ТЕАТЪРЪТ НА СТАНЧО СТАНЧЕВ

Category: Другите за нас

Created on Monday, 06 November 2017 12:58

Виолета Тончева

26.10.2017 15:14

Портал Kultura.bg

http://kultura.bg/

Станчо Станчев, едно от големите имена в историята на Варненския драматичен театър, му е посветил 41 от своите творчески години в периода 1962–2003. Това е почти половината от вековната история на театъра, едно изключително съзидателно време, протекло под неговия творчески знак. В наследство той оставя над 100 постановки, от които 53 на български и 47 на чуждестранни автори. И ако днес Варненският драматичен театър е театър с достойно място в българското сценично изкуство, то заслугата за това в голяма степен е и на Станчо Станчев.

Роден през 1932 г. в Пловдив, той завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски, работи в условията на тоталитаризъм и на демокрация, но следва единствено творческите си принципи, което му отрежда нелека съдба и често го поставя под ударите на силните на деня. Той напуска първото си работно място в Русе заради безумното обвинение, че прави „фашистки“ театър и така идва във Варна, където поставя „Великият Боби“ от Кшищов Грушчински. Тази първа негова варненска постановка, прочетена като гротеска за властта, която може да превърне обикновения човек в диктатор, задава и една от основните посоки в целия творчески път на Станчо Станчев.

Честен, свободен, достоен – си отиде от този свят Станчо Станчев на 23 октомври 2017 г.  Не пожела поклонение в театъра, защото „театърът е храм на изкуството, а не място за поклонение“.

Как устояваше на партийните критики, на които са били подложени не една и две твои постановки? „Коза“ от Васил Цонев е заплашена да не стигне до премиера, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено след 3 спектакъла, „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев е критикувана от официоза „Работническо дело“ като „погрешна тенденция в нашата режисура“ и т.н. Тези и други подобни оценки обикновено се разминават полюсно с мнението на професионалистите, но неприятностите не са ти били спестени.

Освен съпругата ми Дария, винаги са се намирали колеги и приятели, които са ме подкрепяли. Много са. В Шумен – Емил Кьостебеков, актьор и директор на театъра, и кинокритикът Тодор Андрейков, който отговори на нападките срещу „Интермедиите“ на Сервантес, а в Русе – поетът Иван Теофилов и режисьорът Борис Тафков. След като бях уволнен от Русенския театър, Николай Савов, директор на Варненския театър, и режисьорката Димитрина Гюрова ме поканиха във Варна. След четири сезона в Шумен и два в Русе, се озовах във Варненския театър с „препоръката“ от Градския комитет на партията в Русе: „Вземете го и пари ще ви дадем!“.

Не съм и подозирал, че ще остана тук докрая. Във Варненския театър през различните етапи на професионалната ми кариера чувствах закрилата на директорката Пенка Дамянова и на режисьорите Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и Цветан Цветков. Увереност ми даваха и актьорите, с които споделяхме едни и същи позиции в съвместната ни работа – Борис Луканов, Сава Георгиев, Данаил Мишев, Димитър Хаджиянев, Кирил Господинов, Илия Пенев … Сигурно ще пропусна някого. Приятелите Петър Пейков, Ицко Финци, Георги Калимеров, Людмил Кирков, Методи Андонов и Антон Горчев, художникът Петър Стайков, с които си кореспондирахме и взаимно си вдъхвахме сили. По- късно, в авантюрата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков получих изключителната подкрепа на Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях“, както и на театроведката Ана Иванова, заради което и двамата бяха отстранени от театъра. А когато ме пенсионираха по най-бързия начин, режисьорът Злати Златев ми подаде ръка и ме покани да поставям на сцената на Варненския куклен театър.

Ореолът ти на режисьор, който не се съгласява с наложените отгоре директиви, се допълва от живите все още театрални митове, в които се превръщат много от твоите постановки като „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, „Римска баня“ и „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов, „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „Седмо: кради по-малко“ и „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Страшният съд“ от Стефан Цанев. Какъв е режисьорският ключ на Станчо Станчев? Как дадена пиеса става повод за намиране на собствен език и собствена естетика?

Няма таен ключ. Търсел съм винаги пиеси, поставящи проблеми, които лично ме вълнуват, пиеси, в които съм намирал смисъл и възможност да изкажа собственото си отношение. Винаги съм се стремял да доведа позицията на автора, която лично споделям, до публиката. Преди да започна репетиции, постановката с всичките ѝ компоненти – послание, конструкция, пространствено решение, музика, мизансцен, е вече в главата ми, а режисьорският ми екземпляр е нашарен с бележки и рисунки. Започвам работа без колебание, убеден в правотата на избрания подход. Слушам единствено гласа на собствената си интуиция. За мене това е един от най-хубавите моменти в режисьорската професия – когато си насаме с текста на автора.

Не че няма други вълнуващи етапи. „Репетицията – моя любов“, както пише Анатолий Ефрос, на чиито репетиции съм присъствал, но според мене нищо не може да замени самотните часове с пиесата. В тези щастливи мигове си насаме с развихрилото се въображение. Тъпчеш на едно място или пък ти хрумва нещо „гениално“ и си представяш как утре ще „шашнеш“ актьорите с неочакваното си решение. А на сутринта се събуждаш изтрезнял, колебанията те връхлитат и ти предстои да се пребориш със скептицизма и иронията на някои колеги, които не можеш лесно да подведеш само с едно „интуицията ми подсказва“. И така, в колективния репетиционен процес, включващ опоненти и съмишленици, аргументирани анализи и спонтанни хрумвания, творчески възходи и спадове, се ражда бъдещият спектакъл.

Доколко Брехтовият епически театър оказва влияние върху творчеството ти?

Огромно. За Бертолт Брехт съм слушал  много от нашия професор Боян Дановски, който е учил там [в Германия] през 20-те години. В театралните среди по време на следването ми господстваше позицията, че театърът на Брехт не е „наш“. „Наш“ е методът на Станиславски. През 1960 г. с приятеля ми Шарло, режисьора Любомир Шарланджиев, имахме шанса да отидем в Берлин, Дрезден и Ваймар. Гледахме спектаклите на „Берлинер ансамбъл“ – „Неудържимият възход на Артуро Хи“ и „Животът на Галилей“ на Брехт. Режисурата ме порази – да погледнеш към определено събитие от необичаен ъгъл и да разрушиш баналната представа за него. Порази ме и организацията и дисциплината в трупата. Брехтовият театър се превърна в модел за висок професионализъм, който винаги съм се опитвал да следвам. Върнах се от Берлин възторжен и това стана повод за отправеното ми обвинение, че „правя фашистки театър“. Канех се да поставям Брехт, но ми се искаше да намеря свой път към драматургията му. Така и не поставих негова пиеса, но откривам влиянието му в постановките си „Следствието“ от Петер Вайс и „Добрият войник Швейк“ по Хашек.

Кое можеше да те накара генерално да промениш свое режисьорско решение? На кой етап от репетиционния процес, а и от сценичния живот на постановката, разбираше, че нещата са се получили точно такива, каквито ги искаш?

Никога не съм се отказвал от първоначалното си режисьорско решение, защото то винаги е било плод на предварителен, задълбочен анализ на драматургията. Казвам за съжаление, защото е имало спектакли, които са се получавали, а и други, в които не съм успявал. Точната оценка идва понякога на премиерата, понякога след няколко представления. Откривам недостатъците твърде късно, едва при срещата ни с публиката.

Много от нещата, които се случват за пръв път на варненска сцена, са свързани с твои постановки.

Ако имаш предвид пиеси, поставени за пръв път тук, това са, доколкото си спомням: „Великият Боби“ от К. Грушчински, „80 дни около света“ и „Животът в тихата къща“ от Павел Кохоут, „Сако от велур“ от Ст. Стратиев, „Мечка“ от Панчо Панчев, „Коза“ от Васил Цонев, „Желязното момче“ от Й. Радичков, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов – песента на Йордан Дафов от спектакъла, „Най-приятно и забавно на света позорище…“, стана сигнал за начало в театъра. Още „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндъл, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Малки комедии“ от А. П. Чехов, „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, „Светото семейство“ от Дьорд Швайда, четири пиеси на Дарио Фо, „Чаровна нощ“ от Славомир Мрожек, „Последната лента на Крап“ от Самюел Бекет, с която се откри вече несъществуващата сцена „Сутерен“, „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков, „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ от Едуард Олби, „Учителят или сянка върху дъската“ от Жан-Пиер Дюпан.

Разказват се легенди за умението ти да анализираш и да заразяваш другите с идеите си. Актьорите Михаил Мутафов, Свилен Стоянов, за да назова само някои, помнят срещите с теб като едно голямо откровение за магията на театъра, една врата към самите тях, която не друг, а ти си им открехнал…  

Ако действително са го казали, това ме радва.

В началото на 90-те за пръв път поставяш Самюел Бекет на варненска сцена, „Последната лента на Крап“ – моноспектакъл на Михаил Мутафов, а Борис Луканов играе в една от последните ти постановки „Учителят  или сянка върху дъската“ от Жан-Пиер Допан (2002–2003). Освен без тях, без кои други имена не би могъл да си представиш Варненския драматичен театър, твоя театър?

Много късно се обърнах към абсурдистката драматургия. Намирах се в период на житейска равносметка, също като Крап, стария самотник, който открива, че целият му живот се е побрал в няколко магнитофонни ролки. С Михаил Мутафов работехме на една и съща вълна. Неговото превъплъщение в образа на Крап беше много убедително. А имената, без които нямаше да го има Варненския театър, са много:  Димитър Буйнозов, Антон Горчев, Сава Георгиев, Ана Феликсова, Паша Берова, Ева Димитрова, Катя Динева, Димитър Хаджиянев, Стефан Самсиев, „моите“ комедианти Кирил Господинов, Илия Пенев и Яким Михов, Лина Кирпикова, Преслав Петров, Иван Пожарски, Иван Йорданов, Стефан Василев, Евгени Бакалов, Пенка Божкова, Веселин Цанев, Борис Луканов, Грациела Бъчварова, Евгени Бакалов, Георги Михов, Данаил Мишев, Стоян Алексиев, Стефка Симеонова, Марина Маринова, Йордан Мутафов, Дафинка Данаилова, Георги Велчовски, Христо Христов, Свилен Стоянов, Нели Вълканова, Юлияна Чернева, Валентин Митев, Симеон Лютаков, Николай Божков, Милена Кънева… 

Винаги силната режисьорска колегия – професорите Гриша Островски и Желчо Мандаджиев, Цветан Цветков, Любен Гройс, Красимир Спасов, Руси Карабалиев, Бойко Богданов, с които бяхме и съмишленици и опоненти едновременно. Макар и да изповядвахме различни естетически позиции, гледахме и обсъждахме спектаклите си. И този климат на творческа конкуренция помежду ни беше полезен както за репертоара на театъра, за публиката, така и за професионалното развитие на актьорските индивидуалности, а и на трупата като цяло. Художниците: Георги Ножаров, Анна Тузсузова, Младен Младенов, Христо Градечлиев, Кина Петрова, Борис Нешев, Живко Димитров, Тодор Игнатов, Димитър Трайчев, Сашо Анастасов. Композиторите: Йордан Дафов, Георги Занев, Милко Коларов. Драматургът Сия Папазова, театърмайсторът Иван Шишманов, художничката Евгения Коларова, музикалният оформител Пламен Воденичаров, помощник режисьорите Димитър Сапунджиев и Наска Бакалова и много, много други.

В някои от постановките си работил със съпругата си, известната художничка Дария Василянска. Дъщерята – Теменуга Станчева, която също като теб се посвещава на театъра, е един от изтъкнатите сценографи на Кукления театър във Варна, а синът Георги Станчев е музикант. С такова артистично семейство, какъв е животът в изкуството?

Бих отговорил с една дума – сложен! Всеки по свой собствен път се стреми да реализира способностите си. Голям късмет и истинско щастие за мен беше да срещна художничката Дария Василянска, когато правех първи стъпки в театъра. Нашата съвместна работа ме изгради професионално като режисьор. Сега оценявам като грешка, че се отказах от нейното сътрудничество на сцената, заради криворазбиран „конфликт на интереси“. Но пък Дария едва ли би се чувствала така свободна да прави живопис, ако се беше ангажирала и с театъра. 

Какво би било режисьорското и човешко завещание на Станчо Станчев към театралните хора и към Варненския драматичен театър?

Като ветеран, свидетел и участник в половинвековната история на театъра, бих искал да им напомня, че истински актьор е този, който превръща професията си в мисия, и е длъжен да бъде една крачка пред своята публика. Шумната слава е коварна и мимолетна. Единственото удовлетворение на твореца е в осъзнаването на неговото призвание. Гледайте по-трезво към вчерашните успехи, а към посредствените представления – с тревога и нетърпимост!

Колеги, утре ще ви бъде още по-трудно да отстоявате високо художествения театър пред нашествието на комерсиалното, което угажда на лошия вкус на голяма част от публиката, принизен не по нейна вина. Не забравяйте, че Варненският театър, дори и в тоталитарно време, е защитавал с постановките си независима позиция!

Варна, 7 юни 2016 г.

Последното интервю със Станчо Станчев предстои да излезе в книгата на Виолета Тончева „Театрални енергии“, изд. „ФИЛ“.