Денят започва с култура | "Телефонът на мъртвеца" - най-новата постановка на варненска сцена

Най-новото заглавие в афиша на Драматичния театър „Стоян Бъчваров” във Варна е пиесата „Телефонът на мъртвеца” от Сара Рул, която е сред най-младото поколение американски драматурзи. Постановката е на режисьора Петър Денчев.

Прочетете цялата статия тук >>

“Хенри IV” по Луиджи Пирандело. Постановка, сценична версия и музикална картина Лилия Абаджиева. Сценография, костюми и мултимедия Васил Абаджиев. Фотография Иван Абаджиев. Участват Стоян Радев, Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Ненчо Костов, Симеон Лютаков, Васил Ряхов, Пламен Димитров, Станислав Кондов, Константин Соколов. ДТ-Варна. Гастрол на 12.02.2018 в Народен театър “Иван Вазов”

Почти век преди времето на аватарите и на привикването към обществото на спектакъла, преди дигиталната епоха, театрализацията във всекидневното ролево поведение на човека и умножаването на виртуалните реалности, един герой на име Ландолфо пита Кои сме ние всъщност? Всъщност, Ландолфо не е точно герой, а персонаж, чийто автор поставя под съмнение изобщо героя в драмата. Поставя не само героя в драмата, но и самата драма под съмнение. Луиджи Пирандело преобръща с главата надолу представите за драма и театър с появата на “Шест лица в търсене на автора” и с другата си, смятана за шедьовър, пиеса, а именно “Хенрих IV” (1922). В нея се появява въпросният Ландолфо, който пита Кои сме ние всъщност? Това е един от големите въпроси, които занимават автора от Агридженто.

Проблемът за идентичността на модерния човек върви ръка за ръка с другия централен за Пирандело въпрос: за съществуването и видимостта му. Неговото поставяне отключва играта с реалностите, с ролите, с маските, с границите на реалностите, с видимото и с начина на възприемане на образите, които виждат играещите-и-участващите и гледащите-временно-неиграещите. Каква по-подходяща форма за Пирандело в търсенето на израз на тези въпроси, освен самата форма на театъра? Тук не става дума за класическото тематизиране на принципа театър-в-театъра, което се прави за пръв път в епохата на романтизма. Луиджи Пирандело избира формата на самата театрална игра, за да покаже с нейното разиграване размиването на границите между илюзията и реалността, между представата за илюзия и за истина, между сцена и пиеса, между актьор и роля, между лице и маска и т.н, и т.н. Тъкмо в тези игри кристализира и прочутият пиранделизъм. Така че, както и днес човек да тълкува Пирандело, той търси свой път все към тези въпроси.

Проф. д-р КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА за февруарския гастрол 2018 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ в София

„Литературен вестник“, брой 8, 28.02-6.03.2018

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1588.pdf

СЦЕНА, стр. 8

От 12 до 16 февруари на своя традиционен софийскигастрол осъществяван в началото на всяка календарнагодина) Варненският драматичен театър „СтоянБъчваров” показа най-новите си спектакли на няколкоот столичните сцени. Афишът на турнето включвашепет представления: „Хенри ІV” от Луиджи Пирандело,режисьор Лилия Абаджиева; „Месец на село” от ИванТургенев, режисьор Стилян Петров; „Комичната

илюзия” от Пиер Корней, режисьор Васил Дуев; „Сън” отМагда Борисова, спектакъл за юноши на режисьора СтоянРадев Ге.К. и „Приятели” от Здрава Каменова и КалинАнгелов, режисьор Николай Кенаров. Пълните салони навсички представления не само демонстрираха добратаорганизация на гостуването, но и безспорния интерес насофийската публика към работата на варненската трупа.

Гледах първите три от представените пет спектакъла.Видени един след друг в три поредни вечери, те особенокрасноречиво потвърдиха както безспорните силникачества, така и проблемните зони в продукцията наВарненския театър, които наблюдаваме през последнитедве-три години.Показаните спектакли отново заявиха трайнияи целенасочен интерес на трупата към големитедраматургични текстове от традиционната имодерната класика. Тук е важно да напомня, че най-ярките постижения на театъра (като отделнироли и като цялостен спектакъл) от началото натова десетилетие са най-често в представления поважни класически пиеси – Ричард ІІІ на Стоян Радевв едноименната трагедия на Шекспир, поставена отПламен Марков, постановките на същия режисьорна „Вуйчо Ваньо” от Чехов и на Гоголевия „Ревизор”,„Доходно място” от Островски на  режисьора КрисШарков – за да спомена само някои от най-значимите.Избирайки отново емблематични текстове от различниепохи, повечето рядко поставяни в България, катознаменитата „Хенрих ІV” (1922) на Пирандело, „Комичнаилюзия” (1636) на Корней и „Месец на село” (1850) наТургенев, Варненската трупа ясно заявява желаниетоси да работи върху сериозен и богат драматургиченматериал, да се сблъсква със сложни професионалнипредизвикателства, да изследва пред своята публикаосновни и вечно актуални въпроси на обществото ичовешкия живот. Известният факт, че най-честопредложените заглавия идват от режисьорите,които театрите у нас канят за постановките сине отменя предпочитанията и отговорността заизбора точно на тези текстове на ръководството итрупата на Варненския театър.

И в трите постановкиувлечението на целия екип и амбициозната реализацияна пространствено-визуалното решение са едни от най-безспорните им характеристики.

Друго безспорно качество на представените спектаклие добрият професионализъм и креативността,демонстрирани от актьорите, участващи в тях. Тукнепременно бих искала да откроя неуморната енергия истраст към играта на Стоян Радев в ролите на Хенри ІV,Ракитин в „Месец на село” и Жерон в „Комична илюзия”,сдържаната прецизност на Симеон Лютаков като БаронБелкреди („Хенри ІV”), нюансираното присъствие наПламен Димитров като Ислаев и артистичния замах наВеселина Михалкова в ролята на Лизавета Богдановнав постановката на пиесата на Тургенев. В „Комичната илюзия”, поверена на интересно заявилия себе си младактьор и режисьор Васил Дуев, играят енергично иувлекателно Ненчо Костов (Клендор),Сабина Коен (Лиз) и Ивайло Иванов (Адраст),за които тези роли са професионалниятим дебют. С много добрата си външна ивътрешна пластичност в трите спектакълаубедително се наложи и Цветина Петрова вдинамичните роли на младите Фрида („ХенриІV”), Верочка („Месец на село”) и Изабел(„Комичната илюзия”).

http://kultura.bg/

Aнелия Янева

„ХЕНРИ IV“

Още с появата си като режисьор в края на 90-те Лилия Абаджиева въведе един нов, ярък и експресивен театрален език, който се превърна в неин запазен знак и по който я разпознаваме и досега. Няма как да се сбърка, нито може да се присвои от епигони и плагиати, толкова е характерен и различим. Какво е особеното за него: фрагментирането на текста, като отделно взети избрани пасажи се разместват (уж) безразборно и се повтарят натрапчиво; така придобиват един по-друг, универсален смисъл, поставят специален акцент. Характерната движенческа партитура, която често напомня детска игра. Сценографията – сведена до няколко куба или стола, понякога и купчина книги; отрупана с рози арка, понякога с люлка. Костюмите – ту бароково пищни, с кринолини и обемни перуки; ту аскетично обрани като чиновнически униформи от 60-те с извадени върху сакото широки бели яки. Музиката – потпури от класиката, често оглушителни.

Но през годините този език не претърпя развитие. С постоянните си автоцитати от спектакъл в спектакъл Абаджиева го превърна от запазена марка в изтъркано клише. Вкараните в рамката му текстове вече започват да звучат по един и същи начин. Поредната жертва на това Прокрустово ложе е „Хенри IV“ от Пирандело. Можеше да е всеки друг. В спектакъла на варненския театър се вижда единствено Лилия Абаджиева, авторът отсъства. А актьорите са пешки, механично придвижвани по полетата на шахматна дъска.

„МЕСЕЦ НА СЕЛО“

Главна движеща сила в пиесата на Тургенев (той я нарича веднъж комедия, друг път повест в драматургична форма, но по същество това е по-скоро драма) е любовта. Любовта като оранжерийно растение (Наталия Петровна – Ракитин), като полско цвете (Верочка – Алексей Беляев), като семейно статукво (Наталия Петровна – Ислаев), като естествен природен нагон (Катя – Шааф), като цинична сделка (Лизавета Богдановна – Шпигелски). Любовта може да е както пропелер за полети на душата (Наталия Петровна – Беляев), така и катализатор на низки пориви (Наталия Петровна – Верочка). Това са страните на един любовен многоъгълник, чието разпадане прави всичките нещастни.

В спектакъла на Стилиян Петров разновидностите на любовта са отчетливо обособени. Толкова отчетливо, че оранжерийните чувства чак са станали пластмасови, а невинният младежки порив клони към инфантилност. Режисьорът, който обикновено борави с фини щрихи, не с плакатни замазки (едно от последните доказателства е „Корабът нощ“ по Маргьорит Дюрас, театър „Азарян“), тук сякаш се е побоял да не остане неразбран от публиката. И е грабнал баданарката.

За да няма съмнение, че отношенията между омъжената Наталия Петровна и влюбеният в нея Ракитин са подчинени на светските условности, докато разговарят, персонажите на Даниела Викторова и Стоян Радев гледат не един към друг, а някъде напред, в необозримата далечина. И сякаш през цялото време дъвчат станиол.

Поривът на Наталия Петровна към студента Беляев (Валери Вълчев) пробужда у нея някогашната девича невинност. За да стане това ясно и на зрителя от последния ред, тя инфантилно завръща поли над коленете като вдетинена стара мома. Шпигелски (Николай Божков) от безхаберен доктор веселяк без никакъв преход се преобразява в деспотичен мизантроп, който цинично пазари женитбата си с Лизавета Богдановна (Веселина Михалкова).

От този буквализъм се е спасила само Гергана Арнаудова (прислужницата Катя), чието завладяващо сценично присъствие говори много повече от думите. А един поетичен момент напомня за иначе деликатната чувствителност на Стилиян Петров като режисьор: Наталия Петровна, Беляев, храненицата Верочка и малкият Коля пускат хвърчило. Сцената е накъсана чрез затъмнения на отделни стоп кадри: замръзнали образи на въжделеното, на невъзможното, на безвъзвратното. Но въздействието и от този момент е затрито чрез неговото дублиране от нескопосан макет в умален мащаб на финала на спектакъла.

„КОМИЧНАТА ИЛЮЗИЯ“

Пиесата на Пиер Корней е възхвала на театралната магия, същински сюжетен лабиринт, алхимична сплав от комедия, драма и трагикомедия, пасторал и приключения, реалност и илюзия. В нея един баща тръгва по следите на своя отдавна изгубен син. Водач в тази негова одисея е вълшебницата Алкандра, която го пренася през времето и пространството. След много перипетии и превратности на съдбата се оказва, че всичко е било само театрална игра и участниците в нея са актьори.

Прочетете статията тук: http://www.anna.bg/2629-baschi-lzhi-i-osche-nescho-ili-smeht-kato-prechistvane.html

Юлиян Атанасов

ЗЕЛМА АЛМАЛЕХ, СТЕФАН ДЖАМБАЗОВ, www.въпреки.com

Нашето искрено мнение с огромно уважение към авторите на спектакъла “Хенри IV” и към всичко, което прави Варненският театър.

Ние сме от поколението, което макар и на много млади години имаше шанса да гледа "Хенрих IV" на Пирандело, в изпълнение на изключителния Апостол Карамитев, постановка на Енчо Халачев на Камерната сцена на Народния театър. Всеки, който е гледал актьор от ранга на Апостол Карамитев, разбира за какво става дума. Това е един специален критерий, вълнение, възхита за актьорска игра и превъплащение. Оттук нататък това е нашият еталон, както и за други роли на този невероятен актьор и личност. В този смисъл, чисто актьорски, не само в изпълнението на Стоян Радев у нас остана известно неудовлетворение. В скоба - дори по отношение на дикцията на актьорите имаше проблем. Освен това самият спектакъл носеше известна декоративност, извън контекста на знаменития драматургически текст и за тези, които не го познават, това е било проблем.

Чисто визуално, решението беше много добро, но това както винаги е блестящата работа на Васил Абаджиев като сценограф и усещането му, заедно с Лилия Абаджиева, да осмислят картината на сцената. Известното разводняване на "немите" сцени, решени в особен танц в някаква степен измества концентрираността на силния текст, който едва към финала придобива своята пълнота и сгъстеност. Това е прочитът на Лилия Абаджиева, която ние много ценим и обичаме, но според нас, тя се е увлякла малко повече в изображението, отколкото в същностния смисъл на този изключителен драматургичен текст.

МАРИНА ЧЕРТОВА, в. „Седмичен Таблоид”

„Хенри IV”, режисьор Лилия Абаджиева

Изключително силен спектакъл, който впечатлява с мощно и талантливо актьорско присъствие и излъчване, с режисурата на Лилия Абаджиева, която се доближава до философията и с ефектната сценография на Васил Абаджиев. Докато гледах постановката си мислех, че този тип театър е обърнат изцяло и единствено към мислещия, интелигентния и интересуващ се от култура и изкуство зрител. Няма как човек, чието мисловно ниво се ограничава до гледане на риалити предавания от типа на „Биг Брадър”, да вникне в дълбочина в интерпретацията на Лилия Абаджиева на емблематичната пиеса на Луиджи Пирандело. Да вникне в „лудостта” на героя, която несъмнено е препратка и към съвременния объркан свят, свят, в който моралът и ценностите се рушат мълниеносно. Една метафора на днешния свят, в който лудостта и нормалността се припокриват.

Въртящата се сцена е напълно в унисон с душевните и емоционалните състояния на героите на Пирандело – объркани, но в същото време и напълно наясно с реалността. Визуалните ефекти и използването на кино елементи в театъра засилват ефекта от актьорската игра. За мен „Хенри IV” на Лилия Абаджиева е като своеобразно продължение на нейните философски търсения като режисьор, изразени чрез последните й Шекспирови спектакли „Цимбелин” и „Ако нямах лоши сънища”. С огромен респект се отнасям към Стоян Радев, който играе ролята на Хенри IV – това е сложна, многопластова роля, която само един високо ерудиран и опитен актьор като Стоян Радев би могъл да изиграе. За мен много интересни роли правят и Веселина Михалкова като маркиза Матилда Спина и Симеон Лютаков като барон Тито Белкреди.

Аплодисменти и за всички останали участници в постановката - съмишленици на Лилия Абаджиева, без които спектакълът не би бил толкова мащабен, ефектен, запомнящ се и красив.

„Месец на село”, режисьор Стилиян Петров

Да се пресъздава на сцената руската класика е и лесно, и трудно. Лесно, защото пиесата на Иван Тургенев „Месец на село” е позната на всички изкушени от театъра, независимо от коя част на сцената се намират. В това обаче се крие и трудността – да бъда намерено такова режисьорско решение, което да не повтаря предишните и в същото време то да е новаторско, модерно и интересно.

Смятам, че режисьорът Стилиян Петров умело е изпълнил тази задача, като е запазил класическия текст, придавайки му чрез творческия си подход към актьорите съвременно звучене, без обаче да залита към модернистична визия и тълкувание, които според мен само биха изкривили самата пиеса. Под пасторалната картина в „Месец на село” всъщност се крият любовни трепети и бурни страсти, които са обладали всички герои. И тук е силата на всички артисти, участващи в спектакъла, които успяват да се вживеят достатъчно силно в образите, така че да пленят публиката и да й предадат без грам фалш емоциите, които са ги обладали.

Истинската любов не познава неискреност и лицемерие, така и актьорите от „Месец на село” съумяват да изградят на сцената реалистични образи на руските дворяни. Тук бих искала специално да отбележа превъплъщението на Даниела Викторова като Наталия Петровна, която почти през цялото време е на сцената. Тя успява в рамките на секунди да смени различни емоции, поведения и състояния, така че да не издаде на останалите любовното чувство, което я е обзело.

„Сън”, режисьор Стоян Радев Ге. К.

„Сън” по пиесата на Магда Борисова и под режисурата на Стоян Радев Ге. К. е истинска феерия за очите и душата. Това е една магическа мъдра приказка, която докосва малки и големи. И всеки зрител, независимо от възрастта пречупва този красив разказ за доброто през призмата на своя жизнен опит и възприятия на света. Малките зрители се радват на добрите феи и вълшебници и мечтаят да попаднат в този приказен свят. Възрастните пък се пренасят с умиление в детството си и се усмихват на това, което е било и вече безвъзвратно е отминало. И понеже все пак пиесата е ориентирана повече към детската публика, понякога има опасност актьорите да изпаднат в лека инфантилност и дори фалш, за да приковат вниманието на малките зрители.

В спектакъла „Сън”, където участва голяма част от трупата на Варненския театър подобна грешка умело е избегната, от което спектакълът само печели. А и привлича към това магическо царство на сцената по-възрастните зрители. Надявам се повече деца, а и възрастни да се докоснат до „Сън”, защото спектакълът възпитава на доброта, а и в постановката липсва грубостта и агресията, която се лее от детските филми по телевизията. Поздравления за всички, които са реализирали тази прекрасна постановка.

ЛЮДМИЛА ДИМОВА,www.kultura.bg

Гледах „Хенри IV” на Лилия Абаджиева - за мен беше адекватен и интересен режисьорски прочит на Пирандело, изключителна сценография, която в определени моменти обсебваше изцяло вниманието ми. Не мога да преценя доколко Стоян Радевуспява да изяви това, което цели този прочит - доколко свободни се чувстват актьорите в тази среда, визуална и материална. За мен беше удоволствие.

"Сън" е по текст на Магда Борисова - авторка, която досега не познавам. Определено интересна, дано има и други детски представления по нейни текстове. Темата за сънищата, предизвикателствата, феите - по моите наблюдения, ангажира изцяло възприятията на децата наоколо. Моята дъщеряМария не мръдна, гледаше концентрирано, но понеже вече има опит с представления за възрастни, накрая държеше да ми сподели, че иска да гледа ШекспирJ Истината е, че след "Влюбеният Шекспир" на Варненския театър е трудно да й угодиш с детски представления.

Сега не успях да видя „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев, но лятното представление в Римските терми определено беше преживяване за мен и за Мария. Тя беше абсолютно омагьосана, едва я сдържах да не влезе в полето на игра на актьорите. Освен това доста добре преразказа основните сюжетни линии след представлението. А пък за фойерверките - да не говорим... Стоян Радев е нейният герой - лицето, което разпознава във варненските представления, а и във филми като "Лили рибката" например.

Анкета на Виолета Тончева

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ, Радио Алма матер

С последното си турне по софийските сцени {12-16 февруари 2018} Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ затвърди убеждението ми, че и през изминалата творческа година трупата на черноморската ни столица не е отстъпила от реномето си на театрален център, в който се раждат едни от най-интересните, провокативни и интерактивни спектакли в България.

Прави впечатление изключително широкия жанров диапазон на представленията и това, че както винаги, приоритет се дава на сериозната драматургия без да се прави компромис с естетическите и художествени вкусове, в чийто най-висок регистър са търсенията на варненци.

Изборът на заглавията обхваща три знакови епохи от театралната класика – класицизмът, в лицето на Пиер Корней, руският „златен век“, чрез Иван Сергеевич Тургенев и модерността чрез Луиджи Пирандело. Към тях се прибавят и две от най-интересните имена в съвременната българска драматургия – Магда Борисова и Здрава Каменова.

Едни от знаковите режисьори за две различни театрални поколения – Лилия Абаджиева и Стилиян Петров доказаха за пореден път, че работят сериозно и най-важното, продуктивно с актьорите от варненската трупа. След „Фауст“, Абаджиева прекарва през оригиналния си стил и предпочитания от нея театър и пиесата на Пирандело „Хенри IV“, а след „Канкун“ и „Опасни връзки“, Стилиян Петров не изневерява на разпознаваемия за него почерк и в драматизацията по „Месец на село“. Като цяло, обаче, и двамата не успяват да надскочат постиженията си от дебютните си спектакли на варненска сцена.

За мен откритията на миналия сезон са „Комичната илюзия“ на Васил Дуев и „Сън“ на Стоян Радев. Имах възможността да гледам спектакъла на Васил Дуев през лятото на 2017-а на импровизираната сцена на Римските терми и още тогава ми направи силно впечатление оригиналният му прочит – ефекта „театър в театъра“, респектиращият начин, по който актьорите се справят с класицистичния стих и майсторското обиграване на няколко зали от едно такова нетрадиционно за театър пространство. По-късно, вече на театрална сцена, спектакълът ме впечатли и с находчивата сценография на Даниела Николчова.

За първи път гледам спектакъл по текст на Магда Борисова, която си остава откритие на Варненския театър. „Сън“ е едно от най-красивите детски представления, реализирани на българска сцена през последните няколко години, а Магда Борисова заслужава да бъде лауреат на всеки от конкурсите за детска драматургия, доколкото ги има у нас. Истински съм впечатлен от въображението на варненските актьори и на техния ръководител Стоян Радев.

Самият той, както и Веселина Михалкова, Пламен Димитров и Даниела Викторова доказаха, че продължават заслужено да бъдат водещите имена във варненската трупа. Но не по-малко важно е нещо друго - в лицето на Цветина Петрова, Гергана Арнаудова, Ненчо Костов и Валери Вълчев театърът във Варна разполага с едни от най-талантливите млади актьори в България. Именно в тях е надеждата ми за едно достойно бъдеще на това прекрасно изкуство.