МИХАИЛ МУТАФОВ - ФАРЪТ НА ТЕАТРАЛНА ВАРНА
- Category: Интервюта
- Created on Monday, 29 October 2018 19:02
МИХАИЛ МУТАФОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за пътуванията мув театъра и киното;за мълчанията и натрупванията; за смелостта да извадиш всичко от себе си и удоволствието да играеш, не играейки; заинтуицията, изненадите и странностите на професията
Сп. АРТизанин, бр 7, 2018
https://artizanin.com/produkt/br-7/
Имаш дългогодишни взаимоотношения с твоя герой Следователя Туполски в „Пухеният“ от Мартин Макдона. С постановката си във Варненския драматичен театър, а след това и с нов прочит за „Театър 199“, който продължава да се играе, Явор Гърдев дава израз на предпочитанията съм жанра на черната комедия, характерен за британския драматург, продуцент и режисьор, актуален с няколкото „Златни глобуса“ и „Оскар“ номинациите за филма си „Три билборда извън града“. Имайки предвид не само Туполски, а и други твои забележителни актьорски постижения в театъра и киното в същия жанр, изглежда и теб черната комедия особено те провокира. С какво? Може би с необходимостта да надмогнеш себе си, да излезеш извън собствените си граници...
Провокира ме не толкова жанрът, колкото добре написаната пиеса или добре направеният и неочакван герой. Когато играя в „Пухеният“, всеки път имам чувството, че влизам в нова пиеса. Провокира ме също режисьорът, какво е видял той в мен, че ме е избрал за тази роля. Примерно Маркиз дьо Сад. В началото се чудех защо точно аз получих ролята. Тя все не ми се удаваше и стана едва накрая, съвсем в края на репетиционния период. Имаше опасения, че въобще няма да се получи. Тогава разбрах, че актьорът трябва да има смелостта да погледне дълбоко в себе си и да извади оттам онези черти, които иначе едва ли би признал и показал. Това е много труден процес, но натрупванията по време на репетициитевинаги дават отражения и накрая всичко това избухна в един завършен Маркиз дьо Сад.
Ако се върнем към началото на творческия ти път, твоят интерес към неординерните персонажи се усеща още в „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, една знакова постановка на Станчо Станчев от времето на соца. Там ти превръщаш малката роля на Индианеца в запомнящо се актьорско постижение, в което мълчанията говорят по-красноречиво от думите.
Пиесата имаше огромен заряд. По онова време не бяхме гледали прочутия филм на Милош Форман, нито бяхме чели книгата, която още не беше преведена.По-късно, когато видях филма, установих, че Дейл Васерман, който е адаптирал романа на Кен Киси за театралната сцена,се е справил отлично.Спомням си как се запалих по образа на Индианеца и отидох в психиатрията, където дни наред наблюдавах пациентите.След време разбрах, че Джак Никълсън, изпълнителят на главната роля във филма,е лежал няколко месеца в психиатрия, за да направи образа. Най-напред трябва да си наясно с професията на своя герой, със заболяванията му, ако има такива и това да го вършиш механично, без да го играеш. Оттам нататък можеш да надграждаш ролята. Все едно, че играеш, не играейки.
Какво още за мълчанието. Може да го превърнеш в диалог със себе си, в диалог между себе си и публиката. Имам и другимълчаливи роли, освен Индианеца. В “Последната лента на Крап“от Самюел Бекет, последния спектакъл на Станчо Станчев, партньор ми беше магнитофонната лента. Мълчание има и в екранното присъствие на Маркиз дьо Сад. Там не можеш да фалшивиш, трябва да си през цялото време в абсолютна форма.
В театъра пресъздаваш Прохор в „Майката – Васа Железнова“, Градоначалникът в „Ревизор“, Филип в „Бастард“, Маркиз дьо Сад в „Марат/Сад“, за който получи АСКЕЕР за главна мъжка роля, Дългият в „Архангелите не играят флипер“, Томас Бекет в „Томас Бекет“, Мъжът в „Пиесата за бебето“ с Награда за главна мъжка роля от Фестивала на малките театрални форми въвВрацаи т.н. Във филма на Явор Гърдев „Дзифт“си страховитият затворник Ванвурст Окото, донесъл ти „Златна роза“ за мъжка роля. Как изграждаш тези странни, по своему силни герои, как влизаш в тяхната индивидуалност, как им придаваш плътност и дали понякога привнасяш някои твои лични открития от предишни персонажи в нови?
Старая се да не го правя и да избягвам повторенията. По време на репетициите за „Бастард”, предложих героят да сложи свещи в устата на убитите жени. Явор Гърдев прие идеята и се получи много силен момент. След това съм си мислел доколко хрумването ми е наистина оригинално, защото остават следи от всичко видяно или прочетено и съзнанието понякога ги запомня като лични прозрения. Търсих, но не открих нищо подобно.
Аз не избирам ролите си, мен ме избират. Но когатопрочета ролята и тя ме засегне, когато я харесам, неизменно давам нещо от себе си, влагам нещо лично преживяно.Когато ролята и ти сте едно, изпитваш удоволствие, губиш усещането за правене и тогава се получават истинските, хубави неща.
Разминал ли си се с някоя роля?
Сигурно съм се разминал с много роли, но си спомням за една. След като прочетох „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ наЕдуард Олби, имах чувството, че мога веднага да кажа всяка реплика на Джордж,толкова ми допадна образът. Разминах се с Джорд, но пък дойдоха други интересни роли.
Как се погаждаш с толкова различни персонажи, примерно Господа в „Църква за вълци“ от Петър Анастасов, реж, Николай Ламбрев-Михайловски и Фауст в първата българска постановка на едноименната творба от Гьоте, реж. Лилия Абаджиева?
Хубавото на нашата професия е, че може да изиграем различни роли и да освободим в тях вътрешните си бесове. Ако си откровен към себе си, ако не се срамуваш да извадиш от собствената си душа всичко, ролята ще стане. Докато се сливаш с образа обаче е много важно да не се загубиш. Истинското удоволствие идва, когато започнеш да действаш интуитивно. А когато ролята изненада и теб самия, това е върхът, личният ти връх.След изпълнението на подобна роля се чувстваш освободен, празен, релаксиран. Като някаква терапия е.
Но предварително не може да кажеш как ще бъде.Може да играеш най-хубавата роля, но тя да не стане.Може ролята постепено да те увлече, както се случи в „Пиесата за бебето“.Казано с езика на музиката,пиесата прилича на импровизация при джаза. Някой партньор подхваща дадена тема, ати я продължаваш катоигра с думите и текста. Едни от най-хубавите съвременни драматургични текстове, които съм чел, са „Пухеният“ и „Пиесата за бебето“.
Като един от актьорите на Явор Гърдев, ти си част от онзи върхов етап в историята на Варненския драматичен театър с „Бастард“ по Шекспир и Дюренмат, „Марат/Сад” от Петер Вайс, „Крум“ от Ханох Левин, „Калигула” от Aлбер Камю, споменахме вече „Пухеният” от Мартин Макдона. От какво се захранва една такава дълга връзка между актьор и режисьор?
Всеки първи контакт с режисьора е труден.Стремя се да го усетя, да разбера накъде ме води. Има режисьори, които разбирам веднага. Има и други, които те заливат с думи, но това не помага особено. Явор е от тези, които усещам от първата дума. Връзката актьор-режисьордейства, когато сте си интересни един на друг. Валидно е и за връзката с останалите актьори. Химия някаква. Има партньори, които са много благодарни. Когато играехме „Пухеният“ горе, в малката зала,на Сцена Филиал, бяхме затворени в т.нар. Аквариум, напълно откъснати от публиката. Почувствахме сеособено, защото актьорът е свикнал да държи сметка за публиката като партньор, а в случая нямахме контакт с нея.Останахме само между нас си и това се оказа едно съвсем ново,непознато и крайно интересно предизвикателство.След време, когатоЯвор постави „Пухеният“ за „Театър 199“, пък не можехме да прехвърлим рампата... А трябваше да вкараме публиката при нас. Ей такива страннинеща...
Какви са творческите ти срещи с другите режисьори, белязали твоя път в театъра? Доколко си критичен към тях, кога подлагаш на съмнение решенията им и докъде им позволяваш да навлязат в неприкосновеното ти лично пространство?
Един от режисьорите, с които съм работил най-дълго, е Станчо Станчев. Играх в неговите постановки „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Под игото“ от Иван Вазов, „Ревизор“ от Гогол, „Последната лента на Крап“ от Самюел Бекет и много други - през какво ли не сме минали заедно. Той ми даде увереността, че мога да бъда актьор. Голям професионалист!
Интересна среща имах със Стоян Камбарев във „Васа Железнова. Майката 1910“ от Максим Горки, където играх ролята на Прохор Железнов. Все още се случва колеги да ме наричат Прохор. Като режисьор Стоян Камбарев се стремеше да опази актьора от всичко в театъра, което можеше да му попречи да работи върху себе си.В неговите репетиции водещи бяха мисълта и понякога емоцията.Той постави „Васа Железнова“ като едно такова невероятно пространство, което те задължава да играеш безусловно. С Руси Карабалиев започнах в Димитровградския театър с „Коварство и любов“ и „Трамвай желание“, на варненска сцена играх Княза в неговия „Лорензачо“, спомням си „Бизнес с бизон“ от Дейвид Мамет на Пламен Марков, „Любовникът“ и „Лека болка“ от Харолд Пинтър на Красимир Спасов и други. Не мога да изброя всички, но от всеки режисьор съм получил по нещо хубаво, дано и те са получили нещо хубаво от мен. Защото да даваш и да получаваш,това те обогатява. А да запазваш интереса си към работата и да започваш всяка роля на бял лист,това те съхранява като актьор и човек.
Ако беше станал инженер-нали си следвал в МЕИ, щеше да се задоволиш само с ролята на инженер, а сега можеш да влизаш във всякакви роли...
Щях да бъда лош инженер. Още щом влязохв МЕИ,разбрах, че това не ме интересува. И когато на третата година минах покрай студентския дом, където набираха актьори за студенския театрален състав, не се поколебах да кандидатствам. Приеха ме. Режисьор се оказа Людмил Кирков и той ме подготви за ВИТИЗ. Ето това е съдбата, тя не те забравя, каквото и да правиш.Имах също късмета да вляза още от втори курс и в киното, където заснех първия си филм, отново с Людмил Кирков.
В киното работиш още с режисьорите: Димитър Петров в „С деца на море“, Вили Цанков в „Рали“, Христо Христов в „Срещу вятъра“ и „Циклопът“; Емил Христов“ в „Цветът на хамелеона“; с Камен Калев в „Островът“; с Павел Веснаков в „Чест“, където ролята на Манол, написана специално за теб, ти донесе две Награди за главна мъжка роля - на Международния фестивал за късометражно кино в Брюксел и на Международния фестивал „Ла Гуаримба“ в Италия. Не забравям и „Златната роза“ за мъжка роля за Ванвурст Окото в „Дзифт“ на Явор Гърдев. Забележително е участието ти и като професор Борилов във филма на Илиян Джевелеков „Вездесъщият“, удостоен с няколко награди от последния фестивал на българския филм „Златна роза“. След тази, далеч непълна, твоя филмография идва традиционният въпрос: къде се чувстваш по-добре – пред камерата или на театралната сцена?
И на двете места се чувствам добре, въпреки че е различно. В театъра играеш и за последниязрител в залата, а в киното играеш за един човек, окото на камерата. Прехвърлянията от театъра в киното и обратно оказват благотворно въздействие върху актьора. В театъра работиш с постоянен екип, в киното се сблъскваш с различни хора. Опитът ми показва, че добронамерените взаимоотношения и създаването на общност водят до добри творчески резултати и на двете места. Да, има режисьори, които се държат авторитарно, но повечето предпочитат диалога. Аз също съм привърженик на диалогичния подход.
С характерната си индивидуалност и в киното, и в театъра, ти предизвикваш у зрителя един особен респект, който го кара да следи много по-внимателно, отколкото при други актьори това, което му показваш. Твоята поява на сцената му обещава докосване до великата илюзия на изкуството на едни други нива на емпатия и интелектуална дълбочина, освободеност от клишета, разомагьосване. Съзнаваш ли своята харизматичност и как живееш с нея?
Нямам такова усещане за себе си. Но когато изляза на сцената и застана пред зрителите, съзнавам, че те имат очаквания към мен. И си давам сметка, че искам да ги изненадам, в най-хубавия смисъл на думата. Да изненадам зрителите, това е моят стремеж. Аз самият не отивам на театър с нагласата да видя нещо, което вече познавам, а за да бъда приятно изненадан. С другото мога да се сблъскам на улицата или сам да си го представя.
В онзи хубав биографичен филм на Димитър Ризов „Самотният капитан на далечно плаване“ Камелия Николова, Явор Гърдев, Цветана Манева, Мариус Куркински и други известни личности от нашия театрален живот те асоциират с капитан на подводница, космически кораб и т.н., във всеки случай с капитан далечно плаване. Всъщност, капитан Мутафов, какъв кораб управляваш?
Цял живот съм управлявал трудно управляем кораб.Да вземем един от онези кораби, с които някога са се отправяли на дълги изследователски пътешествия. Съзреш ли на хоризонта земя, значи си достигнал желаната цел. Достигнеш ли я, значи си направил нещо. И тогава тръгваш наново. Към следващите откривателства и следващите брегове.
Актьорската професия е нещо като като наркотик, все ти се иска още и още. И все си мислиш, че следващия път ще бъде по-хубаво.Актьорът не бива да сезадоволява с постигнатото. Задоволяването и спирането означават творческа смърт, докато неудовлетвореността те държи на гребена на вълната. Иначе потъваш.
На борда на кораба, освен хората, които обичаш, филмите и актьорите, които харесваш, като Фелини, Антониони и Копола, Марлон Брандо, Робърт де Ниро и Джесика Ланг, сигурно си взел и музиката, и книгите, които те вдъхновяват. Кои са те?
Взел съм всичко и всички със себе си. Родители, приятели –и живите, и тези, които вече не са живи, не мога никого да оставя на брега. Ще помня винаги хубавите спектакли, хубавите репетиции, които съм имал с партньорите си на сцената, хубавите срещи с хора, книги, картини.
Не искаш да бъдеш конкретен, за да не забравиш някого или нищо, разбирам. Все пак, има ли например книга, която те е формирала по някакъв начин?
Още във ВИТИЗ, някъде в началото на 1970-те години, прочетох „Хладнокръвно” на Труман Капоти и тази книга промени отношението ми към света въобще. Книгата ме шокира. Сега това може да звучи странно, но тогава в нашия живот понятията за добро и зло бяха категорични, а „Хладнокръвно” показва как в доброто има пукнатини и в лошото - добро. И ти разбираш, че нищо не съществува в чист вид. В чист вид то се среща само в измислените книги или пиеси, докато всичко е много по-сложно.
Освен книги, силно са ми въздействали и много спектакли. Разбира се, с годините човек се променя и ако сега видя същите спектакли, може би ще се зачудя защо някога съм ги харесвал. А може да се случи и обратното - въздействието да се запази, спектакълът да седи във времето. Гледаш някакъв стар черно-бял филм и съзнаваш какъв шедьовър е.
Неотдавна си говорихме за „Танцът на реалността“ от Алехандро Ходоровски, една особена автобиографична книга, в която героят неистово открива действителността през изкуството - книгите, цирка, театъра. За теб къде е по-истинският живот – в театъра или в реалността?
И в живота, и на сцената играем роли, ощеШекспир го е казал. Непрекъснато играем. Когато искаме да покажем добрите или когато искаме да покажем лошите си страни.Не знам кое е по-истинско, театърът или реалността. В живота не знаеш какъв е краят, докато в театъра знаеш края, но играеш, докато стигнеш до него. В живота изненадата може да те хване неподготвен, това е силата на реалността. В театъра трябва така да си се организирал, че нещата на сцената да изглеждат истински. Театърът трябва да се случва в момента и това е сложно.
След 45 години творчески път, с над 100 роли в театъра и над 40 филма, какво продължава да те прави свободен?
Сега играя в пиесите „Пухеният“ в София и „Ретро“ във Варна. По екраните върви филмът „Вездесъщият“, очаквам да излезе и филмът на Киран Коларов, който снимах едновременно с „Вездесъщият“. Имам обещания за нови филми. Щастлив съм, че се занимавам с това, което обичам.Това винаги ме е правило свободен. И продължава да е така.
„И корабът пътува“, както се казваше в онзи филм на Фелини...
Да.
Биография
Големият театрален и филмов актьор Михаил Мутафове роден на 4 юли 1947 година в Харманли, в семейството на фармацевти, бежанци от Беломорска Тракия. Детството му преминава в Ивайловград, където завършва гимназия. Следва 3 години в МЕИ, преди да се посвети на театъра. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Желчо Мандаджиев през 1972 г. В периода 1972-1975 играе в Димитровградския театър "Апостол Карамитев", от 1975 г. е един от най-изявените актьори в състава на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”.Един от големите актьори на Явор Гърдев, играе във всичките му постановки във Варна и в някои извън Варна.
Наварненска сцена пресъздава: Портос в "Честна мускетарска" от Валери Петров, реж. Гриша Островски; Индианецът в "Полет над кукувиче гнездо" от Дейл Васерман, реж. Станчо Станчев; Директорът от "В името на земята и слънцето" на Йон Друца, реж. Гриша Островски; Йоан Кукузел в "Процесът против богомилите" от Стефан Цанев, реж. Андрей Калудов; Трифон в "Предпоследно сбогом" от Калин Донков, реж. Симеон Димитров; Градоначалникът в "Ревизор" от Гогол, реж. Станчо Станчев; Суровикин в "Районна болница" от Христо Бойчев, реж. Станчо Станчев; Съдията в "Страшният съд" от Стефан Цанев, реж. Станчо Станчев; Дългият в "Архангелите не играят флипер" от Дарио Фо, реж. Станчо Станчев; Графът в "Многострадалната Геновева" от В. Станилов, реж. Николай Колев; Д-р Стаматов в "Мата Хари" от Недялко Йорданов, реж. Станчо Станчев; Князът в "Лорензачо" от Алфред Дьо Мюсе, реж. Руси Карабалиев; Рудолф в "Мадам Бовари" от Гюстав Флобер, реж. Бойко Богданов; Корабокрушенец от "В открито море" на Славомир Мрожек, реж. Иван Добчев; Едуард и Ричард от "Лека болка" и "Любовникът" на Харолд Пинтър, реж. Красимир Спасов; Крап в "Последната лента на Крап" от Самюел Бекет, реж. Станчо Станчев; Д-р Дейвид Мортимър в "Бащи, лъжи и още нещо" от Рей Куни, реж. Костадин Бандутов; Перо в "Черна дупка" от Горан Стефановски, реж. Стоян Камбарев; Рали в "Боряна" от Йордан Йовков, реж. Христо Церовски; Фигаро в "Сватбата на Фигаро" от Бомарше, реж. Христо Церовски; Прохор Железнов в "Майката. Васа Железнова 1910" от Максим Горки, реж. Стоян Камбарев; Сър Тоби в "Илирия" от Шекспир, реж. Галин Стоев; Дон Дъброу в "Бизнес с бизон" от Дейвид Мамет, реж. Пламен Марков; Томас Бекет в "Томас Бекет" от Жан Ануи, реж. Борислав Чакринов; Папа в "Котка върху нажежен ламаринен покрив" от Тенеси Уйлямс, реж. Красимир Спасов; Г-н Оргон в "Игра на любов и случайност" по Пиер дьо Мариво, реж. Галин Стоев; Майк в "Лъжа на разума" от Сам Шепърд, реж. Найджъл Мейстър; Дон Отавио в "Мои мили Дон Жуан" от Самуил Альошин, реж. Цветан Цветков; Господа в "Църква за вълци" от Петър Анастасов, реж. Николай Ламбрев; Сетън в "Обезчестената монархия" по романа "Мария Стюарт" от Стефан Цвайг, реж. Вили Цанков; Филип в "Бастард" по Шекспир и Дюренмат, реж. Явор Гърдев; Магът Раджапур в "Хотел между тоя и оня свят" от Ерик-Еманюел Шмит, реж. Николай Ламбрев; Генералът в "Рондо" на Артур Шницлер, реж. Пламен Марков; Г-н Дидро в "Развратникът" от Ерик-Еманюел Шмит, реж. Красимир Спасов; Клавдий в "Хамлет" от Шекспир, реж. Вили Цанков; Маркиз дьо Сад в "Марат/Сад" от Петер Вайс, реж. Явор Гърдев; Следовател Туполски в "Пухеният" от Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев; Златил в "Боряна"от Йордан Йовков, реж. Десислава Боева; Тугати в "Крум" от Ханох Левин, реж. Явор Гърдев; Херея в „Калигула” от Албер Камю, реж. Явор Гърдев; Макбет в „Макбет” от Хайнер Мюлер по Шекспир, реж. Крис Шарков; Фауст във „Фауст” от Й. В. Гьоте, реж. Лилия Абаджиева; Кейбът в „Страсти под брястовете” от Юджийн О`Нийл, реж. Димитър Стоянов; Лорд Бъкингам в „Ричард III” от У. Шекспир, реж. Пламен Марков; Проф. Серебряков във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, реж. Пламен Марков; Чмутин в „Ретро” от Александър Галин, реж. Пламен Марков и др.
Снимал се е в над 40 филма, сред които „Циклопът“, реж. Христо Христов; „Дзифт”, реж. Явор Гърдев; „Островът”, реж. Камен Калев; „Чест”, реж. Павел Веснаков; „Вездесъщият“,реж. Илиян Джевелеков“ и др.
Награди
Първа награда за мъжка роля на Националния преглед на българската драма и театър 1984; Награда ВАРНА 1985 и 1998; Награда ВАРНА 1997 за Прохор в "Майката. Васа Железнова 1910"от М. Горки, реж. Стоян Камбарев; Награда ВАРНА 2002 за цялостно творческо присъствие и ролите му в "Бастард", "Рондо", "Хотел. между тоя и оня свят"; АСКЕЕР 2002 за поддържаща мъжка роля в "Хотел между тоя и оня свят" от Ерик Еманюел Шмит, реж. Николай Ламбрев; АСКЕЕР 2003 за главна мъжка роля в "Марат/Сад" от Петер Вайс, реж. Явор Гърдев; Първа награда от Фестивала на малките театрални форми - Враца 2005 за Туполски в "Пухеният" от Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев; ЗЛАТНА РОЗА 2008 г. за мъжка роля за Ванвурст Окото във филма „Дзифт” на Явор Гърдев; Награда за главна мъжка роля от Фестивала на малките театрални форми – Враца 2006 за Мъжът в „Пиесата за бебето“ от Едуард Олби, реж. Явор Гърдев; Награда за главна мъжка роля от Межд. фестивал за късометражно кино Брюксел 2014 за филма "Чест", реж. Павел Веснаков и също Награда за главна роля от Межд. фестивал „Ла Гуаримба“ в Италия; Награда „Златна маска“ на ДТ „Стоян Бъчваров“ за 70-годишнината на актьора през 2017; Награда ИКАР 2019 за чест и достойнство от САБ и др.
O-Sense