Михаил Мутафов е актьор, когото свързвам с една смела сцена с гол охлюв в Цветът на хамелеона.  Седим до театъра. Говорим за него – за театъра, който не трябва да търси всякаква публика, защото най-страшна на представление е случайната аудитория. Малко бегло споменаваме важното признание, което получава за играта си в късометражния Чест, после той разказва за отдавнашната среща с Висоцки и се прихласваме... което става винаги, когато стане дума за смели хора, надживели времето си.

Коя роля не можете да изиграете?

Има роли, които мислиш, че няма да успееш да изиграеш. Първоначално си мислех, че няма да мога да изиграя маркиз Дьо Сад. Мислех, че нямам нищо общо с него. Но се оказа, че имам. В такива роли намираш нещо, което в живота си успял да укротиш – порок или психопатия, която си възпрял в истинския живот, но отпускаш на сцената. Опитваш да дадеш на публиката емоцията, без задръжки.

Колко помага богатият житейски опит?

Би било много добре житейският опит да е богат. Според мен обаче интуицията помага повече.

Някакъв житейски или професионален опит извън театъра, който да декларирате?

Консервен завод, лютеница „Хорце”, Първомай. Един месец!

След Първомай, кое е другото хубаво нещо, което Ви се случи професионално?

Случиха се пиесите на Макдона, на Шекспир, на Бекет и много други, които е толкова хубаво да се играят. Пиесите Полет на куковиче гнездо и Пухеният... За Пухеният – просто не мога да се наиграя на това представление! Макар и на места арогантна, пиесата е толкова близка до живота – без клишета, а с постъпки, които уж са необясними, а са всъщност толкова ясни. Как едно ченге може да убие човек, без да се замисли, а в същото време да плаче за сина, когото е изгубил преди години.

Заглавието Пухеният подвежда значи.

Да. На Аполония при представянето на постановката беше пълно с деца и майки, които очакваха нещо... вероятно... пухено.

А то е с убийство, с жаргонен език, разпити; и хората излязоха от салона. Затова ли не харесваме случайната публика?

Аз харесвам „подготвени” зрители: тези, които се интересуват от определени автори, от определени режисьори. По-малко тези, които са дошли да убият времето или само да се забавляват. Според мен зрителят трябва да знае на какво представление отива.

Има ли извинение за преиграването в българския театър?

Аз не мисля, че е преиграване. Ние не играем за първия ред. Играем за последния. Ако мимиките и изобщо играта на актьора са премерени за публиката от първи до дванайсети ред, за останалите актьорът остава безцветен. Такъв е театърът.

А киното?

Киното е хубаво и коварно.

Хубав ли е Чест, който е богато награден, включително и за Вашата (главна) роля на Манол?

В началото сякаш не бях сигурен за филма. Но се оказа, че ролите, особено ролята на Манол, са написани толкова хубаво, че думите лесно излизат от актьорите. Това е много важно. Чест взе голямата награда на фестивала в Клермон Феран във Франция, което е като наградите Оскар за късометражното кино. Аз взех награда за главна мъжка роля на фестивала в Брюксел...  А филмът беше дипломна работа на Павел Веснаков...

Гледат ли Ви хората различно, когато ви разпознаят?

Да, особено след филм. Киното придава някаква специалност на актьорите, макар че според мен потрудната работа е в театъра.

Чували сме недобри неща от кухнята на театъра. Кое е хубавото?

Най-хубаво е в кухнята на трупата – има все още такива театри, които са на принципа на трупата – т.е. няма звезди, които са постоянно в главните роли, а напротив – в едно представление един актьор е царят, а в друго представление е слугата. Тъкмо в трупата трябва да се лишиш от суетата – днес си в главната роля, утре си в миманса... Егото не помага на актьора; най-важна е индивидуалността.

Смелата индивидуалност като например Висоцки и неговия Хамлет?

Да, Висоцки беше индивидуалист. Актьор, който не е като останалите. Просто наистина не си виждал друг такъв! А за Хамлет – веднъж някой в „На Таганка” му казал, че е прекалено нисък да бъде Хамлет, и Висоцки го попитал: „Ти кога видя колко е висок?”... А когато се запознахме преди години – колата беше паркирал ей там – за първи и единствен път ми се прииска да съм нисък.

Какво искате да прави театърът в България?

Искам театърът в България да ме изненадва. Или да изненадва публиката. Но повече мен. Когато навремето питах Людмил Кирков, режисьор на Момчето си отива, как прави филми, които да се харесат на публиката, той отговори, че не знае как се прави това; той правел филми, които да харесат на него самия. Така че и аз не знам как се изненадва публиката, но се надявам театърът да изненадва мен.

С какво Ви се занимава?

Моето хоби е мой занаят, което е най-хубавото. Занимава ми се с театър и кино. След това може – със земеделие.

Нещо за край...

Станиславски е казал нещо, което се отнася до актьорите и суетата, която споменахме. Беше написано на стената в НАТФИЗ: Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството!

Интервю на Радостина Петрова