САШО ДИМОСКИ – драматург

„Постановката „Свръхчовек“ (Űbermensch), създадена по музиката на „Пролетно тайнство“ от Игор Стравински, използва постдраматичните форми на театъра и танцовия театър като специфичен сценичен синтез. Във философската основа на драматургичния текст е залегнала доктрината на немския философ Фридрих Ницше за Свръхчовека. Изхождайки от тази теория, предмет на конфликта в представлението са човекът и неговата сянка в постоянна борба за търсене на Свръхчовека. Позовавайки се на жанровата дефиниция за танцов театър, „Свръхчовек“ е завладяващо пътуване в живата и променяща се територия на тялото. Умът е изследователят, който чрез постдраматичните образи на тялото прониква в нашите мисли, чувства, енергия и дух. Чрез това пътуване изследваме как умът се изразява чрез тялото в движение от една страна и как фаталните идеи тласкат съществото в бездната на неговото съществуване. 

„Свръхчовек“ не се занимава с рационалното, тъкмо напротив – то проучва подсъзнателното, духовното, импресията, анализира чувствата на човека извън конкретиката. Това не е Аристотеловата идея за театър, не е конкретна история, която може да преразкажеш. Целта е зрителят да бъде подтикнат към силно интроспективно преживяване, което да го доведе до прозрение и да го насочи към въпроса, защо ние, хората, сме станали толкова сурови и егоцентрични, че убиваме собствените си сенки (души), за да станем Свръхчовеци.“

ВАСИЛ ЗАФИРЧЕВ – режисьор

„Работим в стилистката на постдраматичния концептуален театър, за да създадем едно съвременно представление. С актьорите на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ излизаме от зоната на комфорт, за да поднесем театър на рисковете, насочен срещу традиционните текстове и посоки в развитието на театъра. Позоваваме се върху философията на Ницше за Свръхчовека, за да я интерпретираме в паралел с грандиозната и авангардна за своето време музика на „Пролетно тайнство“ от Игор Стравински. Следвайки нейните 12 сцени, извършваме 12 ритуала, в които телата жертват сенките и душите си, за да стигнат до Свръхчовека като своеобразна терапия на съвременната цивилизация. 

Днес IT-ревоюцията с бързото развитие на дигиталните технологии, изкуствения интелект, комплексната дигитализация и автоматизация, както и консуматорските нагласи на съвременното общество задушават човека и изместват основната му същност – стремежа към духовно усъвършенстване. Идеята за Свръхчовека постепенно умира. Нашата цивилизация, за съжаление, е посветена на апотеоза на тялото. Ние живеем в глобален свят, вкойто се радваме на какви ли не придобивки, но от друга страна, като глобални потребители, ние сме подложени на изкушенията и диктата на консумеризма. А на консумеризма му трябват неосъзнати тела, тела без дух и цел, които нямат свободна воля и се вълнуват единствено от това, какво ще купят или продадат. Мислейки повече за телесното, отколкото за духовното, човекът на XXI век е заплашен от ентропия. И ако той не осъзнае и не преодолее предизвикателствата, пред които е изправен, няма никога да се докосне до духовния мир и хармонията, заложени изначално в неговото съществуване.“

ФИЛИП КОРУНОВСКИ – сценограф

Как във физическото пространство на театралната сценография да се визуализират абстрактни идеи е творческата цел на „Свръхчовек“. Използвам конкретни материали, за да пресъздам чрез тях една абстрактна представа. Изграждам метафизичното пространство само с основните елементи в природата – земя, вода и въздух. Сред тях човешкото тяло се представя като част от природата, като нейно битие, разделено на две – тяло и сянка. 

Тялото без сянка е нищо, а сенките зависят от светлината и контекста. Тъкмо тук се включва светлинният дизайн, като най-важен елемент в тази сценография. Той трябва да внуши философската идея и да предаде цялата концепция на спектакъла. Търсим въздействието на светлината, изследваме светлосенките и отраженията, използваме прах, за да дефинираме телата и да ги отделим от техните сенки. 

С познати материали сътворяваме една нова, непозната и съвсем различна картина, която поражда неочаквани и необичайни размишления. Картина, в която физическите елементи водят зрителя до абстрактното. Щастлив съм, че се получи.