници. След щателна преработка от целия този огромен материал останаха едва 3 страници с 6 монолога. Те бяха изключително важни, защото чрез тях посочвахме мястото на интелигенцията във времената с радикални обществени промени. Чрез Вестникарчесто, чийто тъпан възвестяваше недоволството и безпокойствието, търсехме прототипа на журналистиката и нейната проекция в съвременния живот, акцентирахме върху все по-нарастващата роля на медиите. Последвалите обществено-политически процеси доказват колко прави сме били в тези си творчески изследвания.

Ти си от актьорите, участвали в най-дълго играните спектакли на Варненския драматичен театър.

Имах прекрасни срещи с много добри режисьори, сред които Станчо Станчев, Цветан Цветков, Бойко Богданов, Костадин Бандутов. Постановката на Костадин Бандутов „Между два стола” от Рей Куни със 151 представления е най-дълго играният спектакъл на голяма сцена в най-новата история на нашия театър. Това е ситуационна комедия, много честно поднесена от нас, заради което и зрителите пълнеха залата. Става дума за периода 1990-1998 и онези трудни години с режим на тока, когато хората идваха в театъра, за да им е топло и светло, да забравят грижите и да се забавляват. Забавлявахме се и ние - Илия Пенев, Полина Велинова, Огнян Цеков и всички останали мои колеги в този великолепен спектакъл.

Много творчески вълнения ми донесе „Котка върху горещ ламаринен  покрив” от Тенеси Уилямс на Красимир Спасов, с Милена Кънева изиграхме главните роли. После със Сашо Илинденов направихме „Член 223” и „Големанов” от Ст. Л. Костов, които имаха дълъг сценичен живот. Същото се отнася и за „Дамски шивач” от Жорж Фейдо, с режисьор Румен Велев и хореограф Нина Козина. Не бих искал да пропусна спектакъла по пиесата на Жоро Велчовски „Псета”, както и „Църква за вълци” от Петър Анастасов на Николай Ламбрев, в който участвах заедно с Михаил Мутафов и Дафинка Данаилова. „Госпожица Юлия” от Аугуст Стриндберг, с Илиана Даскалова в главната роля, играхме дори в Швеция. И още, и още...

Има ли нещо, по което твоите роли, колкото и да са различни, си приличат?

Във всяка роля, независимо от обема, търся да бъда защитник на своя персонаж, и в малките роли знам какво да правя. И в “Ричард III” oт Уилям Шекспир, и във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, имам роли, които благодарение на режисьора Пламен Марков станаха по-големи, в сравнение с предварителния авторов замисъл. Така е и в „Доходно място” от Александър Островски на Крис Шарков. Всъщност това е доста по-трудно - в неголяма роля да намериш онзи точен и необходим цвят, който да обогати цялата палитра. Обичам да се впускам в безкрайната пътека на психологическата драматургия.

Но и комедията и сатирата са ти близки.

О, да. Те изискват активна позиция и точно послание, друг темперамент и друга енергия. Те увличат в едно съвсем различно пространство, което е едно от най-демократичните проявления на изкуството въобще и всичко това ме импулсира неимоверно. Комедията най-добре илюстрира идеята на театъра като организъм, който не може да е жив, ако е вчерашен или утрешен, той трябва да е днешен. Може да предлага какви ли не сблъсъци, но само ако темите говорят и за днешния ден, и само ако интригуват зрителя, се случва чудото на театъра. Чудото, което събира в една зала оптимисти, песимисти, страдалци и всякакви други човеци, за да прекарат два часа заедно и тази взаимност да ги сближи по един уникален начин. Това чудо живее в театъра, който ни кара да вярваме в красивото и да се стремим към него. Уверен съм, че театърът е вечен като живота.

Ти си познат като актьор с много дарби - изпълняваш и композираш песни, свириш на цигулка и китара, имаш издадени компактдискове с твои песни, рецитираш и пишеш стихове. Наистина ли театърът беше правилният ти избор?

Израснах в много духовна атмосфера в моя роден град Шумен, свирех на цигулка, проявявах интерес към много неща и така се озовах пред голяма дилема какво да кандидатствам – Консерватория или ВИТИЗ. Съгласно тогавашните ограничения, имах право само на един ВУЗ по изкуствата, а освен това бях приет и медицина във Варна. Тогава моят баща ми помогна да направя верния избор – театъра.

На театралната сцена свирих за пръв път на цигулка в „Лорензачо” от Алфред дьо Мюсе на Руси Карабалиев, при това, според режисьорското решение, бях с превръзка на очите. След премиерата Крикор Азарян, без да знае, че съм актьор, попитал Руси как е намерил това момче - музикант с такъв артистичен талант. На цигулка свиря и в постановката на режисьора Стоян Радев Ге. К. „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников, посветена на 95-годишния юбилей на нашия театър.

Спомням си с удоволствие за мюзикъла „Хлапето” от унгарския композитор Тибор Наги, по едноименния филм на Чарли Чаплин, постановка на режисьора Георги Кайцанов във Варненската детско-юношеска опера, която играхме 3 сезона. Имам няколко песенни албума - 3 за деца и 2 за възрастни, като аранжиментите в последните албуми са на сина ми Ники Стоянов. Добавям тук и стихосбирката ми „Разминаване”.

Няма да пропуснем и твоята любима Театрална формация „Феникс”, в която ти, вече няколко години, занимаваш с изкуство млади хора, сред тях и такива в неравностойно положение, с двигателни и други проблеми. Самарянски жест или необходимост е това за теб?

Обичам моите ученици, вярвам в тях и техния талант. Вълнуващо е да откривам за тях и заедно с тях необятния свят на театъра. Вълнуващо е да усещам как изкуството помага да се преодоляват здравословни проблеми. Това прави и мен по-силен. С Фениксите досега сме подготвили 8 спектакъла и всички те спечелиха награди от Националните прегледи за любителско театрално творчество. Ще спомена само спектаклите по разкази на Елин Пелин от цикъла „Летен ден”, „Разни хора, разни идеали” по „Бай Ганьо” и фейлетони от Алеко Константинов, „За Швейк, за нас и още нещо” по „Добрият войник Швейк” от Ярослав Хашек, излезе и „Бяла приказка” по Валери Петров.

Радвам се, когато моите възпитаници доказват себе си - Милена Минчева вече следва театрознание в НАТФИЗ, а Иван Цветанов, който макар и в инвалидна количка, играе главни роли, работи вдъхновено и постига голямо творческо развитие. Нашите занимания имат, разбира се, своите терапевтични моменти, но аз винаги се стремя да направя такъв спектакъл, който да въздейства на публиката с художествените си средства, а не да буди съчувствие. Сълзите не са достатъчно съзидателна енергия, изисква се една по-силна връзка. Тук искам да благодаря на Община Варна за съдействието и за Почетния знак за заслуги към Варна. Приемам го като признание от цялото общество, като една прегръдка към хората в неравностойно положение, която ги кара да се чувстват по-уверени и по-равнопоставени в тяхната нелека житейска съдба.

17 септември 2016 г.