В ЧЕРЕПНАТА КУТИЯ НА СЦЕНАТА

Category: Другите за нас

Created on Wednesday, 21 February 2018 08:21

„Хенри IV” на Пирандело и Абаджиева

Кева Апостолова

Режисьорката Лилия Абаджиева и сценографът Васил Абаджиев ни показаха своя „Хенри IV” като ефектна драматична театрална поема. Сцената е превърната в имагинерно пространство, отцепено с тънка завеса от зрителите. Героите са изблъскани навътре в черепната кутия на сцената, която обаче не предпазва героите от наранявания, те се подпират един на друг, за да запазят равновесие в невидимите си усмирителни ризи или се движат в стресов ритъм, карат ни да се съмняваме кой говори, какво влошава дишането му, защо точно сега е жив, не може ли поне Хенри да се отскубне от тях, да пробие прозрачното черепно чело, да излезе на авансцената и да ни прониже с болката си. Може. Но на екран. Беше хубаво.

Лилия Абаджиева заявява замисъла си: „Това е историята на мозъка, историята на едно полудяване, копнеж по чистотата на младостта. ”

Труден текст – той затова е и отбягван от националния репертоар. Но театралната ни история помни първия български Хенри IV на Апостол Карамитев под режисурата на Енчо Халачев в Народния театър / 1970/, както и Атанас Атанасов в спектакъла на Крикор Азарян в Театър „Българска армия” /1998/…

И в тази своя постановка Абаджиева ни пленява със своята запазена марка „музикално паспарту” на представлението, което като звукова религия лети и обира отровата от новосъздадения, бъкащ от процеси сценичния свят. И тук тя е властна и иска да се влюбим точно в определени текстове, като ни ги повтаря, повтаря, докато ги запомним. Но за разлика от своя „Фауст” по Гьоте на същата варненска сцена, където акцент бяха Фауст /Михаил Мутафов/ и Мeфистофел /Стоян Радев/, тук тя не иска само Стоян Радев да е Хенри IV, а всички – и актьори, и зрители. Успява ли?

Нашите най-добри съвременни режисьори, между които е и Лилия Абаджиева, правят различен театър. Те научиха и нас зрителите да се радваме на многообразието, да проникваме в него и да го ценим. Има спектакли със затворени очи, които гледат навътре в себе си, има и други които се разливат от сцената към салона и са лесни за зрителен анализ.

„Хенри IV” е изчистен структурен модел, его-спектакъл. Неговият прожектор-слънце от дъното на сцената гори ретината ни, помага ни и пречи да виждаме само осветеното. Спектакъл, който кани публиката тя да се адаптират към него, а не той към нея, защото е сценично произведение с голяма вътрешна сила.

И така: какво гледах снощи при гостуването на варненския театър на сцената на Народния театър? Хенри IV нобелист ли е? Пирандело Шекспир ли е или аз съм Лилия Абаджиева? Обичам такива спектакли!

К. А.

https://theatremagazine.wordpress.com/