Личности

Category: За театъра

Личности и естетически позиции

Стоян Бъчваров (1878-1949) е творческата личност, с чието име Варненската трупа свързва всички най-важни дати от своите първи десетилетия. Той основава трупата, въвежда професионални правила, оформя репертоара, поставя и играе главните роли в много от спектаклите. От 1921 г. до последния си сезон (1934-1935) като директор-режисьор (с прекъсвания през годините заради смени в общинското ръководство, които го принуждават да напусне поста си) той успява да създаде и утвърди авторитета и творческото ниво на един истински модерен градски театър с разнообразен репертоар. Драматичният театър на Варна носи с достойнство неговото име.

Високата мярка в изкуството защитават поколения творци - директорите Матей Икономов, Владимир Тенев, режисьорите Исак Даниел, Йордан Черкезов, актьорите Христо Динев, Никола и Пенка Икономови и др. Репертоарната политика се стреми да поддържа баланс между класическия репертоар (Шекспир, Молиер, Голдони, Гоци, Шилер, Лесинг, Юго, Гогол, Островски), съвременната европейска драматургия (Ибсен, Ференц Молнар, Марсел Паньол) и българските автори, като Васил Друмев, Антон Страшимиров, Ст. Л. Костов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, а Иван Вазов присъства почти всеки сезон с нова постановка (”Хъшове”, “Борислав”, “Службогонци”, “Към пропаст”).

Н. О. Масалитинов се изказва възторжено за творческите резултати на варненската трупа: “Гледал съм пет пиеси и моите впечатления са най-хубави – прекрасен театър, отлична, добре ръководена трупа. Варненският театър е втори след софийския.” От 1935 г. субсидията от общината и от Министерството на народното просвещение се увеличава, Варненската община дава на театъра статут на ”общинско-стопанско предприятие” с щатен артистичен, административен и технически персонал.
Това е единствената по рода си формула за цялата страна, която стимулира по-голямата икономическа активност на театъра. В писмо от ръководството на театъра до министерството със самочувствие се заявява, че „От всички провинциални театри само Варненският плаща пенсионни удръжки и всички данъци, предвидени в законите на страната”.

Със Закона за театрите през 1942 г. театрите в Пловдив, Варна и Русе стават държавни и влизат под ведомството на Министерството на народното просвещение. Новият директор Николай Фол продължава дейността на детския сектор и акцентира върху съвременния български репертоар, като активно режисира и дори е автор на много от сценографските решения.

След установяването на социалистическата власт (1944 г.) тенденцията да се поставя съветска и руска драматургия се засилва, но с течение на времето едностранчивостта е преодоляна и репертоарът отново се разнообразява жанрово и естетически. Хрисан Цанков дебютира с “Оптимистична трагедия” от Вс. Вишневски, Людмил Кирков поставя “Ученикът на дявола” от Бърнард Шоу и “Укротяване на опърничавата” на Шекспир, често гостуват режисьорите Цветан Цветков, Димитрина Гюрова и Николай Савов. От 1962 г. Станчо Станчев влиза в театъра на Варна и свързва завинаги творческата си биография с него.
Тук той намира професионалната атмосфера и екип от съмишленици, подготвен за сериозните предизвикателства на съвременната – българска и западна – драматургия. Благодарение на неговите репертоарни открития и подчертано аналитичен интерес към живота на идеите в драматургията, към модерната рефлективност на сценичното изображение и актьорска игра, театърът се налага през следващите десетилетия като сериозен интелектуален партньор на все по-взискателната и все по-образована публика.

Чрез творчеството на този режисьор театърът действително се налага, според определението на Исак Даниел, като авторитетен неформален център на културния живот на Варна. Доказателство за това е, че много от спектаклите на Станчев все още живеят в разкази и спомени не само на отделни зрители, но и на актьори – свидетели и участници в тях. В театрални митове са се превърнали “Прокурорът” от Г. Джагаров, “Следствието” от П. Вайс, “Полет над кукувиче гнездо” от Д. Васерман, “Мата Хари” от Н. Йорданов, “Страшният съд” от Ст. Цанев. Те се помнят като звездни мигове на Варненската драма, когато оценката на публиката, самооценката на актьорите и обективната оценка на критиката са се срещали в щастливо разбирателство за истинското театрално събитие, което улавя съвременния нерв на творбите и на зрителната зала. Интересът на Станчев към съвременната драматургия си остава неизменен и през последните десетилетия – в началото на 90-те той пръв поставя Бекет на варненска сцена (”Последната лента” – моноспектакъл на Михаил Мутафов), а една от последните му постановки е “Учителят, или сянка върху дъската” От Ж.-П. Допан (сезон 2002-2003), съвременна белгийска пиеса за кризата в общуването и липсата на единна ценностна система у младото поколение.

През 1960-те години Любен Гройс поставя няколко запомнящи се спектакъла – “Бурята” от Шекспир, “Мнимият болен” от Молиер, “Осем Жени” от Р. Тома и съвременната американска мелодрама “Двама на люлката” от У. Гибсън.
Като естетически бунт срещу всяка уседналост в изкуството и в живота звучи спектакълът “Обърни се с гняв назад” от Дж. Озбърн (сезон 1967-1968) на младия тогава режисьор Красимир Спасов, роден във Варна.
Това също е един от ключовите спектакли, които помагат на театъра да се чувства жив и в тоталитарни условия. През седемдесетте години в театъра е открита детската студия на Райко и Данаил Райкови, които развиват блестяща педагогическа дейност с малките артисти. Техните спектакли “Бяла приказка”, ”Копче за сън”, “Лунната стая” и “Пук” от В. Петров, “Шестте пингвинчета” от Б. Априлов, “Приключения на тавана” от Р. Москова и др. обогатяват репертоара и създават интерес у детската публика към изкуството на театъра. Така Варненският театър не само възпитава своята публика от детските й години, но и създава творческа атмосфера за откриването и разгръщането на способностите на нови таланти (Мариус Куркински, Мария Сапунджиева, Даниела Викторова, Христо Колев, Вежен Велчовски и др.) През 1970-те Гриша Островски създава поредните митогенични спектакли, запомнени като върхови постижения на театъра през годините: “Моята прекрасна лейди” – мюзикъл по “Пигмалион” от Б. Шоу и “Опит за летене” от Й. Радичков.

В началото на 1980-те години такъв спектакъл е и “Лорензачо” от А. дьо Мюсе на режисьора Руси Карабалиев. Театърът е винаги отворен за младите режисьори, които натрупват опит, зареждат творческата атмосфера със своите амбиции, нови виждания за изкуството и естетически пристрастия. На много от тях Варненският театър дава висок старт в творческата съдба.

През 1985 г. Бойко Богданов дебютира във Варна със “Слуга на двама господари” от Голдони, а в следващите сезони реализира успешни прочити на българската класика (“Вампир” и “Къща” от Страшимиров). Той за първи път и то с категоричен успех поставя на варненска сцена пиеса на Бертолт Брехт (”Една малка буржоазна сватба”) – автор, смятан традиционно за труден и чужд за българската театрална школа.

През 1990-те, с началото на демократичните промени, театърът се отваря за неофициално забранените или просто премълчавани през годините автори на абсурдизма като Бекет (”Последната лента”, реж. Ст. Станчев), Пинтър, (”Играем Пинтър”, реж. Кр. Спасов), Арабал (”Циркът на пънкарите”, реж. Костадин Бандутов), Мрожек (”Чаровна нощ”, реж. Ст. Станчев), ”В открито море”, реж. Иван Добчев). Същевременно се усеща нестабилността и нуждата от актуализация на непосредственото общуване с една публика, заинтересувана повече от социалния театър по площадите, поради което се правят неуспешни опити чрез комедиите на Рей Куни, Майкъл Фрейн и други булевардни автори да се върне отново зрителя в салона. Скоро обаче театърът отново си припомня своята незаменима роля като интелектуален посредник между публиката и богатото наследство на световната литература и култура, независимо от конкуренцията на телевизията, киното и модерните технологии. Успоредил своите репертоарни интереси и естетически приоритети с тези на другите европейски сцени, Варненският драматичен театър открива новите имена на световната сцена: Дейвид Мамет (”Бизнес с бизон”, реж. Пламен Марков), Николай Коляда (”Прашка”, реж. Георги Михалков), Горан Стефановски (“Черна дупка”, реж. Стоян Камбарев), както и иронично-провокативния драматург и професионален философ Ерик-Еманюел Шмит (”Развратникът”, реж. Красимир Спасов; “Хотел между тоя и оня свят”, реж. Николай Ламбрев).

Варненският театър винаги е имал сетива за процесите в българската драматургия. Освен класиците на българската драма - Вазов, Ст. Л. Костов, Страшимиров, в репертоара присъстват утвърдените имена от 1970-те и 1980-те, като К. Илиев, Ст. Стратиев, Ив. Радоев, Ст. Цанев и новите имена на 1990-те, като Яна Добрева, Христо Бойчев, Елин Рахнев, Юрий Дачев.
С “Черна дупка” от Горан Стефановски (сезон 1994-1995) и “Клямзинският продавач или Майката” по Горки през следващия сезон Стоян Камбарев, в творческо “съзаклятие” със сценографа Никола Тороманов и варненските актьори, не само изважда на показ творческия потенциал на трупата пред публиката на цялата страна (двата спектакъла участват в редица фестивали и се превръщат в истински събития), но развива и своя собствен почерк до висоти, които и до днес остават непостижими в българския театър като вътрешна концентрираност и безкомпромисна eстетика. Неговото краткотрайно, но значимо творческо присъствие в трупата повиши нейното самочувствие, но и самовзискателността й, стимулира и провокира най-добрите творческите енергии, затова и репетиционната зала на сцена Филиал от няколко сезона носи неговото име. Успешни гостувания на варненска сцена осъществява и нашумелият Галин Стоев (родом от Варна), който през сезон 1996-1997 поставя ”Илирия” по Шекспир, а по-късно и “Игра на любов и случайност” по Мариво.

От 2000 г., когато директор на трупата става актрисата Дафинка Данаилова, режисьорът Явор Гърдев и сценографът Никола Тороманов са постоянно привлечени в творческия екип. В лицето на варненските актьори и сценични служби Гърдев намира съмишленици за своите високопровокативни, нетрадиционно решени постановки: “Бастард” по Шекспир се играе в подземието на изби “Димят”, “Марат/Сад” от П. Вайс – съчетава театрални и киноефекти, а ”Пухеният” от М. Макдона (2002-2003) е сложна сценична конструкция-павилион, зад чиито стъклени стени действието се следи посредством микрофони, без актьорите да виждат публиката и да чуват нейните реакции.
Това са експерименти със самата природа на театралното, на театралната ситуация както за актьора, така и за зрителя. И двете страни в театралното общуване навлизат в непознати, неконвенционални територии...

Театърът демонстрира изострен интерес към откриването на нови талантливи имена, като завършилия режисура в Германия Боян Иванов (”Часът, в който не знаехме нищо един за друг”, “Q4”, “Силикон”); програма “Дебюти” предоставя професионална сцена на талантливи млади режисьори за реализация на първите им проекти.

Новите имена, които се заявиха от сцената на ДТ във Варна, са режисьорите Десислава Боева (”Боряна” от Йовков, “Зойкина квартира” от Булгаков), София Ристевска (”Жорж Данден” от Молиер), Гергана Димитрова (”Време да обичаш, време да умреш” от Фриц Катер), сценографите Антония Попова (”Жорж Данден”; ”Член 223” от Ст. Л. Костов, реж. Александър Илинденов, “Тартюф” от Молиер, реж. Стоян Радев Ге. К.), Илиан Петров (”Боряна”) и др.

Историята на ДТ „Стоян Бъчваров” е немислима без Тодор Игнатов, сценограф на театъра вече 35 години (2010). Той създава редица запомнящи се сценографски решения за постановките: „Честна мускетарска” (реж. Гриша Островски), „Полет над кукувиче гнездо” (реж. Станчо Станчев), „Лорензачо” (реж. Руси Карабалиев), „Пътят към Мека” (реж. Крикор Азарян), „Черна дупка” (реж. Стоян Камбарев), „Томас Бекет” (реж. Борислав Чакринов), „Хотел между тоя и оня свят” (реж. Валентин Митев) и др.

Непременно трябва да бъде споменат и Симеон Лютаков, който освен с артистичните си изяви, участва в оформянето на крайния творчески продукт и като фотограф - неговата експресивна фотография прави плакатите и визията на ДТ „Стоян Бъчваров” разпознаваеми.

Безспорно режисьорът, чиято естетика, след Стоян Камбарев, най-трайно моделира естетическите позиции на Варненския театър, е Явор Гърдев. Тандемът Гърдев/Тороманов създава през последните години още две забележителни творби – постановката „Крум” – българска премиера на пиесата от скандалния еврейски автор Ханох Левин и изключителната сценична версия на „Калигула” по пиесата на Албер Камю, в която драматургичният, театралният и сценографският език постигат респектиращ синхрон на внушенията. Крис Шарков поставя „Макбет” от Хайнер Мюлер, следвайки стилистиката на Гърдев, постановките на „Дамски шивач” от Жорж Фейдо на Румен Велев. „Службогонци” от Иван Вазов на Пламен Панев, „Големанов” от Ст. Л. Костов на Александър Илинденов и „Страсти под брястовете” на Димитър Стоянов отправят своите послания към публиката с утвърдените средства на класическия театър.

Актьорът Стоян Радев продължава да демонстрира убедително творческото си амплоа и собствен почерк като режисьор, сценограф и костомограф в постановките „Домът на Бернарда Алба” от Федерико Гарсиа Лорка, „Горчивите сълзи на Петра фон Кант” от Райнер Вернер Фасбиндер и „Бремен” по мюзикъла „Веселите градски музиканти” от Александър Владигеров (хореография Георги „Goosh” Енчев, Биляна Георгиева, костюмограф Мира Каланова).

Пореден етап в творческата биография на театъра бележи първата българска постановка на „Фауст” по Йохан Волфганг фон Гьоте (сезон 2010-2011) в интерпретацията на Лилия Абаджиева – автор на сценичната версия, музикалната картина и хореографията. Изключителната сценография на Васил Абаджиев, осъществена с модерни технологии, подчертава достойнствата на режисьорските решения, в определни моменти въздейства и като самостойно произведение на визуалното изкуство. Резултатът от енергийното съприкосновение между всички театрални компоненти завихря един разтърсващ спектакъл, в който опозицията Фауст/Мефистофел блестящо изграждат актьорите Михаил Мутафов и Стоян Радев Ге. К.

Актьори

Списъкът на актьорите, превърнали се в знак за творческите постижения на театъра, започва със Стоян Бъчваров и продължава с Георги и Евгения Громова, Анна Феликсова, Венета Славчева, Васил Ляпчев, Преслав Петров, Яким Михов, Димитър Хаджиянев, Катя Динева, Илия Пенев, Пенка Божкова, Борис Луканов, Грациела Бъчварова, Евгени Бакалов, Георги Михов, Данаил Мишев, Стоян Алексиев, Стефка Симеонова, Йордан Мутафов, Дафинка Данаилова, Георги Велчовски и още много други.

Емблематично място в дългата редица от актьори, играли на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров”, заемат поколенческите фамилии - дядото Христо Динев, дъщерята Катя Динева, внучката Юлияна Чернева, както разбира се и Грациела Бъчварова, чийто баща Васил е племенник на основоположника на Варненския театър Стоян Бъчваров.

В сегашния творчески екип влизат: Александър Илинденов, Антонио Угрински, Биляна Стоева, Валентин Митев, Васил Читанов, Веселина Михалкова, Владислав Виолинов, Гергана Плетньова, Даниела Викторова, Илиян Марков, Мариела Станчева, Мария Гинкова, Милена Кънева, Михаил Мутафов, Нели Вълканова, Николай Божков, Петя Петкова, Пламен Георгиев, Пламен Димитров, Свилен Стоянов, Симеон Лютаков, Стоян Радев, Теодора Михайлова, Христо Христов, Юлияна Чернева.